Берлинале е празник, триумф на пълните зали и любовта към киното, но и най-хубавият фестивал продължава само десет дни. След което близо 80% от продукцията, прожектирана в преливащите от еуфория дни, не стига до зрителите.
Разбира се, че е знаел, че ще бъде сред наградените, но не е знаел подробностите. Такива са малките трикове на организаторите. Затова, когато 45-годишният китайски режисьор Инан Дяо излезе на сцената в Берлинале паласт, за да получи Златната мечка за филма си „Черни въглища, тънък лед”, преди да изрече традиционните благодарности, имаше нужда от няколко минути мълчание, в които да събере мислите си и да спре сълзите. Те, сълзите, вече се стичаха от очите на жените от екипа на същия филм, когато малко преди това Сребърна мечка за мъжка роля получи изпълнителят на главната роля Ляо Фан.
Инан Дяо не е непознато лице за европейските фестивали, дори може да се каже, че е тяхна рожба. Завършил Националната академия по драма в Пекин, той започва филмовата си кариера като актьор и сценарист. Дебютният му филм от 2003 г. е показан в паралелна програма в Кан, втората му творба „Нощен влак” от 2007 г. е въртян на различни европейски фестивали. „Черни въглища, тънък лед” е третият му филм и веднага – А-фестивал и най-голямата награда. Устремно изкачване и бързо стигане до върха.
„Тръгвате си от фестивала с две Мечки, златна и сребърна. Какво означава това за вас?”, попитаха го от телевизия 3 sat, щом слезе от сцената. „Мисля, че това ще е най-големият ми успех, върхът на кариерата ми – отвърна режисьорът. – Едва ли ще го надскоча.” Радост и тъга в едно, признание, поднесено с неподправената искреност на непосредствената емоция. Наградата носи едновременно самочувствие, че си най-добрият, и свързания с него страх от бъдещето, където може би дебне провалът.
„Нека аплодираме всички, които участваха, но не успяха”, гласяха заключителните думи на водещата на церемонията. В края на фестивала първоначалното щастие, че са те взели в конкурса, се измества от нещастието, че не са те класирали. Утешителните аплодисменти едва ли звучат успокоително. Кинофестивалите все повече залагат на спортното състезание, целта е създаване на зрелище и съспенс сред зрителите. Кинохватките се пренасят извън залите, прилагат се спрямо публиката на живо. Напрежението започва да се наслагва още с туровете на селекционерите, определящи филмите за „квалификациите”, т.е. влизането в официалния конкурс, следват гръмкият избор на жури, точките и плюсчетата, с които различните издания оценяват по време на фестивала заглавията, към това естествено се прибавя червеният килим и бляскавата церемония по награждаването. Все кукички, хвърлени в океана на зрителите. Да, уловът е добър, всяка поредна година фестивалът в Берлин отчита все повече и повече продадени билети. Тази година са 330 000 за над 400 филма от цялата програма. На пръв поглед всичко е прекрасно. Но само на пръв. Берлинале е празник, триумф на пълните зали и любовта към киното, но и най-хубавият фестивал продължава само десет дни. След което близо 80% от продукцията, прожектирана в преливащите от еуфория дни, не стига до зрителите извън тези 330 000 души, които са си купили билети през февруари. Ако някой през май реши да гледа който и да е филм от която и да е от все по-разрастващите се програми на фестивала, пък дори и от официалния конкурс, ще остане разочарован. В киномрежата и по торентите могат да се намерят холивудски филми, арт кината организират седмици, прегледи… но, единственото, което липсва на тези прояви, е масовост, телевизиите (дори 3 sat и arte) ще излъчат някои от тях, главно с копродуцентско участие, но най-често го правят в тематични вечери, така че … ако улучиш.
Възможно ли е европейският зрител да открие например през септември т.г. японския филм „Малка къща”, за който актрисата Хару Куроки бе отличена със Сребърна мечка за женска роля? Ако на инат положи извънредни усилия при търсенето, може би, но иначе – трудно. Предполагам, че още по-незавидна ще е зрителската съдба на китайския „Сляп масаж”, отличен със Сребърна мечка за операторско майсторство, където героите са незрящи натуршчици.
В този смисъл 330 000 зрители са прекрасна бройка за фестивал и правят Берлинале най-големият откъм посещаемост в Европа, но за отделните творби берлинската публика често остава единственият зрителски връх. Не защото публиката другаде и по друго време би отхвърлила тези филми, а защото достъпът й до тях е силно затруднен. Холивуд догонва и изпреварва потенциалния си зрител, натиска го към стола и преди зрителят да се усети, се завърта пред очите му. Докато европейският, латиноамериканският, азиатският и африканският филм очакват зрителят да е активната страна, сам да се информира, да порови, да потърси и ако намери, да плати и да гледа. Не всеки е готов да положи този труд, прекалено сложно е. Кръгът се затваря: гледането на фестивалните филми в обичайното киноразпространение е все повече невъзможна мисия, фестивалите работят за пропагандирането на артфилми, които се показват … по фестивали. Въпросните кинофоруми поемат функцията на разпространители, започват да се наричат „фестивали за града”, например в последния ден от Берлинале от години няма конкурсен филм, а е „ден на киното за берлинчани”.
Попитан какво означава Златната мечка за публиката в Китай, Инан Дяо отговори: „Е, все е някаква награда… Знаете, ние сме вторият по големина кинопазар в света … но все пак … награда … добре е дошла.”
Тогава какво носи най-голямата награда от Берлинале? Пари? Не. Слава? В ограничени размери. По-добри шансове за следващи проекти? Може би. Обогатяване на CV-то? Да. Щастие? В нощта на награждаването – да. После? … После идва колебанието. Ще можеш ли да повториш?
Берлинале 2014 даде отрицателен пример в тази насока. В конкурса беше включен филм на перуанската режисьорка Клаудия Льоса, която през 2008 г. спечели Златна мечка за „Млякото на скръбта”. Сегашният й филм бе един от най-зле приетите на фестивала. Тазгодишното участие на Льоса е доказателство, че страховете на китайския победител не са никак безпочвени.
Втори вариант за поведение след множество награди намираме при Ларс фон Триер, който избра да покаже извън конкурса пълната версия на първа част на „Нимфоманка”. Всяко влизане в състезание би поставило немирния датчанин в първоначална равна позиция с останалите. А точно това той не иска. Отдавна е изградил свой свят, в който буйства или притихва (както сега в Берлин, без да казва нито дума, само с фланелка, на която съобщава, че е персона нон грата), морализаторства или скандализира, все едно, прави това, което му е угодно, без да се съобразява с общественото благоприличие, пазара, критиката и най-вече – без да се съобразява с наградите. Така е по-сигурно: неучастието в конкурса означава сигурна не-загуба. Но да си сам със себе си и над останалите невинаги е чак толкова забавно. Да си извънреден също писва. Поне на публиката.
Третият път за фестивално поведение даде французинът Ален Рене, до чието име неизменно се поставя „майсторът” или „класикът”. Та когато вече си класик, а и почти на 92 години, вероятно е без значение дали ще спечелиш награда или не. Затова последният филм на Рене „Любов, пиене и пеене” смело влезе в конкурса и излезе с приза Алфред Бауер, който се дава за „откриване на нови перспективи пред киноизкуството”. Отличието раздели критиката на две. Спадам към групата, която смята, че заснетата с чувство за хумор екранизация на театрална пиеса, в която три жени са влюбени в един и същи мъж, когото така и не виждаме на екрана, е забавна, ако зрителят е настроен да гледа игра с преливане от кино в театрална стилистика, но в никакъв случай не е новаторство за самия режисьор. Не по-различно бе построен и филмът му „Пушачи/непушачи”, който през 1993 г. взе Сребърна мечка за оригинално изградена творба и действително бе новаторство. Да, Ален Рене винаги е откривал нови перспективи, но в конкретния случай, при който се е намирал в състезание със себе си, не се е надминал. Но че на тази възраст заслужава награда, дори само задето е направил този нелош филм, също е факт. Вероятно фестивалният извод за бъдещето на наградените може да звучи така: ако снимаш филми, защото просто не можеш да живееш, без да снимаш, ще те отличат.
Какво ще се случи с китаеца Инан Дяо, предстои да разберем. На въпроса лесно ли е за млад човек като него да снима в Китай, той отговори: в Китай се толерират филмите за масовия зрител. Има и малък дял от огромното производство, който е за артфилми. Това са творбите, които Китай съзнателно подготвя за европейските фестивали. Те не са чак толкова ценни за вътрешния пазар, но са изключително важни за държавата, тъй като оформят международния й имидж. Това е нишата, към която се стреми и Инан Дяо. Най-вероятно ще трябва да запомним името му. Стига да надделее страховете си, че е достигнал върха в кариерата.
„Черни въглища, тънък лед” е добре овладяно жанрово кино, което държи вниманието на зрителя. През 1999 г. в малко градче в складове за транспорт на въглища са открити части от човешки труп. Полицай тръгва по следите на неразкритото убийство. Пресата нарече творбата „цветен филм ноар”, тъй като криминалната история е разказана чрез смяна на цветове и ритъм. Режисьорът обясни, че е снимал с дълги кадри, просто оставяйки камерата да се върти. На монтажа това му е дало възможност да реже сцените и така да създава темпо, адекватно за всяка ситуация. „Исках темпото да се променя също като при танц. И да съчетая арткиното с правилата на мейнстрима.” „Черни въглища, тънък лед” представя зловеща картина на китайската провинция, режисьорът обаче отрича да е търсил такива внушения. „Да, когато започнах да пиша сценария, имаше няколко криминални случая, които много ме ужасиха.” Нищо повече. Във филма му няма политика, може би има лека социална критика и най-вече забавление.
Берлинале, най-политическият сред фестивалите, да остане без политика! Същата е ситуацията и с фаворита на фестивалци – „Юношество” на Ричард Линклейтър, който взе Сребърна мечка за най-добър режисьор. Съществуват предположения, че филмът се размина с голямата награда, тъй като преди това е бил прожектиран на фестивала „Сънданс”, което е в разрез с правилата на форумите от категория „А”. „Юношество” покори публиката не с важни обществени послания, а с проникновеното представяне на баналността на нещата от живота. Семейство, показано в продължителност на 12 години, майката и бащата ту се разделят и поемат по свои пътища, ту се събират, за да опитат отначало. А децата растат. Възмъжаването в този филм е естествен процес, защото действително е снет в продължение на 12 години – всяка година по една седмица снимки. Героите остаряват и се променят поради остаряването и променянето на актьорите. Не като в киното, а като в живота. Същият експеримент Линклейтър прави и в предишните си филми с Жули Делпи и Итън Хоук: „Преди изгрев”, „Преди залез” и „Преди полунощ”, където едни и същи герои се срещат през няколко години. В тях видимата промяна е при Делпи (несправедливостта на природата: женските форми са подвластни на по-видимо закръгляне). В „Юношество” трикът е приложен в рамките на един филм, като изтичането на времето се вижда най-вече чрез децата, момче и момиче (Лорелай Линклейтър, дъщеря на режисьора), които се превръщат в юноша и млада госпожица. И всичко е толкова истинско… Разбира се, Линклейтър е не само експериментатор, но и майстор в изграждането на сцените, в остроумния диалог – качества, които по думите му, не му оценяват в Америка, но пък много харесват в Европа.
Сребърна мечка за сценарий отиде при един от четирите немски филма в конкурса „Пътят към кръста” на Анна и Дитрих Брюгеман, които освен че са съсценаристи, са брат и сестра. Изящен филм, заснет в 14 епизода. Също вид експеримент: камерата е статична, героите са показани в среден план. Историята е за силно религиозно католическо семейство, в което 14-годишната дъщеря решава да се отдаде на Бога и … умира, преминавайки през борбата със земните съблазни. Показаното семейство принадлежи към католическо братство, чийто патрон папа Пий Х през 1905 г. смъква възрастта, при която децата трябва да се изповядват, на седем години.
Политическата тема от официалната програма на фестивала сякаш бе оставена в ръцете на Джордж Клуни, който представи режисьорския си филм „Ловци на съкровища”. С извънредно сериозна задача се е захванал Клуни – съдбата на насилствено взетите от евреите произведения на изкуството, които нацистите изнасят към Германия или пък скриват някъде из Европа при бягството си в края на Втората световна война. Тези произведения се издирват от няколко американски специалисти. Темата стана актуална напоследък, след като в апартаменти на лицето Гурлит в Мюнхен и Залцбург бяха открити част от взетите картини. Пред Клуни е стояла възможността да направи политически трилър, военен, приключенски и, ако избягаме от жанровите определения, в крайна сметка умен и забавен филм. Въпреки струпването на холивудски звезди, въпреки дори няколкосекундната поява на Захари Бахаров като съветски офицер „Ловци на съкровища” е … едно нищо. Скучен и безидеен, той превръща гледането на кино в мъчение. И показва клопките, които Берлинале само си устройва. От една страна, Клуни и принадлежащите към него звезди са поканени, за да придадат светски блясък на червения килим и да привлекат публика. Да, всички много харесват Клуни. От друга, фестивалът го покани с ясното съзнание, че ще бъде освиркан за филма си. Което и се случи.
Встрани от наградите остана норвежкият „По реда на изчезване” на Ханс Петер Моланд. Освен че в него Бруно Ганц прекрасно играе сръбски мафиот, филмът привлича очите с прекрасните си снежни пейзажи, с напрегнатото действие и чувството за хумор в разказването на историята. Синът на работник на снегорин е убит от наркомафията. Бащата, обявен за най-добрия гражданин (в ролята Стелан Скарсгард, който играе и в „Нимфоманка”), се заема да разкрие убиеца и един по един разчиства всички бандити по веригата. Отвлича сина на наркобоса. Момчето и решения да отмъсти баща се сближават. Единият търси липсващия си син, другият – по-добър баща. Чудна сцена в този пълен с жестокости филм, където белият сняг прави кръвта още по-зловеща: „Прочети ми приказка” – казва момчето. „Не знам приказки”. „Но на мен винаги ми четат преди лягане.” Следващ кадър: възрастният чете на малкия книжка с техническите данни на снегорин. Но и двамата се чувстват страшно добре.
Има такива моменти, в които се чувстваш страшно добре като зрител. Извън състезанието и суматохата, просто така … гледаш и е приятно.
