0
1033

Възхвала на политическата коректност

Dani-Smilov-F

Този текст не настоява идиотите да бъдат наричани „умствено предизвикани“ в публичното пространство. Нито пък е призив да се обръщаме към крадците като към „хора с атрофирало чувство за чужда собственост“. Единственото, което се твърди, е, че публичният език не трябва да деградира до езика на улицата, нито да се превръща в инструмент за тормоз и унижение на индивиди или цели групи хора.

Това са очевидности, за които очите на обществото ни са широко затворени. Затова у нас политическата коректност стана обект на множество атаки, преди да е успяла изобщо да пусне някакви корени. Езикът на огромна част от медиите – а и на част от политиците – е всъщност дори по-лош от този на улицата, а функцията му е основно да обижда и тормози. Скоро ще бъдем ощастливени и с нова телевизия, която залага в програмата си на „скандалното и нетрадиционния език“. От нея сигурно ще се пръкне и политическа партия, както у нас е обичайно. (Макар че точно тази телевизия поне в началото сигурно ще обслужва вече съществуваща партия с атрофирало чувство за чужда банкова собственост и афинитет към големи порции). С две думи, дори и да не знаем какво е политическа коректност, имаме много ясни примери за обратното на нея.

За концептуално предизвиканите би било полезно да знаят, че политическата коректност представлява базовите езикови конвенции на едно общество, с които то гарантира, че ще третира всички с уважение и като равни. Че няма да използва обидни думи за хора, които имат същите права като останалите, но са по-различни било то по ръст, тегло, физически или умствен недъг, пол, раса, сексуална ориентация и т.н. Политическата коректност навлиза през 70-те години в западните общества като ефект от справянето с някои дългогодишни форми на дискриминация – сегрегацията в САЩ, например. Обръщения и категоризации с негативна конотация постепенно се заменят с неутрални и приемливи еквиваленти – като „цветнокожи“ (първоначално), „черни“, „афроамериканци“ и т.н. През 1964 г. американският Върховен съд въвежда принципа „one man, one vote” (един мъж/човек, един глас). Днес този принцип е известен като „one person, one vote”(една личност, един глас) и разликата дължим на политическата коректност.

Тези езикови операции могат да изглеждат просто форма на лицемерие, което прикрива „истинното състояние“ на нещата. Но, както обикновено, най-големите лицемери са първи критици на лицемерието по принцип. За да се убедим, нека да разгледаме някои от основните критики срещу политическата коректност (ПК):

Европейски алабализми, нямащи почва у нас?

Политическата коректност често се мисли като нещо чуждо на нашата родна традиция на публичен дебат, в който е прието силно да се люби и мрази. И наистина, най-добрите ни образци от Възраждането до днес са преситени с пиперлии обръщения и директни обиди. Пишурката, например, е увековечен като поет основно на хурката, а останалите – т.е. вие – вий сте идиоти. При този модел на публичен дебат на две конкретни фигури са им спестени обидните епитети и квалификации. На първо място това, разбира се, е Авторът – той по дефиниция остава високо над морето от пишурковци, кир михалакита (с големи мустаки), тикви, кратуни, прасета, гейове и прочие идиоти. Другият, на когото обидите са спестени, е абсолютният национален герой и мартир – Васил Левски и сомна от апостоли и мъченици. При толкова простовато организиран публичен дебат, неизменно се появява необходимостта от „табута“, които очертават „свещени“ по своя характер образи, герои и понятия. Едно такова табу беше настъпено наскоро в дискусиите около понятието „турско робство“; друго – когато чуждестранен изследовател установи, че снимките на жертви на баташкото клане са правени години след него и т.н. Структурно важното е, че този начин на говорене за социалната реалност разделя обществото на две: от едната страна – голяма маса от конкретни индивиди с ниска интелектуална и нравствена стойност; от другата – авторът на говоренето, националните герои-мартири, както и идеализираният „народ“, който е бил „прочистен“ от съответните идиоти.

ПК наистина е много по-различен модел на публичен дебат. Тя стъпва на идеята за равенство на статуса в публичното пространство и уважение към идентичността на конкретния, обикновен човек, дори когато не е станал Автор или Мартир. Ако сравним достойнствата на двата различни подхода, автохтонно българският изглежда доста примитивен. Ако го пазим, нека да е ясно, че става дума за етнографска стойност, а не за универсален модел на поведение в кантианския, просвещенски смисъл.

Евро-атлантическа идеология, която иска да ни превземе?

Много от критиките към ПК я представят като подмолно западно влияние, което превзема отвътре публичния ни дебат. Тя е стратегически измислена, за да отнеме мъжеството на отделните национални традиции и да ги претопи в лесно управляема от Запада маса. Всъщност, тези критици на политическата коректност просто имат друга визия за развитието на България. Те искат да я видят – да речем – заедно с Русия в Евразийски съюз или нещо подобно. Тъй като знаят, че огромното мнозинство хора не мислят като тях, аргументът им е, че това мнозинство е станало жертва на конспирация и промиване на мозъка. Тази критика е дълбоко лицемерна по своя характер: тя прикрива разочарованието от несподелянето на собствения идеал от другите и търси извинения за това неприемане извън самия него. А всъщност хората най-вероятно са прави, че в Евразийския съюз няма кой знае какво привлекателно от българска гледна точка. Освен че, ако излезем от ЕС, на воля и заслужено ще можем да се обиждаме на идиоти.

Нов комсомол, нова цензура както в соца?

Всеки, имащ и бегла представа за функционирането на комунистическото общество, би се засмял или възмутил от подобен паралел. В крайна сметка в този режим хора са били унищожавани физически за изтървана дума, казан виц, дори за подозирана мисъл. Дали става дума за разлика в степен? И това не е вярно, защото ПК е обществена конвенция, която води най-вече до неформална санкция на нарушителя. Тя действа най-вече на доброволен принцип и ценността й е в това, че обществото само узрява до необходимостта от третирането на всеки с равно уважение. И в крайна сметка, идеалите зад ПК и комунистическата цензура са съдържателно различни, дори противоположни: при едното става дума за уважение към всеки индивид или група, при другото – за пролетарска солидарност срещу експоататорските класи.

Нова езикова полиция?

Политическата коректност има известна институционална обезпеченост. Законът забранява разпалването на верска и расова омраза, съществуват комисии и регулаторни органи, които следят за форми на дискриминация и обидно отношение. Но ПК всъщност не разчита на тези инструменти, а на широко-разпространени обществени нагласи. Ако тях ги няма, присъдата или решението на СЕМ или антидискриминационната комисия ще „увиснат във въздуха“ – те ще героизират нарушителя в очите на обществото. Нещо повече, ПК разчита не на списъци от „забранени думи и изрази“, а на наличието на базово, почтено отношение към всеки индивид. Езикът е толкова гъвкав, че ако някой е решен да обижда, все ще намери заобиколни пътища: избягването на определени думи не е целта, а е страничен ефект на отказа от публично оскърбяване. В този смисъл, ПК изисква социална санкция към тези в публичното пространство, чиято основна цел на поведение е да злепоставят и унизяват, да накърняват достойнството. Например, такава социална санкция би била критикуването и дори бойкотирането на медии, които не спазват правилата.

Тази седмица имахме пример за адекватна реакция – оставката на Георги Лозанов от СЕМ. Това беше морален жест на несъгласие с определено публично поведение и език. Беше призив за адекватна обществена санкция.

ПК прикрива с табутата си важните проблеми?

През 2005 г. се роди Атака като първият системен опит да се „рушат табута“ в публичния ни живот. Дванадесет години след „циганите на Сатурн“, някой може ли да даде пример за една важна и смислена идея, която това рушене да е произвело? Същото се отнася за цялата кохорта от национал-популисти, които последваха Сидеров.

ПК отслабва класовата борба?

Сред новите леви ще се намерят и такива, които смятат, че ПК неутрализира езика на класовата борба и пречи на пролетариата да се осъзнае. Той добива грешната представа, че е третиран като равен и с уважение, а всъщност кръволоци му пият кръвта. Бардовете на новото ляво – от радио-пискунът им до пророците на евро-атлантическия апокалипсис – отдавна скъсаха с политическата коректност, но това не е довело до видимо повишаване на класовата осъзнатост на масите. В този смисъл, класовата борба явно може да се води и по-възпитано. И с повече уважение към мнението на другите.

Нещо повече, свалянето на езиковото ниво под санитарен минимум не води автоматично до „проговаряне“ на език, който ще накара масовия читател да прозре сложни социални идеи. В противен случай читателите на ШОК, БОМБА и ЕКСКЛУЗИВНО щяха да са много осъзнати социални революционери. Не от всеки поет-журналист става Брехт обаче.

ПК мери с двоен аршин: едни малцинства са защитени, а други –не?

Това е аргументът за лицемерието на ПК. В него има известна истина, защото всяко общество има динамична концепция за статуса на различни групи. В едни общества – като скандинавските – жените, например, са със защитен, висок социален статус. В други това не е точно така. У нас сексизмът е много разпространен и ПК почти не го е докоснала. Същото се отнася и за ромите, макар че там беше направен някакъв опит за „езикова реформа“. Подмяната на „цигани“ с „роми“ започна да звучи кухо, защото тя беше едно неизпълнено обещание – обещание статусът на това малцинство да се изравни с това на останалите. Въпреки говоренето, много проблеми остават нерешени – това е факт. Но за това не е виновна ПК. Абсурдно би било сега, поради недостатъчната еманципация, отново да стане „нормално“ ромите да бъдат публично обиждани и унижавани с пейоративни обръщения.

С две думи, ПК – както беше казано – е резултат от преодоляване на дискриминация и на повишена чувствителност на обществото към форми на дискриминация. Във всяко общество има такива форми и еманципационните проекти на Просвещението не бива да се изоставят. Просто става дума за настойчивост, борба за права и солидарност. Отговорът не е в отменянето на ПК, а в откриването на нейните слепи места и тяхното отстраняване.

ПК е против политическата сатира?

Точно обратното, всъщност – ПК прави политическата сатира възможна. Ако всекидневният език на публичността стане неразличим от сатирата, ако публични фигури говорят с езика и логиката на сатирични герои, самата сатира се обезсмисля. Тя предполага граници, които могат да се прекрачват само инцидентно, рядко, за да направят определен проблем много ясен. Ако прекрачването на границите стане рутина, всичко става цирк и всеки е клоун и шут.

Всъщност ПК допуска своето собствено сатиризиране – особено когато става дума за крайности и преиграване с призиви за еманципация. Но едно е орязването на ексцес, друго е отричането на ПК като цяло.

В крайна сметка ПК е един от елементите на съвременното общество, което прави съжителството на множество различни групи от хора възможно. Тя е белег на цивилизованост, на по-комплексно разбиране на социалната динамика. Нещо повече, ПК пести много негативизъм, изразходване на излишна енергия в персонални нападки, борби и противопоставяния, от които няма полза за обществото. Когато политическите ти опоненти до един се окажат „мръсни лъжци и негодници, гейове“ и т.н. – диагнозата е не за тях, а за собственото ти болно и бедно въображение.

А и цялото общество страда, когато се насажда дълбок негативизъм за всеки, заел се с някаква публична задача. Това е една от причините за ниското доверие в институциите като цяло. ПК е филтър, който спестява излишни омаскаряващи публични жестикулации и който се стреми да насочи конкуренцията между възгледи в по-позитивни посоки.

Според Джоузеф Раз свободата е избор между ценни алтернативи. Когато изборът ти е сведен до избор между различни видове идиоти, собствената ти свобода изчезва, дори да си Автор. Е, свободен си да станеш Мартир или Отшелник, но това са много средновековни форми на социализация. ПК всъщност е един от инструментите на интелигентните общества да не обезсмислят всеки свой избор и да запазват свободата си.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияСивото море
Следваща статияДесет квадратни метра