– За какво ти е този кон? – питаха го. – Нито ореш, нито сееш, нито жънеш.
– Така – отговаряше им той. – Да ми намества чарковете.
Живееше в крайната къща. След нея започваше полето. Човекът обичаше да сяда на пейката, да опира гърба си в стопления зид и да гледа полето. А конят пасеше наблизо и от време на време го поглеждаше с голямото си око.
На един празник ловците удариха вълк. Не го бяха убили, само го бяха ранили. Докараха го с един пикап на площада. Бяха му пъхнали един клон в челюстите и ги бяха овързали здраво с въже. Бяха му завързали с въжета и предните, и задните крака. Допиваха шишето гроздова и се канеха да тръгнат по къщите, всеки да дава по нещо заради вълка – чорапи, пешкири, двайсетолевки, кой колкото обича. Един обаче се сети и каза:
– Бе дайте да го направим като хората. С кон и каруца. Така се прави.
И се сетиха за коня на онзи човек. Двамина се грабнаха и отидоха до крайната къща. Бяха весели, зъбите им лъщяха. Забавиха се доста, но накрая дойдоха с коня и каруцата. Те вървяха от двете страни. А онзи човек седеше отгоре на дъската и държеше юздите.
Шестима мъже свалиха вълка от пикапа и го изтътрузиха в каруцата.
– Готово!Така като го гледам, свинята му със свиня, тежи най-малко шейсет и три кила.
– А може и да е повече.
– Може. Като нищо.
Насъбраха се хора. Надвесваха се над каруцата и гледаха вълка. И той ги гледаше.
– Ама той изобщо не прилича на куче – каза едно дете.
Онзи човек слезе от дъската и отиде отпред пред коня. От муцуната на коня капеше розова пяна.
– Хайде – каза някой и гръмна с пушката в небето.
Човекът опъна юздата на кончето и тръгна пеш пред него.
Празникът мина и замина. Онзи човек пак така привечер сяда на пейката, опира гръб в стопления зид и гледа полето. По някое време жена му излиза да го вика да вечерят. Но той не я чува. Седи на пейката и гледа полето. Седи така, чак докато не се стъмни и от клоните на салкъма до гробищата не се обади улулицата.
