0
636

Вълкът

– За какво ти е този кон? – питаха го. – Нито ореш, нито сееш, нито жънеш.

– Така – отговаряше им той. – Да ми намества чарковете.

Живееше в крайната къща. След нея започваше полето.  Човекът обичаше да сяда на пейката, да опира гърба си в стопления зид и да гледа полето. А конят пасеше наблизо и от време на време го поглеждаше с голямото си око.

На един празник ловците удариха вълк. Не го бяха убили, само го бяха ранили. Докараха го с един пикап на площада. Бяха му пъхнали един клон в челюстите и ги бяха овързали здраво с въже. Бяха му завързали с въжета и предните, и задните крака. Допиваха шишето гроздова и се канеха да тръгнат по къщите, всеки да дава по нещо заради вълка – чорапи, пешкири, двайсетолевки, кой колкото обича. Един обаче се сети и каза:

– Бе дайте да го направим като хората. С кон и каруца. Така се прави.

И се сетиха за коня на онзи човек. Двамина се грабнаха и отидоха до крайната къща. Бяха весели, зъбите им лъщяха. Забавиха се доста, но накрая дойдоха с коня и каруцата. Те вървяха от двете страни. А онзи човек седеше отгоре на дъската и държеше юздите.

Шестима мъже свалиха вълка от пикапа и го изтътрузиха в каруцата.

– Готово!Така като го гледам, свинята му със свиня, тежи най-малко шейсет и три кила.

– А може и да е повече.

– Може. Като нищо.

Насъбраха се хора. Надвесваха се над каруцата и гледаха вълка. И той ги гледаше.

– Ама той изобщо не прилича на куче – каза едно дете.

Онзи човек слезе от дъската и отиде отпред пред коня. От муцуната на коня капеше розова пяна.

– Хайде – каза някой и гръмна с пушката в небето.

Човекът опъна юздата на кончето и тръгна пеш пред него.

Празникът мина и замина. Онзи човек пак така привечер сяда на пейката, опира гръб в стопления зид и гледа полето. По някое време жена му излиза да го вика да вечерят. Но той не я чува. Седи на пейката и гледа полето. Седи така, чак докато не се стъмни и от клоните на салкъма до гробищата не се обади улулицата.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Предишна статияИ през Мълчанието говори Бог
Следваща статияДа преминеш границата