1
243

Външната политика след изборите

Броени дни преди парламентарните избори в София се проведе дискусия на тема “Перспективи пред българската външна политика: рискове и предизвикателства”. Участие взеха водещи политолози, анализатори и лидери на обществено мнение с позиция относно състоянието и възможностите на българската външна политика.

Огнян Минчев: Нация, която не притежава собствена стратегическа идентичност, не може да прави външна политика


Българската политика се определя от константи, които са добре известни – това е нашият избор да бъдем членове на Северноатлантическия съюз и на ЕС и произтичащите от това отговорности, права и посоки на осъществяване на българската външна политика. Има обаче и две основни променливи величини, които оказват съществено въздействие върху ефективността на българската външна политика. Първата от тях е съществената промяна в системата на международните отношения. През последните години международната система се променя драматично. Това е еволюция от либералната система на очертани ценности, към които трябва да се придържат всички участници в международния процес, към една многополюсна система, която доста бързо се ориентира към други принципи на поведение и взаимоотношение, а именно принципите на realpolitik. В рамките на тези принципи всеки полюс на власт и влияние започва да осъществява своите интереси на основата на ценности, които той счита за валидни, и в рамките на тази система  по-малките страни получават значително по-трудната задача да се ориентират и да балансират именно в реалните отношения на сила, които се проектират от различните играчи в международните отношения. В този контекст България трябва да развива външна политика, която е много внимателно балансирана между три основни центъра на сила. Първият център на сила е, разбира се, оста Брюксел–Вашингтон. Вторият основен център е Москва, а третият основен център е Анкара. В настоящия период между тези центрове съществува нарастващо напрежение: както по оста Запад–Москва, така и, макар и не толкова изявено, по оста Запад–Анкара. Имаме системно преобразуване на турската държавна и в частност външна политика, която все по-сериозно се отличава от това, което беше характерно за кемалисткия консенсус в турската политика през десетилетията след кемалистката революция от 20-те години на ХХ век.

Втората основна променлива след прехода на света от политика на либерален ценностен консенсус към реална политика на различни центрове на властта е институционалната и политическа деградация на българската държава, която в последните години все по-малко е в състояние да осъществява както българския национален интерес, така и основните приоритети, които са заложени в българската конституция и закони. Особено през последната една-две години ние наблюдаваме процес на застрашителна дегенерация на българската държавна и институционална тъкан, взимането на държавата на ръчно управление от определени корпоративни и олигархични интереси, които вече не могат да бъдат наречени и задкулисни, тъй като те просто се качиха на сцената и демонстративно теглиха конците на политическите марионетки, които осъществяваха техните интереси. От тази гледна точка можем да говорим за спадането на институционалната ефективност на българската държава под санитарното ниво на ефективност и поемането на държавата в ръцете на един октопод, който все по-безцеремонно налага своите интереси.

Нация, която не притежава своя собствена стратегическа идентичност, не може да прави външна политика. Колкото по-слаба е стратегическата идентичност на една нация, толкова по-дезориентирана и неефективна е нейната външна политика. Българската стратегическа идентичност би трябвало да е ясна и категорична с членството ни в НАТО и ЕС, но ние виждаме, че държавата и обществото непрекъснато се тресат от вътрешни конфликти, които са проекция на външни интереси и непрекъснато поставят под въпрос стратегическата идентичност на българската държава и българския национален интерес и от тази гледна точка създават практическа дефиниция на българската държава като „болния човек на Европа“. От тази гледна точка ние трябва да помислим за ясната, категорична дефиниция и налагане на стратегическа идентичност на българската държава.

На първо място трябва да бъдем надежден съюзник на ЕС и НАТО. Понастощем ние не сме надежден съюзник. Ние, разбира се, трябва да бъдем надежден съюзник, но ние трябва да бъдем и съюзник с претенции. Освен че бяхме слаб съюзник досега, ние нямахме мотивацията да претендираме. Българската армия участва във всички мироопазващи и мироналагащи операции, които НАТО осъществява през десетилетието след 2004 г., та дори и преди това, но ние с готовност приемаме задачата да участваме в подобни операции и ангажименти, но не искаме, не претендираме. На българска територия има три бази за съвместна експлоатация с армията на САЩ, тези бази обаче съществуват почти номинално, те не са някаква ефективна гаранция за българската национална сигурност. Бидейки съюзник на САЩ, на мен не ми е известно нито един български държавник да е отишъл във Вашингтон или при посещението на американски официални лица в София да е поставил на дневен ред необходимостта България да бъде считана за ключов съюзник на алианса в един регион, в който имаме нарастващи заплахи както от югоизток, така и от североизток. Ние не сме поставили условията за евентуални мерки за подкрепа на българската армия и на българската държава с цел да осъществяваме ефективно нашата роля в този регион. Кой български държавник е поискал военна помощ от САЩ и на каква цена? Това трябва да бъде условие, част от пакета на нашите ефективни съюзнически отношения.

С ЕС, с който политиката ни би следвало да е вътрешна, а не външна, трябва да имаме активна външна политика в областта на инвестиционната политика. В България трябва да има по-дългосрочни инвестиции, които създават условия за развитие на българската икономика.

За да може проблемът с ДПС да стане ефективна част от българо-турските отношения, ние наистина трябва да направим  сериозен опит в рамките на българската държава да ограничим този корупционен потенциал, да се опитаме да поставим всеки на мястото му – не само ДПС, но и представители и групи от другите политически групи, които имат подобно поведение, за да може ако накърним нечии интереси, това вече да не бъде наш проблем, а към нас да се обърнат с въпроса защо го правим. Тогава ние можем да кажем вече защо го правим. В двустранните отношения между България и Турция трябва да има яснота. Зоните на премълчаване на проблемите от българска страна трябва постепенно да изчезнат. Комплексът от възродителния процес трябва да бъде заличен не от гледна точка на българската историческа отговорност за наличието на подобно явление в българската история, а трябва да изчезне от гледна точка на проекциите на възродителния процес върху настоящата българска политика и българо-турски отношения, защото възродителният процес е окончателно и невъзвратимо минало.

Това, което трябва да направим с Русия, е да избегнем емоционалния порочен кръг на българската политика спрямо Русия. Русофилите, русофилството, влиянието на Русия по всички известни канали върху българската държава е известно. Ние трябва да излезем от този порочен кръг с формулирането на ясни и категорични позиции на прагматизъм, на интерес, на разбиране към общите зони на интерес и да защитаваме своята стратегическа геополитическа идентичност в отношенията си с Русия.

Няколко думи за Балканите и Черно море – това са двата региона, в които България има позиция на значим фактор. Ние не можем да бъдем особено значим фактор в международните отношения на равнище НАТО и ЕС, но на Балканите и в Черноморския регион можем да бъдем такъв фактор. Българската външна политика трябва да е приоритетно активна и по отношение на Централна Европа.

Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика.

Соломон Паси: Външната политика е избледняващ приоритет на България


В областта на външната политика и отбраната много трудно може да има лява и дясна политика. Голямото разделение може да е на произточна, проруска или прозападна политика, но това в никакъв случай не може да бъде идентифицирано с ляво и дясно. Нещо повече, в традиционното разбиране на западноевропейския политически живот интеграционната политика е една много лява политика. Левите партии в Европа са интеграционно ориентирани. Дори в САЩ демократите са много повече за интеграцията, докато републиканците минават за изолационисти. Така че нека мислим върху това как да направим такава консенсусна политика, която да се предава от правителство на правителство и да се ъбгрейдва. Има държави, в които външната политика е приоритет, и такива, в които външната политика не е приоритет. Например, външната политика не е голям приоритет в Канада, тя е в огромен процент подчинена на външната търговия на Канада и дори тяхното съответно министерство се нарича министерство на външните и външноикономическите отношения. Канадците откриват посолства там, където имат силен икономически интерес. От друга страна една държава като Куба, независимо от това каква идеология изповядва, държи много на външната политика. Тя има огромна мрежа от международни представителства, държи на своето международно представителство и външната политика в нейната ценностна система е една много важна страна от нейната политика. От 2007 г. насам на мен ми се струва, че външната политика е избледняващ приоритет на България. Това, което липсва на България, са приоритети в рамките на ЕС, които може да са секторни или външнополитически. На България й липсват и приоритети в рамките на НАТО. В рамките на НАТО България може да се специализира в областта на авиацията, в областта на разузнаването, в областта на военната медицина, но ние не можем да имаме универсален войник, не можем да сме добри във всичко, трябва да сме добри в малък брой неща. Ако искате, България може да се специализира в развиването на българо-американските военни бази като специализирана натовска инфраструктура. Около дебата за българското участие в Ирак чувам непрекъснато, че ние нямаме с какво да участваме. Първото нещо, с което можем да участваме, е опит. България насъбра опит в международни участия през последните 25 години – в Кувейт, Косово, Афганистан, Ирак, Либия. Първото нещо, с което може да участва една страна, е даване на въздушно пространство. Това е форма на участие в една международна акция.

Извън НАТО и ЕС също има живот, в който нямаме специализация. Ставаме ли членове на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие? Това според мен трябва да бъде следващият приоритет на България след НАТО и ЕС. Извън отношенията НАТО и ЕС има още една много голяма тема, по която нямаме никакви приоритети – това са САЩ. САЩ са най-големият военен съюзник на България в 1300-годишната й история. Няма друга държава, с която България да е участвала в пет войни и петте да са спечелени. Но това партньорство със САЩ не се материализира.

Има области, в които България няма как да бъде силна. Например България не може да стане фактор в близкоизточния мирен процес. Това, което можем да специализираме, са специфични политики на ЕС в държави, в които сме инвестирали много до 1989 г. Такива държави са Южна Африка, Виетнам, Северна Корея, която все повече ще се превръща в приоритет за ЕС, защото именно ЕС може да помогне за демократизацията на Северна Корея.

Това, което може да се направи на Балканите, и смятам, че е дошло време да се направи, е Вишеград на Балканите. Това е една структура, в която трябва да влязат петте държави, които са едновременно членки на НАТО и ЕС, един клуб, в който се споделят способности. Вишеград на Балканите е една идея, която може наистина да създаде нова динамика на Балканите, и България може да се превърне в един от инициаторите на това движение.

Соломон Паси е завършил математика в Софийския университет. Министър на външните работи в правителството на Симеон Сакскобургготски от 2001 до 2005 г. През 2004 г. председателства ОССЕ в качеството си на външен министър на страната.

Владимир Шопов: За първи път имаме толкова системна и последователна стратегия за деевропеизация на страната


В началото ми се иска да кажа няколко думи за характера на кризата в Европа. За съжаление кризата, която започна през 2007-2008 г., вече има системен характер. Не толкова поради случващото се в еврозоната, а защото имаме натрупване на поне няколко дефицита. Първият е свързан с кризата на икономическия модел, който познаваме от периода след Втората световна война, и допълнителното затрудняване на преформулирането на този модел поради начина, по който ЕС и страните вътре в него излязоха от глобалната криза – с трупане на дълг, с отказ от най-радикалните последствия, които трябваше да има тази криза, затваряне на банки и т.н. В резултат на този процес ключови държави вътре в съюза в средносрочен план са изправени пред ограничени възможности за растеж, което започва да има преки последствия както върху техните външноикономически, така и върху техните вътрешни политики, което се отразява на начина, по който функционира самият ЕС. Кризата в еврозоната не е приключила. Има частично институционално разрешение. В резултат на кризата имаме почти институционализирано разделение между северните и южните държави, имаме нарушен социален баланс вътре в една голяма част от страните на ЕС поради начина, по който беше решена глобалната криза.

Вторият елемент от случващото се в Европа е видимо, когато човек излезе извън Европа. Става дума за свиването на глобалното влияние на ЕС, за трайното геоикономическо изместване на Изток, което разбира се все още не е трансформирано в устойчиви институционални промени в рамките на международната система. По-големият проблем от българска гледна точка е, че целият този процес на практика води до криза на една голяма част от западните колективни институции, свързани с разрешаването на тези проблеми, които ние през последните десетилетия имахме.

Много важно трето обстоятелство е, че във все повече държави в Европа ставаме свидетели на нарастване на относителната тежест на двустранните стратегии за развитие. Ключови страни членки на ЕС – Великобритания, Германия, Франция, все повече избират да решават важни свои икономически и политически проблеми чрез паралелни или успоредни механизми на колективните институции на западния свят. Коментиран е, разбира се, недостигът на политическо лидерство, особено през последните години, като имаме предвид начина, по който се налучкват верните ходове. Същественото тук е, че през последното десетилетие в западната политика ключови позиции заеха хора, които имат съвсем друг тип политическа социализация, тоест това вече не са поколенията, за които европейският проект е ключов за развитието на западния свят.

Очевидно е, че съюзът претърпява и криза на своята легитимност, което се вижда във все по-смаляващата се и все по-неамбициозната политическа инициативност на ЕС. Става дума за свиването на политическите и икономическите амбиции на съюза до един санитарен минимум от теми и не на последно място разклащането на проевропейските социални коалиции вътре в държавите, което виждаме до какви резултати води в момента.

По отношение на нашата позиция вътре в ЕС бих маркирал три отчетливи факта. Първият е свързан с устойчивата маргинализация на България вътре в самия ЕС. Това за съжаление е процес, който ние не успяваме да овладеем, а в някаква степен задълбочаваме. България вътре в самата организация е с почти несъществуващ вече политически капитал, което изключително стеснява нейните възможности за каквото и да било политическо или секторно предприемачество. Съществува един негласен консенсус, който може да бъде чут твърде често, за това, че приемането на България и Румъния е грешка и моделирането на цялостната стратегия за разширяване на ЕС до голяма степен е функция на уроците, които България и Румъния принудиха европейските институции да си направят. Имаме освен това през последните години една поредица от провалени очаквания към страната от времето на нейното присъединяване към ЕС, очаквания по отношение на нашата полезност в Западните Балкани, в Черноморския регион. Като цяло мнението и отношението към България стъпва върху тази поредица от провалени очаквания, които силно стесняват нашата възможност да бъдем активен субект.

Втората тенденция, която ме притеснява – тя, разбира се, е по-скоро вътрешнополитическа – е свързана с това, че през последните няколко години за първи път имаме толкова системна, организирана и последователна стратегия за деевропеизация на страната, която се опитва с все още различен успех да пречупи евроконсенсуса тук, но не просто да го пречупи като риторика, а да го пречупи чрез създаването на различни социални и икономически факти и деевропеизация на значителни сегменти на българската икономика, общество и политическа система. В икономиката можем да го видим чрез усилена концентрация на собственост, чрез съвсем съзнателния опит по време на предишното управление за изтласкване на западни инвеститори. По отношение на обществото – това, което се случва в българските медии, е достатъчно красноречиво. На ниво дипломация и политика видяхме начинът, по който се процедираше по отношение на „Южен поток“. Така че през последните няколко години ние станахме свидетели на една безпрецедентна за целия период след падането на Берлинската стена отчетлива стратегия за деевропеизация на страната.

Третият процес, с който трябва да се справяме през идните години, е свързан с инерцията и формализацията на нашето членство вътре в съюза. Това е членство, което се администрира, не се управлява. Неговият модус е почти изцяло замръзнал от годините на преговорния процес.

Какво бих предложил, за да не останем на нивото на анализа. Първо, нов опит за вкореняване на еврочленството в страната. Поради тежкия институционален срив, на който сме свидетели, за мен приоритетни са няколко решения – присъединяване към банковия съюз, еврозоната, Шенген и активно участие във възникващата инфраструктура за управление на външните граници на ЕС. Това е процес, без който твърдя, че ние няма да сме в състояние да се справим с последствията от тези по-широки външнополитически процеси, за които се говори. Второто нещо, на което бих поставил акцент, е преосмисляне на отношението на България към отделните секторни политики и преодоляване на инерцията, връщане на акцента към единния пазар и готовността на българските фирми да бъдат ефективни на единния пазар, за да можем да възстановим европейския интерес към това, което се случва в българската икономика. Силни позиции в подкрепа на опитите за намаляване на регулациите вътре в съюза, създаването на общ дигитален пазар, енергиен съюз, смяна на фокуса изцяло върху общата селскостопанска политика. На трето място – мерки по преминаване към политически режим на управление на членството, а не просто на неговото администриране.

Владимир Шопов е завършил политология в СУ “Св. Климент Охридски” и London School of Economics and Political Science. Външен преподавател в Нов български университет и Дипломатическия институт на МВнР. Гост-лектор в различни европейски университети и дипломатически академии. Член на Британската асоциация за политически изследвания и на Европейската асоциация на политическите консултанти.

Асен Агов: Имаме ли интерес да получаваме газ за 150 долара или имаме интерес да го получаваме за 480 лв.?


Следя внимателно онова, което се случва по основните конфликтни зони в днешния свят и виждам една изключителна повърхностност в онова, което се съобщава на хората. Например, що се отнася до конфликта на ЕС и демократичния свят с Русия заради Украйна. Аз имах възможността да посетя 13 пъти Украйна. Познавам много добре страната, познавам много добре лидерите й и ще кажа, че ние българите знаем много малко за Украйна. Колцина знаят, че Украйна държи 5 на сто от природните богатства на света? Малцина знаят, че Украйна никога не е имала крепостни селяни, крепостничеството, което е така разпространено в имперска Русия, никога не е съществувало в Украйна, там винаги е имало собственици на земя, които след това са били уморени от глад от болшевишкия режим през 30-те години на миналия век. Малцина знаят, че съветската оръжейна и електронна индустрия е била изцяло или поне 90% съсредоточена в Украйна, защото там е бил умственият потенциал, който е създавал всичко това. Украинците живеят с това самочувствие, те живеят със самочувствието на европейци, на хора, които са могли да създават, докато руснаците само са взимали от тях. Тези неща се знаят малко. Също така е необходимо да се знае, че има достатъчно голяма група от хора в Ррусия, които по никакъв начин не са съгласни с онова, което Русия върши в момента.

В анализа на данните виждаме следното – САЩ, ЕС и България вътре, Япония, Корея, Австралия, тоест страните, които са вътре в тази коалиция, която наложи санкции на Русия, произвеждат 60% от БВП на света. За сравнение Русия е осмата икономика в света, а Калифорния е деветата. Русия има БВП колкото Великобритания, която е седмата икономика в света, но разпределен на глава от населението се оказва, че БВП на един гражданин на Русия е колкото този на Литва, Латвия, Хърватия или България. Тези фактори няма как да не дават отражение върху избора, който правим. Така че, когато определяме своите приоритети, трябва да знаем, че срещу себе си имаме сила, която е многократно по-мощна от България, каквато е Русия с новите й амбиции. В отношенията с тази сила ние можем да утвърдим себе си единствено и само през съюза ни с европейските страни и трансатлантическата общност. От тази гледна точка е важно да се посочи интереса ни по темата за търговското споразумение или зоната за свободна търговия между ЕС и САЩ. Добре е да се знае, че в тази геополитическа обстановка има шансове такова споразумение да бъде сключено по-бързо, за да се защитят общите интереси на демократичния свят от онези нови явления в конфигурацията на света. Тези заплахи са много реални за всички. Голям фактор в това отношение е скорошното съобщение, че САЩ след един месец ще задмине Саудитска Арабия по производството на петрол. От няколко години САЩ са намалили рязко вносът на петрол. По производство на природен газ ще ви кажа, че във Филаделфия, където е една от борсите, 1000 куб. м газ струват 90 долара. Ние го купуваме за 480 лв. от Русия. Ако сложим надценката от това, че той ще бъде преместван от Америка под формата на втечнен газ до Европа – при всички случаи цената му няма да бъде повече от 150 долара. Тоест трябва да си зададем въпроса да изберем ли подкрепата на санкции, да изберем ли да бъдем солидарни с европейските и американските ни приятели или предпочитаме да имаме собствена стратегическа неидентичност? Имаме ли интерес българинът да получава газ за 150 долара или имаме интерес да го получава за 480 лв.? Мисля, че отговорът е очевиден. Освен това балонът за европейската зависимост от руския природен газ е силно надут.

Асен Агов е народен представител в 37-то, 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. Като председател на парламентарната комисия по външните работи в 38-то Народно събрание работи активно за установяването на благоприятни за България връзки с ЕС и НАТО. Заместник-председател в 39-то Народно събрание.

Горан Стойковски: Западните Балкани заемат специално място в сценариите на политическия и религиозния фанатизъм


Балканите днес представляват едно от най-уязвимите места на атлантизма. Западните Балкани са сбор от уязвими и нестабилни общества. Това е една нестабилна зона, в която обществата представляват податлива среда за инкубация на радикални идеологии и фанатизирани структури. Западните Балкани днес заемат специално място в сценариите на политическия и религиозния фанатизъм. Западните Балкани са линията на съприкосновение, в която се срещат две вражески по отношение на евроатлантизма идеологии. Едната е радикалният панислямизъм, а втората е авторитарният евроазиатизъм. И Ислямска държава, и Джабхат ан-Нусра намират там идеална база за набор на бойци за джихад. Именно там евроазиатизмът намира лоялни структури за оформяне на една осъвременена пета колона на руския авторитаризъм. Западните Балкани за съжаление изглеждат все по-беззащитни.

Длъжни сме да се противопоставим на идеологии, които търсят разделение на обществата на фили и фоби и които акцентират върху редефиниране на националната и геополитическа идентичност на тези общества. Това, което ме плаши, е фактът, че ръководството на Турция до голяма степен се вдъхновява от политическата философия на починалия президент на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович. И двамата лидери на Турция – Давутоглу и Ердоган – нямат и една пламенна реч, отнасяща се до Западните Балкани, в която да не споменават и да не свалят шапките си пред Алия Изетбегович, който проповядваше възраждане на мюсюлманския свят. В своята „Ислямска декларация“ – най известната му публикация, която е на голяма почит сред управляващите в Анкара – Изетбегович се застъпва за обновление и подобряване на положението на мюсюлманските народи, което не може да се случи без или срещу исляма. Той иска осъществяването на ислямски порядък, иска дефинирането на ислямското общество като противоположно на светското и организирано в държава с ислямска система. Изетбегович казва: „Ние се борим за глобална ислямска държава, за мегадържава от Мароко до Индонезия“. Това е доктрината на този съвременен ислямист от Западните Балкани. Какво точно прави Турция в Западните Балкани? Едно сериозно геополитическо проникване, за което много малко хора са информирани – в Босна и Херцеговина, в Македония, в Черна гора, в Сърбия и Албания.

Както знаем, някои от водещите геополитици разграничават три типа дейци в турската политика. Аз добавям още един – четвърти тип дейци. Ако първият тип са модернисти, застъпват се за Турция като европейска държава и гледат на Запад, вторият тип са ислямисти, застъпват се за създаване на голяма мюсюлманска общност и гледат към Близкия изток. Третият тип са националисти и се застъпват за по-тесни връзки със страните от митичния Туркестан и Туран в Централна Азия. Четвъртият тип, който аз добавям, са прагматични ислямисти, които се застъпват за турския ислямски консенсус, който не изключва от стратегията си нито Запада, нито Изтока и иска да представи на Балканите една картина за модерна, нова Турция, която ни казва: „Вижте, помните ли османските времена? Не четете учебниците, за да разберете какво е било. Това бе една готина империя, един готин империализъм, това не е ислямът, от който се страхувате, ние предлагаме един мек като памук и сладък като шербет ислям“.

По време на едно посещение в Тетово, съседна Македония, Ердоган се отби в джамията, за да се помоли заедно с местните хора. След молитвата той излезе и дръпна пламенна реч, в която каза: „През 2023 г., когато ще честваме сто години от формирането на съвременната турска република, ние ще бъдем нация от сто милиона души, ние ще бъдем икономика между първите десет икономики в света. И ние няма да ви забравим, защото сред вас има внуци на османлиите, ние имаме наши братя в Сараево, в Тузла, в Прищина, в Скопие, в Тетово, в Битоля и в Пловдив“. Не знам как да нарека това – може би курс към експанзионистична външна политика, може би неоосманизъм, може би само блъф, форма на популизъм, но твърдя, че Давутоглу и Ердоган се застъпват за проектиране на една нова идентичност, дефинирана не от етничността, а от културата и религията. Ето защо те не се интересуват от национализма. Когато ние репликираме последователите на Изетбегович и казваме: „А, мегаислямска държава от Мароко до Индонезия, това е утопия!“, те ни отговарят: „Щом сме започнали да се борим за един проект, той престава да бъде утопия, той е реализуем“.

В непосредствено бъдеще пред Турция се очертават три възможни сценария за развитието на обществото и ориентацията на държавата в международните отношения. Първият сценарий е евроатлантическият. Вторият сценарий е неоимперският на самостоятелната игра, който се застъпва за развитие без демокрация, тоест за разширяване и задълбочаване на връзките с мюсюлманските общества в Румелия, Леванта и Туран. И третият сценарий – още по-неизгоден от предишния – е руско-турският империализъм, тоест дефиниране на Румелия, Леванта и Туран като сфера на споделена мощ и съюз между евроазиатизма и неоосманизма – един апокалиптичен сценарий. Кой ще бъде избран – ще следим и ще видим.

Д-р Горан Стойковски е политолог. Роден е в Македония, но живее и работи в България. Преподава политически науки в Пловдивския и във Великотърновския университет. 

Руслан Трад: Ислямска държава не е събитие от вчера или днес


Към момента има над 3 милиона сирийски бежанци вследствие на правителствените въздушни удари и касапниците, които видяхме в Дамаск и други сирийски градове. През последната седмица и половина 250 хиляди бежанци са преминали турската граница – главно от кюрдските райони. Във военно отношение боевете не спират и едва ли ще спрат следващата една година. Всеки ден от Сирия като бежанци излизат 5000 души.

Голям интерес породи Ислямската държава (ИД). Можем да кажем, че нейните бойци са медийните звезди сред ислямистите. В момента всяко нещо, което те правят, се отразява и се чертаят апокалиптични картини. Те са част от салафитското движение, а не просто следващата Ал Кайда. Самото ръководство на Ал Кайда се стреми да погуби ИД поради конкуренция, която наподобява конкуренцията за територия при мафиотските структури. Най-важното, което трябва да се каже за ИД, е, че тя прави опити да установи контрол върху територии в Сирия и Ирак. В момента има едно течение сред арабските модернисти за преоценяване на историята през последните сто години. Интересно е, че всичко това се случва навръх стогодишнината от избухването на Първата световна война. Именно това използват популистично и лидерите на ИД. Те разрушиха буквално и преносно границата между Сирия и Ирак, показвайки, че тези граници са установени от чужденци, че това са граници, начертани от колониализма. ИД не е събитие от вчера или днес. Говорим за един процес, който се развива от 2003 г. насам. Казвам това, защото е много трудно да обясниш какво е ИД в един сутрешен блок. Кое да кажеш първо – това, че са популисти, това, че следват салафитската идеология или че всички натрупани факти често не отговарят на реалността. В медиите липсва подготовка по темата. Моето мнение е, че България – имам предвид българските институции – трябва да се замисли, защото иска или не, тя се намира на това място, на което се намира – граница на ЕС, граничеща с Турция.

Руслан Трад е председател на Форума за арабска култура. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култура, следва право, а след това се прехвърля да учи журналистика и връзки с обществеността. Създава и първия български блог за Близкия изток – Intidar.