0
814

Външният
и вътрешен протест

TDimova

Протестите оредяха, протестиращите намаляха, измориха се. Протестиращите се разединиха, противопоставиха се едни на други. Управляващите, които отначало говореха за избори през май догодина, сега се амбицираха за цял мандат. Пак ги излъгахме, мислят си, пак ги преметнахме, пак ги изиграхме, пак ще продължаваме старата си песен, пак ще им подхвърляме по пет лева и пет процента, ще затегнем контрола над медиите, ще накараме да замлъкнат тези, които много говорят, ще ги вкараме отново в тунела, в който не се вижда светлина. Изобщо времето е наше, а не тяхно, както си въобразяваха.

Това са мислите и надеждите на управляващите.

А какво правим ние? А къде сме ние? Тях да не ги мислим, както се казва.

Факт е, че хората на площад „Независимост” намаляха. Че не можем да постигнем единомислие и единодействие. Тъжен, тъжен факт е, че точно от това манипулаторите и олигарсите се възползват, точно на това се радват.

И мнения, мнения. Протестите стихнали, защото Реформаторският блок и ГЕРБ се възползвали от тях, опитали се да ги яхнат. Уви, така е.

Факт е, тъжен факт е, че протестите не родиха алтернатива отвъд Реформаторския блок и отвъд ГЕРБ.

Тъжен факт е, че колкото сме против олигарсите и Олигарски, толкова сме и едни срещу други. И точно от това се възползват олигарсите и Олигарски.

За 24 години не успяхме да узреем. Поляци, чехи, унгарци – успяха да преодолеят комунистическото си наследство. Защото са по-зрели от нас, защото успяваха да бъдат единни срещу по-голямото зло. А ние не успяваме дори да разпознаем по-малкото зло. Не успяваме да осъзнаем, че в този свят, който „в зло лежи”, няма абсолютно добро, няма ангели, но от това не следва, че всички са маскари. А на нас, за съжаление, това ни е любимият израз, това ни е националната дефиниция за света и за живота. А тя е дълбоко невярна. Всички знаем и всеки ден се убеждаваме, че добрите хора в света са повече от лошите. И стигаме до другия национален препъникамък – когато отвратените се оттеглят, идват отвратителните. Защото отвратените се оттеглят, затова идват отвратителните.

Още в училище сме решавали най-често задаваната по математика задача – ако един влак се движи от точка А към точка Б… Трябва да знаем къде е точка Б, нужна ни е цел, посока, без това задачата е нерешима. Големият проблем е, че нашият влак (нашето окаяно БДЖ ) се движи хаотично, закъснява, катастрофира.

Поляци, чехи и унгарци отдавна стигнаха до точка Б. А ние вече половин съзнателен живот стоим в точка А. Не помръдваме. Слаб 2.

Протестите казват – правителството на Орешарски е най-корумпираното, което сме имали досега. Контрапротестите казват – това е най-силното правителство, което сме имали досега. Между тях застинали в апатия – вътрешните емигранти. Влакът стои на точка А, задачата е нерешена или да го кажа по-оптимистично – нейното решаване предстои. Но когато си научим урока.

Голямата надежда на протеста е, че ако той не успее да излъчи политически лидер, ще успее да излъчи поне духовен и интелектуален лидер, който да дефинира проблемите общодостъпно и разбираемо. Заражда се такова осъзнаване. Още е в зачатък, но се заражда.

Протестиращите се оттеглиха от площада, но вътрешният протест нито е стихнал, нито е намалял. Защото в управляващите не настъпва никаква промяна, никакво очовечаване, никакво освестяване. Всичките им усилия са насочени към потушаване на протеста и контрол над медиите, за да могат необезпокоявано да крадат.

Протестиращите продължават да наблюдават това и да не се примиряват. Вътрешният протест е не по-малко силен от свирките и вувузелите. Никой не се е примирил с арогантността, безогледността и цинизма на това правителство, излъчено от и работещо за олигархията, зависещо изцяло от фашизоидния клоун на крайната националистическа партия.

Вътрешният протест зрее и набъбва. Той има своите фази. Дали е на площада или вътре в нас, той е един и същ. Никой плод не може да узрее преди да настъпи сезонът му. Протестът вътре в нас зрее и чака своето време. Не бива в златната българска земя да ядем стипчиви, кисели или гнили плодове.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияОпит върху живота на литературата
Следваща статияДрамата на Жюл Паскин