Начало Книги Въображаеми градини
Книги

Въображаеми градини

Владислав Христов
25.04.2023
3016
Галина Николова, фотография Калин Георгиев

Галина Николова е от тихите дълбоки води на българската поезия. Няма да я видите на редовните поетични четения, нито да дава интервю след интервю. Книги издава рядко, но винаги има какво да каже с тях, да остави в ступор читателите си и така да им напомни – винаги съм била тук, въпреки мълчанието ми. Десет години след „Азбука на завръщането” („Обединени издатели”), Галя е отново на българската поетична сцена с новата си творба „Въображаеми градини” (Издателство за поезия „ДА”).

Имаше „трудна бременност” с „Въображаеми градини”, разкажи ми повече за етапите на нейното раждане, за колебанията и моментите на възход.

Сепна ме този израз „трудна бременност“ – някак не мога съвсем да го отнеса към „Въображаемите градини“, защото тази книга се случи изключително лесно, след първите десет години, в които не се получаваше. И това звучи шеговито, но не е шега, нито за изключително лесното, нито за десетте години неслучване. Предишната ми книга, „Азбука на завръщането“, излезе през 2013 година и след нея ми беше трудно да пиша, усещах, че пиша някак различно, случиха ми се много неща в личен план, които допълнително размесиха пластове, минах през периоди, в които се усещах някак празна, несвързана със себе си, несвързана със света – през тези периоди не можех да пиша. Имаше и други – в които стиховете идваха изневиделица, – макар че те, стиховете като че ли винаги идват изневиделица, не мога да съм сигурна сега ще дойде ли, или няма – та имах и такива периоди, на писане и стихове, но като се опитвах да подредя стиховете в книга – не се получаваше. „Да се получи“ за мен означава да усетя книгата завършена – няма какво да се добави, няма какво да се отнеме, всичко е казано. С предишните ми четири книги съм имала това усещане, познавам го добре, тук липсваше. Не че не опитвах, напротив – имах ръкопис, давах го на пишещи приятели да го четат, редактирах след техните коментари тук и там. Но нямах усещане, че имам книга, която искам да излезе в света. После дойде боледуването ми от ковид и много дълъг (почти година) период на възстановяване. Беше особено време – седмици наред не можех да чета, да пиша, да излизам, да работя на компютър или да чета през телефон – само лежах, гледах през прозореца, наблюдавах мислите си, припомнях си неща за себе си, които бях забравила. Видях как зимата се смени от пролетта – виждах през същия прозорец всеки ден различното навън. И не знам дали от забавянето, дали от липсата на разсейване, дали от вглеждането навътре, или от съсредоточаването на вниманието, не знам откъде – започнах да пиша, гъсто, много. Стихове идваха денем и нощем, някои се появяваха на заспиване и си ги повтарях, за да не ги забравя до сутринта. Не знаех колко текста имам, но знаех, че са доста. Не знаех и дали са добри, много време беше минало, бях малко объркана в ориентирите си. Затова попитах Силвия Чолева, която беше редактор на две мои предишни книги и познава писането ми, дали ще погледне няколко текста. Тя каза пратѝ. Тогава за пръв път събрах тези нови текстове и ги набрах на компютър – оказаха се около 30. Пратих на Силвия няколко от тях. Тя върна: харесват ми, ще издаваш ли? И от този неин въпрос до финалното съставяне на книгата, до заглавие, редактор, издателство, рецензенти, художник и всичко, имаше две седмици. Затова полушеговито сега казвам, че „Въображаемите градини“ се писаха десет години и накрая се написаха за две седмици.

Изхождайки от заглавието на книгата, доколко, пишейки поезия, разчиташ на въображението си? Минавала ли ти е мисълта, че можеш да изгубиш твърдата почва на реалния живот в своите текстове?

Много любопитен въпрос. Напомни ми как веднъж казах, че не съм добра с импровизациите и получих в отговор: „но Вие сте поет, разбира се, че сте добра с импровизациите“. Аз съм убедена, че въображението ни е част от начина ни на живот, част от живеенето ни. Понякога го ползваме по-активно, понякога – не, но то си е там, дописва реалността ни, довършва я за нас, и ако му обръщаме повече внимание, можем по-съзнателно да участваме в този процес. Присещам се сега за момент за филм, който гледах наскоро – документалния „Повелителят на горите“, там главният герой, австралийският агроном Тони Ринаудо, разговаря с местен човек в Африка, който му разказва как е видял дух. Тони го прекъсва и пита: тук често ли виждате духове? Човекът му отговори: да, през цялото време. За нас тук духовете може и да са част от тяхното въображение, за местните хора обаче са част от реалността. Та затова и не мога да разделя много ясно къде свършва реалния живот, къде започва въображението и дали едното е по-„твърда почва“ от другото.

„Светът е пълен с възможности за страхуване”, страхът ли се превърна в основната движещата сила за съвременния човек? Какво изправяш срещу личните си страхове? А срещу страховете на другите?

Без да съм специалист по темата, бих казала, че страхът е основна движеща сила за човека, не само съвременния. Възможностите за страхуване само са се увеличили, както са се увеличили всички възможности за избори на съвременния човек – представям си хората две поколения преди нас, как са избирали хляб (едва ли са избирали между безглутенов със семена и без, пшеничен, ръжен, пълнозърнест и това е само началото). Мисля, че и със страховете е подобно.

Срещу страховете какво изправям… замислих се за тази дума „срещу“, както и за „изправям“ – все едно са врагове и трябва нещо да ги борим, да им противопоставяме, да се пазим от тях. Аз си мисля, че страхът е нормална част от нас, нормална част от живеенето, и че всички се страхуват – всички се страхуваме – много повече, отколкото показваме, а в доста случаи и – много повече, отколкото осъзнаваме.

Затова аз се опитвам срещу своите страхове да не изправям нищо, но да подхождам към тях с опит за разбиране. Всъщност първо – с опит за откриване (тук това дали от страх го правя?), и след това – с опит за разбиране: този страх откъде идва, колко отдавна, колко надълбоко, какво го провокира, какво мога да науча от него, как мога да го ползвам за добро. Със страховете на другите се опитвам по същия начин. Продължава да ме удивява как понякога, когато са „видени“ и зачетени, страховете имат склонност да намаляват, дори да изчезват. Говоря, разбира се, за ежедневните, в-нормалността страхове (патологичното страхуване е съвсем друга територия, за която не се наемам да говоря).

Беше ме впечатлил разказ на Рейчъл Наоми Ремен за ранните ѝ години, в които неин дядо – лекар, герой от войната, се прибира целият отрупан с ордени за храброст. Рейчъл е доста смутена от присъствието му, докато той не ѝ разказва как много се е страхувал, почти до смърт се е страхувал, но е искал да помогне на ранените. И как разказът за неговия страх я е освободил от собственото ѝ очакване, че герой може да бъде само някой, който не се страхува. Тази история за мен потвърждава, че си струва да говорим за собствените си страхове – може би това ще помогне на някой друг да се страхува по-малко от своите.

Едно от стихотворенията започва с фразата „похлупила ме е голяма тъга”. Нужна ли ти е тъгата в творческия процес? На нея ли разчиташ повече, или на радостта?

Едва наскоро открих колко отдавна нося тъга в себе си, за която дори не съм подозирала – и върху нея съм трупала през годините. Не съм имала начин да я разпозная, да я припозная, да я приобщя към живеенето си, така че да може да се претопи в него и да се преобразува. Та в този смисъл излиза, че съм писала повече – без да подозирам, от тъгата. Напоследък се уча да тъгувам „в реално време“. Не знам как другояче да го нарека това – когато ми е тъжно, да тъгувам вместо да се опитвам да го заглуша, потопя, разсея с друго, каквото и да е. Да не се страхувам от тъгата. И открих, че ако започна да пиша от тъгата, обикновено в нея има стихотворение, което я приютява и успокоява. Неслучайно в началото на „Въображаемите градини“ стои епиграф от Маргарет Атууд,  който завършва с думите тъгувам от все сърце. В книгата има много тъга, но и много утеха от приютяването ѝ.

А радостта… радостта започна да „прави“ стихове като че ли покрай дъщеря ми. Преди това не мисля, че съм писала през радостта. Но тук се сещам за един цитат от Милорад Павич, от неговия „Хазарски речник“ (който аз четях и преписвах с възторг в студентските си години): и от ниско прелетялата радост, високо излетяла тъга. Та, мисля, радостта и тъгата са свързани, понякога са различните лица на едно и също, и зависи нашият поглед, нашето внимание къде се съсредоточава. Друго, което също мисля напоследък, е как способността ни да тъгуваме се отразява на способността ни да се радваме – дълбочината на едното е потенциалът за височина на другото. И как в съвременния свят с неговата еуфоричност, позитивизъм и насърчаване към удоволствия (to enjoy като цел на почти всичко) като че ли да се тъгува не е модерно. Обаче аз все повече мисля, че ако човек не умее да тъгува, не би могъл да умее и да се радва от сърце.

Съществува ли вододел между поезията преди да станеш майка и поезията след това? Родителството омиротворява ли по някакъв начин писането ти?

При мен съвпадна периодът на вътрешно мълчание и не-писане на стихове с периода, в който станах майка. Мълчанието беше по-дълго, започнало по-отдавна, но така или иначе, не мога да преценя съвсем дали новата роля в живота ми е това, което създаде разлика, или беше всичко останало, или наслагването на множество фактори едновременно. Аз усещам като да пиша по-различно, но го отдавам по-скоро на това, че съм се променила за цялото това време. Така, както и в предишните ми книги писането ми е различно от едната до другата – поне аз така го усещам, заради това, че аз съм била различна – променяла съм се, развивала съм се. Това винаги ме е радвало – да чета назад и да виждам разликите.

Едно от нещата, които родителството със сигурност донесе в живота ми, наред с всичко друго, са много нови теми за размисъл – и част от тях влязоха в стиховете. Те са свързани с мен като родител, но и с мен като дете на възрастта на дъщеря ми, каквато и да е тя в конкретния момент. Например дъщеря ми на пет и аз на пет: аз на пет като дете, аз на пет като родител. И също, разбира се, ежедневното удивление от това един чисто нов човек да расте пред очите ми. И надеждата, че и аз раста поне малко заедно с нея. Мисля, че е неизбежно едно толкова наситено преживяване, каквото може да е родителството, да не влезе в това, което един творчески човек прави – било то стихове, или друго. Стига да му дадем време, внимание и пространство.

За омиротворяването не знам, мисля, че терапията повече омиротворява от родителството.

Какви са наблюденията ти върху поетите, дошли след твоето поколение? Следиш ли в какви посоки се движи поетическия пейзаж?

Винаги съм чела много хаотично. По едно време си мислех, че вместо културология и после управление на организационната промяна, трябваше да завърша поне една филология – малко да ми подреди четенето. Имах период, в който се тревожех, че чета така и авторите в главата ми са струпани на купчини, вместо да са подредени в повече или по-малко хармонични поетически пейзажи. После ми мина – аз чета за удоволствие, нямам професионален ангажимент пред никого да мога да познавам и/или анализирам автори, книги, поколения. Чета според желанията си.

В периода, в който не можех да пиша, не можех и да чета поезия. Нямах „място“ в главата, не знам как другояче да го обясня. Тогава си мислех, че може би няма да мога да се върна – нито към четенето, нито към писането на стихове. И много тъгувах поради това. Дори се чудех какво да правя с всички стихосбирки в къщи. Този период мина, както дойде. Сега чета много, все така хаотично, в момента автори, които вече ги няма, и такива, които дебютират, си съжителстват на нощното ми шкафче съвсем добре. Интересно ми е да откривам гласове, които са ми близки, които по-лесно чувам, обичам да препрочитам – в различни моменти различно чета и различни неща намирам в текстовете на другите.

Това, с което напоследък свиквам, е мисълта, че между предишната книга и десетте години до „Въображаемите градини“, аз съм се придвижила към друго поколение – дори си спомних един закачлив разговор за това колко млади трябва да са младите поети, за да са все още такива. Темите за родителството, смъртта, собствената смъртност някак създадоха за мен самата този вододел (да използвам думата от предишния въпрос) – аз вече съм във втората половина на живота и това се вижда в стиховете, прозира.

Научи ли се да излиза от личното и да се вглежда в глобалното днешната българска поезия?

С риск да се заиграя с въпроса бих казала, че в съвременния ни свят личното е глобално, както и обратното. Не знам дали мога да кажа нещо, което да е валидно за днешната българска поезия, не мисля, че я познавам достатъчно добре, за да правя генерализиращи изводи, нито имам ясен критерий за себе си, с който да разгранича днешната от предишната. Наистина мисля, че лично и глобално не си противостоят и могат да се чуят в много текстове на български поети от различни поколения, още повече че много наши автори са живели/живеят в други държави, мислят и на други езици, пишат и на други езици.

Изглед да свърши войната в Украйна поне засега няма никакъв, ще има ли пролет „за стоплените щъркели и хора”? Мисията на поетите в едно такова преломно време?

Така ми се иска да не си прав за края на войната, но нямам с какво да те опровергая. Аз никога не съм се възприемала като поет с мисия, може би ми липсва самосъзнание или пък патос (в най-хубавия смисъл на тази дума) за това. Пиша за това, което ме вълнува. Знам, че звучи като клише, но го казвам, защото това, което ме вълнува, може да е войната в Украйна или изкуственият интелект, но може да е и кухненската маса. Ако имам мисия като поет, тя би се отнасяла по равно и за двете. Възприемам идеята за мисия за съотносима по-скоро с човека, отколкото с някое от заниманията му. Предпочитам да съм човек с мисия, отколкото поет с мисия. В дебата за смисъла от изкуство по време на криза не бих била много добре артикулиран участник, но бих си взела книга заедно с хляба и водата.

Твоите начини да разомагьосваш света, да правиш по-поносима и човешка заобикалящата те реалност?

Първоначалният ми отговор на този въпрос беше „по-бавно, повече милост“. После се замислих за стихотворението, в което се появява разомагьосването във „Въображаемите градини”, то започва така: какво разомагьосва света, бързането ли. Та разомагьосването се случва по-скоро въпреки нас. Сега, докато пиша, в главата ми се появиха сцени от филм, който гледах миналата година. Документален филм за една градина в Дания, в която отглеждат и продават чисти плодове и зеленчуци. Филмът следва реални събития в градината за една година хронологично, разделен е на дванайсет части – по една за всеки месец от годината. Бавен филм, в който нищо не се случва освен магията на природните чудеса – които ние приемаме за даденост и нищо особено, но ако ги видим през очите на дете – те са чудеса: дъжд, който се сипе от небето, облаци в причудливи форми, сняг – и всяка снежинка е сама за себе си, кълнове, излизащи от семе в пръстта, цветове по голите клони на дърветата, после листа, после плодове – как дървото ражда плод, от какво, от паметта за себе си?; как едно дърво ражда смокини (според мен сами по себе си чудо на природата), друго черници, друго праскови? Гледах този филм и се чудех защо го гледам. После разбрах – имах нужда от този вид бавност на природните неща – която не е бавност – нормалност, всъщност имах нужда от това за себе си.

Та отговорът ми на втората част от въпроса все още е по-бавно, повече милост. По-бавно, като в общуване с природата. Повече милост, като започнем от себе си.

Владислав Христов
25.04.2023

Свързани статии

Още от автора