0
819

Въпрос на прочит

GlavaPalnaSradost-avtor-snimka
Огнен Спахич

Съвременният човек с неговите страхове, депресии, празноти е обичайният герой в разказите на черногорския писател Огнен Спахич. С него разговаря Катя Атанасова.

„Глава, пълна с радост“ (изд.„Ера”) е сборникът с разкази на черногорския писател Огнен Спахич. За него той печели Европейската литературна награда за 2014 г. Преди него има публикувани още два сборника с разкази – „Всичко това“ и „Зимно търсене“, а за романа си „Децата на Хансен“ е удостоен с наградата „Меша Селимович“ – най-високото отличие за роман, присъждано в страните от бивша Югославия. „Реймънд е мъртъв, Карвър умря, казах“ е неговият разказ, включен в The Best European Fiction 2011 г. Превеждан е на английски, френски, италиански, унгарски, словенски и др. езици.

Glava. pylna s radostСборникът „Глава, пълна с радост“ съдържа 16 разказа, в които авторът демонстрира тотален отказ от позицията на властващия „всевиждащ“ разказвач. Напротив той е разроен в множество гласове, разказването непрекъснато се изземва ту от разказвача, ту от героя, преминава от единия в другия. Тематично историите са обединени около няколко важни смислови ядра – старостта, тленността, крайните ситуации в живота на човека, смъртта. Наглед обичайното, всекидневното придобиват друг смисъл в такива ситуации. Съвременният човек с неговите страхове, депресии, празноти е обичайният герой в разказите на Спахич.

Писателят беше в България за представянето на книгата си „Глава, пълна с радост“ и даде кратко интервю за Портал Култура.

Носител сте на доста награди вече, влияят ли ви те? Как се отнасяте към тях?

Приемам наградите като комплимент. Разбира се, не пиша заради награда. Тя просто се случва, не може да бъде получена от ниски подбуди.

А критиката?

Днес почти не съществува критика. Литературата е в периферията на културния живот, не присъства в основните медии. Е, да, съществува академичен кръг, занимаващ се с академична   критика, но няма такъв, който да обсъжда с читателите, липсва реално литературна критика в периодиката.

А читателите, влияе ли ви тяхното мнение?

Да, читателското мнение за мен е основното удовлетворение. Особено срещите ми в различни нови страни. Това са нови прочити и за мен е важно и интересно да видя как читателите там  възприемат творбите ми, съответно без какъвто и да било контекст.

В „Глава, пълна с радост“ демонстрирате един, бих го нарекла „хладен“, отстранен поглед към случващото се, към героите, една множествена гледна точка. Всичко се случва под повърхността. И защо са ви важни тези теми – за смъртта, за тленността, за човека в гранични ситуации?

Разказът от първо лице представя в някакъв смисъл един плаващ субект. Твърде различен от модернистичното гледище за обичайния разказвач. Той е множествен, „преселващ се“ от мислите на героите в разказвача.

Аз не съм сигурен, че съм писал който и да е от тези разкази със съзнанието, че искам да говоря за старостта или за смъртта, въобще за тези теми. Всъщност аз твърдя, че всеки читател има право да възприема разказите така, както желае. Въпрос на прочит. Разбира се, доколкото аз самият ще стигна старостта, ще умра – тези теми присъстват винаги в  човешкия живот, те са факт, макар мнението ни за тях да се променя в различни етапи от живота.

А какво четете вие?

Чета в момента кратки разкази на Кнут Хамсун. Но тъй като сега основно пиша, а когато пиша, обикновено чета само всекидневната публицистика от типа „Дали Хитлер е жив“, например (смее се), по-скоро не чета.

Какъв е смисълът на писането днес, ролята на писателя?

Писателят няма почти никаква роля днес за разлика от началото на XX век например, когато е имал важна роля и важна работа. Литературата днес е маргинална, а след маргиналното следва нелегалното. Което означава, че ако светът продължава да се развива по този начин, по който се развива сега – литературата ще бъде просто реликва от цивилизация, която става все по-глупава. Макар да вярвам, че винаги ще съществува една група читатели, която да запази смисъла на литературата, без която всъщност тази същата цивилизация не би могла да съществува.

Знаете ли обаче, в България напоследък като че ли се наблюдава засилен интерес към книгата, към четенето. Обратна тенденция на това, за което вие говорите?  

Нищо по-хубаво не би могло да ми се случи освен някой да ме обори в тези ми черни прогнози.

Първата среща с българска публика?

Много приятно изненадан съм. Срещнах се с различна публика, успях да говоря с хора, които вече бяха прочели книгата, макар тя да излезе преди два дена.

Чели ли сте книги от български автори?

Чел съм Алек Попов и Георги Господинов, те са преведени на сърбохърватски и затова са достъпни, много добри преводи.

Някои от разказите ви са филмирани, как се отнасяте към връзката литература кино?

За мен това е експеримент, нещо, което възприемам просто като съпътстващо към литературата. Единственото, което очаквам от филма, е да не унищожи разказа. Този върху „Всичко е това“ е най-близо до мен, там режисьорът е видял това, което аз съм искал да изразя в текста.

Къде отивате след България?

Отивам в Белград, оттам в Подгорица, Грац, а след това в Кикинда, Сърбия. В Кикинда се провежда, вече 13 години, най-добрият фестивал за къс разказ. Очаква се да дойдат 22-ма автори от различни страни.