0
1128

Въртележката на огорчението

„Въртележка“

Киноисториите на Уди Алън винаги съчетават хумор и горчивина в различни пропорции, но през последните години горчивината сякаш надделява. След 46 игрални заглавия е трудно да не се повториш, но същевременно е любопитно да се връщаш към сюжети от филмографията си под различен ъгъл, пречупени в контекста на друго време. След поредицата „женски“ филми от втората половина на 80-те („Пурпурната роза от Кайро“, „Хана и нейните сестри“, „Друга жена“ и „Алис“), вдъхновени (и изиграни) от харизмата на Мия Фароу, едва през 2013 г., в лицето на Кейт Бланшет, Уди Алън най-сетне откри нова актриса, около която да се изгради цялата драматургичната конструкция („Син жасмин“). А четири години по-късно друга Кейт е натоварена със задачата да превъплъти една от закачливо-неудовлетворените неврастенични съдби на големия екран. „Въртележка“ е от отбора на драмите и изглежда не е сред най-добрите филми на нюйоркския режисьор, но никой почитател не би се отказал от ежегодната си доза Уди Алън.

Бившата актриса Джини работи като сервитьорка в миден ресторант – част от атракционен парк, разположен на брега на морето в Кони Айлънд, където съпругът ѝ Хъмпти се грижи за въртележката. Тя всеки момент ще навърши 40 и има 12-годишен син (от първия брак), който бори навлизането в пубертета и гнева от несъвършенството на майка си с пиромански прояви. Огорчена от миналото и отегчена от монотонността на всекидневието, Джини залага бъдещето си на лятна авантюра, подхваната със спасител на плажа. Но постоянните пристъпи на мигрена и пристигането на 25-годишната дъщеря на Хъмпти доста влошават нещата…

„Въртележка“

Намираме се в 50-те, някъде между Юджийн О’Нийл и Тенеси Уилямс, в една от любимите на Уди Алън среди „с епоха“ и собствен аромат. За атмосферата невероятно допринася стъкленото жилище на Хъмпти и Джини, през чиито прозорци светът навън постоянно напомня за съществуването си с картина и звук, цветното ретро решение на филма и операторската работа на Виторио Стораро. Сюжетът е решен в носталгичен ключ, между неудовлетвореност и самоирония, а ролята на разказвач е поверена на спасителя Мики – начинаещ романист. „Въртележка“ е по-малко бъбрив от обичайното за Уди Алън, което не пречи Джини на моменти да ни изнервя с нейната мигрена и „тъпченето на едно място“ в пряк и преносен смисъл –  ако това е умишлено търсен ефект, то ефективността му е съмнителна.

Сама по себе си историята е малко банална, не толкова заради конкретното развитие на фабулата, а защото сюжетните ходове се оказват предвидими (дори да не е от самото начало на филма, то при вмъкването на всеки нов елемент изглежда очевидно как ще приключи съответната линия и в крайна сметка се случва точно така, което не е характерно за Уди Алън). По-интересна е атмосферата, която напомня за гореспоменатите американски драматурзи и в същото време е просмукана от горчива ирония – към персонажите, към зрителите и към самия режисьор. В известен смисъл „Въртележка“ е киноразказ в стил „надежда всяка тука оставете“ (а ла Чехов), но така и не стигаме до корените на тази безнадеждност (може пък само американците да умеят да я идентифицират), и именно в това се корени усещането за неудовлетвореност, което се просмуква в зрителското съзнание след финала.

„Въртележка“

Освен че се възприема като драма, „Въртележка“ е наистина мрачен филм, по онзи неуловим начин, който поражда безизходицата. По-мрачен от краха на илюзиите в „Син жасмин“ или от криминалната интрига в „Почти нормален“. И чувството за хумор проблясва рядко, при това единствено в контекста, във второстепенните персонажи, в незначителните подробности на всекидневния абсурд, подобно на усмивка, която разтяга устните, но не достига до очите. Защото всеки път, когато нещо прозвучи насмешливо-иронично, в сянката му дебне злокобност. Като Мики, с неговия наперен бански костюм и моралните му терзания от любовно естество, които така и не решаваме дали да възприемем като искрени, или като бутафорни; също и Каролина с хубавичкото личице, наивността и претенциите ѝ за по-добър живот; или зловещото хлапе Ричи с неговия кибрит и любовта му към киното… Но не и при Джини, нито при избухливия Хъмпти, дори не и при гангстерите, които обикновено са карикатурна притурка в историите на Уди Алън.

Тръпчивата сериозност на филма сама по себе си не е проблем, но истеричността, лишена от баланса на сарказма, както и предвидимостта на сюжетните ходове леко изнервят възприятието. За това допринася и фактът, че Кейт Уинслет не е в най-добрата си форма, а все по-задобряващият Джъстин Тимбърлейк тук звучи фалшиво (или пък това е част от персонажа) и само Джим Белуши прави наистина добра роля. От друга страна, не можем да подминем факта, че „Въртележка“ е най-чудесно подбраното заглавие в цялата филмография на Уди Алън, едновременно кратко, неописателно и наситено с метафоричност. И когато филмът свърши, осъзнавате, че философската равносметка от тази леко безлична история си я бива, въпреки че сигурно сте очаквали друг тип преживяване.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСравнителни бележки върху типовете у Чудомир
Следваща статияПо Рождество