0
1847

Шахматната дъска на евроизборите

Има една особеност на европейските избори: те са национални избори с непредизвестен край. В което е тяхната слабост, но и тяхната сила. Така се задават общи тенденции, които пренареждат статуквото.

Обикновено се смята, че това са избори без чак толкова голямо значение. Избори, които всяка една политическа сила би могла да си позволи да изгуби. Без от това да произтече нещо особено драматично. С две изключения – ако залогът не е глобален – на европейско или на национално равнище. В случая – ако не се говореше за „разглобяването“ на самия ЕС (каквото бе допускането преди тези избори). Или – както бе в българския случай – ако дадена политическа сила не реши да играе на тях „ва банк“, обвързвайки ги с политическото си бъдеще.

Ала има и друга една особеност на европейските избори – тяхната „некласическа геометрия“. Европейският парламент е особена „палата на чудесата“; тя, по замисъла си, уталожва страстите и изпуска парата чрез дълги пледоарии, подтиквайки към национални и партийни компромиси (чрез пазарлъци, на езика на Бойко Борисов) противостоящите си политически семейства, дори при по-сложния пъзел, който имаме днес.

Именно това прави европейските избори трудни за осмисляне. В тях освен политика има немалко социална психология в специфичен национален контекст.

И тъкмо тук следва да се търсят обясненията за онова, което се случи (или не се случи) на тези избори в Европа. Защо очакваната вълна на популизма придойде, без обаче да залее Европарламента? Защо вместо това изникна ответната вълна на зелените? И защо (в българския контекст) БСП отнесе такъв шамар от избирателите, вместо да се възползва от разкритията срещу ГЕРБ?
Отговорите са в периферията на тенденцията, зададена от тези избори.

Очакваше се те да минат под общия знаменател на страховете, породени от най-различни фактори. На първо място, страха от разпада на самия ЕС. Брекзит обаче се оказа студен душ за брекзитърите и засега никой не е склонен да повтори британското упражнение по самоунижение. На второ място, имаше едно общо усещане за тревожност, витаещо вътре в европейските граници. Различни страхове, дължащи се на различни причини, които трудно могат да се подведат под общ знаменател, повечето от тях последици от предходни кризи.

В момента обаче европейската икономика върви по-скоро добре, макар някои социални симптоми от кризата през 2008 г. все още да са с дълготраен ефект (справка – „Жълтите жилетки“ във Франция или икономическата ситуация в Италия, извадили на предни позиции Лигата на Матео Салвини или движението „5 звезди“). Що се отнася до миграционната вълна от 2015–2016 г. тя също е в отлив, мигрантите все по-рядко попадат във водещите новини на информационните канали.

Не е ли тук обяснението защо политиката на тези страхове не даде очакваните плодове и защо популистките партии не постигнаха очакваните резултати?

И обратното, други едни страхове – свързани с климатичните промени – предизвикаха смайващата „зелена вълна“ в Европа. На Запад, но не и на Изток, където евроскептиците, както е и в България, са „климатоскептици“.  

Ала „Европа на страховете“ е много особено пространство, където фучат най-противоречиви ветрове. Без непременно да се засичат.

Има популизми на бедните, но и популизми на богатите. Лигата на Матео Салвини е пример за реакцията на богатия италиански север срещу бедния юг, където пък се корени силата на движението „5 звезди“. И това няма как в един момент да не доведе до взрив. И обратното – има ли нещо, което реално да свързва „истинските“ (и твърде богати) финландски или датски националисти с бедните избиратели на румънската крайнодясна „Нова десница“? Или пък брекзитърите на Найджъл Фараж с гласувалите за неясно какво представляващия Андрей Слабаков? Почти нищо.

И тук стигаме до националната (или партийна) употреба на европейските избори, където българският случай е съвсем специфичен. Макар и – ако се замислим – напълно вписващ се в цялостната тенденция.

Преди малко споменах „Европа на страховете“. Човек и без да е психиатър или социален психолог, си дава сметка, че обществото не може да пребивава дълго време в ситуация на нарастваща тревожност. И че най-накрая, за да си гарантира спокойствието (или стабилността), решава да отстрани дразнителя.

Не изяде ли тъкмо това главата на БСП? Доктрината „Нинова“ предполагаше (в съответствие с тактиката на ленинизма) прерастване на европейските избори в национални. И не отчиташе никакви други специфики на тези избори. Тоест целта бе завземането на властта тук и веднага, с всички възможни средства: чрез създаване на „революционна ситуация“; чрез напускането на парламента, което би трябвало да доведе до неговото разпускане; чрез речи за предстоящо възмездие над враговете и чрез нескритата подкрепа на президентската институция, доколкото президентът Радев видимо даде рамо на Нинова.

Не че ГЕРБ или коалицията му с патриотите не предоставяха поводи за наказание, тъкмо обратното. Ала всяко нещо с мярата си. Корнелия Нинова и Елена Йончева подеха такава кампания „на живот и смърт“, която стресна мнозина, облъхвайки българското общество с позабравената деветосептемврийска реторика на Цола Драгойчева. И се оказа, че асансьорът в спорно придобитото жилище на Цветан Цветанов не е достатъчно мощен, за да послужи на Нинова като социален асансьор към лелеяната власт.

Така БСП си отряза пътя към електоралната периферия. Резултатите от изборите оголиха горчивата истина за техния таван от 400 000 гласа – на носталгичния и възрастен електорат, който инстинктивно гласува в червено, ведно с децата си. Става дума за „червена каста“, предаваща се по наследство, която отказва да влезе в какъвто и да е диалог с настоящето. Може Андрей Райчев да е прав и това да превръща БСП в партия, уникална за Източна Европа. Може и така да е.

Но това, което се вижда и с просто око, е, че има социокултурна пропаст между тази партия и всякакви възможни избиратели с лява или социална чувствителност. Което е проблем за БСП и е проблем за България, доколкото така „популизмът на бедните“ по особено циничен начин съседства с „популизма на богатите“.

И е напълно обяснимо защо българските избиратели не възприеха антикорупционната реторика от устата на Корнелия Нинова или Елена Йончева, както не биха я приели нито от Кирил Добрев, нито от Георги Гергов.

В политиката е важно не само какво се казва, но и кой го казва. Иначе се върви от „подобното“ към „същото“. А избирателите отдавна прегоряха за подобен род упражнения.

Затова и ГЕРБ е добре да разберат, че те спечелиха, просто защото не бяха наказани на тези избори. А не бяха наказани, защото немалко хора, които на няколко пъти обръщат хода на изборите в България, този път се въздържаха, тъй като не виждат алтернатива на статуквото. Ала така е днес. На местните избори, а и след тях може да е по-различно.

Над което трябва сериозно да се замисли и „Демократична България“, която извлече безспорна победа от създалата се ситуация. И спечели – „с малко, но не завинаги“, благодарение на гласовете на българите в чужбина. В което има сериозен потенциал за алтернатива на статуквото, при условие, че се загърбят старите разногласия, типични за „демократичната десница“, ако се потърсят нови и непредставени избиратели.

Всеки следващи избори са с непредизвестен край.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОт Калиманица до Хималаите, че и по-нагоре
Следваща статияHashima – джазът като „възможност за остров“