„Любовта е лудост” тръгва на 22 юни, в ранно лято за пръв път. Какво да очакват почитателите му? Прочее, кой е поред?
22-и. А почитателите нека очакват показването на 76 игрални филма.
За колко време?
Една седмица.
Е-е-е, как се гледат 76 филма за седмица, почти по 11 на ден?
(Смее се.) Очевидно никой не е в състояние да ги изгледа. Затова са обединени в различни програми, за да може всеки според интересите си да види онова, което би задоволило любопитството му. Разбира се, по-голямата част от публиката се интересува от конкурсната програма, защото винаги има някакво напрежение кой ще вземе наградата.
Скандалче?
Дай, Боже, и да изникне и скандалче…
Така ли? Господи, много ти се молим, дари ни със скандалче!…
(Смее се.) Молим се да, защото това е май единственият начин масовите медии да обърнат внимание на едно културно събитие. Особено такова, което се провежда по време на Мондиала в Бразилия. Така че един скандал е добре дошъл, защото ще заостри вниманието. Но, оставям шегата настрана, хората най-много се интересуват наистина от конкурсната програма, защото всеки има свой фаворит, своя класация и когато класацията на журито не съвпадне с тяхната, те са недоволни, започват брожения, коментари и т.н.
Често ли не съвпадат класациите?
Не, не, рядко, на други фестивали това става по-често. Публиката там е по-радикална в отстояването на своето мнение. Лично аз съм присъствал на такива достолепни фестивали като в Кан, Берлин, Венеция, където публиката освирква, с огромна радост освирква решенията на журито, когато не ги хареса. Но опитът ме е научил, че фестивалът си е фестивал, конкурсната програма си е конкурсна програма, всяко жури си има свои критерии и съобразно тях взема решения. Както, разбира се, и зрителите имат свои критерии. Така или иначе, целта на конкурсната програма е да покаже едно по-широко ветрило от произведения, които се вписват в темата на фестивала.
„Любовта е лудост” – дали пък съвпаденията между мненията на журито и на публиката не се дължи на самата тема?
Естествено че се дължи. Тя е, от една страна, достатъчно универсална, а от друга страна, строго фиксирана върху нещо, което е дълбоко човешко. Хората винаги се вълнуват от взаимоотношенията между мъжа и жената.
Е, любовните отношения не са само между мъжа и жената…
Да, и такива филми е имало на фестивала, и бяха посрещнати с огромен интерес, защото показват нещо, което хората малко познават. Мисълта ми е, че в рамките на една конкурсна програма има възможност да се търсят някакви вътрешни рими между филмите, да се съпоставят и противопоставят един начин на третиране на темата с друг начин, един проблем, погледнат от различни ъгли… Това винаги създава любопитство и в същото време обогатява самата палитра на фестивала. Това е, така да се каже, официалната програма.
Колко филми?
12. Винаги са 12 филма, които се извъртяват в продължение на 6 дни. Преобладаващата част европейски. Това не е случайно, защото европейското кино по начало е по-интересно и за организаторите на фестивала, и за широката публика, тъй като в Европа има по-голяма свобода на изразяването, по-голяма широта на търсенията. Не като в онова стандартно кино по холивудска матрица, което гледаме в големите киносалони, обозначено с хубавия български термин „мейнстрийм”. Европейските филми, особено тези, които се показват по фестивалите, опитват да се разграничат от масовата конфекция.
Как подбирате филмите за конкурсната програма?
По най-различен начин. Обикалям доста фестивали, следя там конкурсните и неофициалните програми. Това е единият път. Другият са контактите, които имам, с различни колеги от различни страни, които ми предлагат заглавия. Има нещо, което през последните години доста се засили, и това ме радва – много хора, отчитайки наличието на фестивал като „Любовта е лудост”, сами предлагат филмите си. Това е третият път. Изпращат DVD-та за гледане, гледам, отхвърлям и така…
Вие ли сте единственият селекционер?
Да. Аз дълбоко вярвам, че само един човек трябва да избира филмите, само той да поема отговорност. Пък и 12 филма не са толкова много. Но когато един човек поема, той може да бъде освиркан, но може и да му ръкопляскат.
Колко филма трябва да се изгледат, за да се изберат 12?
Когато такъв въпрос задават на мои колеги от чужбина, те боравят с числа от 600 нагоре. Погледнато обаче обективно, в рамките на една година имам възможност да видя стотина-двеста филма и от тях да си избера моите 12, които да предложа на публиката. И понеже пак стана дума за публиката, мога да кажа, че различните фестивали са си изградили определен вид публика, която знае какво да очаква от тях, и филмите, които се избират, са филми, съобразени с този вкус на публиката, адресирани са точно към нея. Но това важи за по-старите фестивали. Докато има млади, които тепърва налучкват, и затова има огромно количество фестивали в Европа, които са примерно фестивал на първия филм, фестивал на втория филм и т.н. Вероятно ще се появи фестивал и на десетия филм (смее се). Всякакви такива форми има, но това е още търсене на облика. Защото фестивалната публика е нещо много важно за един фестивал – без публика фестивал не може да стане. Той се превръща в нещо енигматично, нещо херметично.
Благодарна ли е варненската публика?
Всяка публика е благодарна.
Но чака ли фестивала с нетърпение?
Ами досега го чакаше. Но за тази година не знам, защото ние сменихме датата. Традиционно го правехме в края на лятото, сега сме в началото на лятото.
Защо я сменихте?
По чисто комерсиални съображения. Рекламодателите казаха, че нямат интерес да рекламират продуктите си, след като лятото си е отишло и летовниците са си заминали. Хотелите също в този период са по-евтини, правят по-големи отстъпки, а бюджетът на фестивала е минимален, той не се ползва с височайшата държавна подкрепа (смее се). Човек трябва да балансира… Ще видим как ще се отрази експериментът. На няколко пъти ходих във Варна и останах с впечатлението, че хората го очакват, просто защото той е част от културния живот на града. Ние, софиянците, малко трудно това можем да го усетим, защото София е пренаситена от културни събития – ето, в момента например върви фестивал на иберийското кино. И минава в целия поток от културни събития – кой видял, видял, кой не видял, не видял… И оттук вече разликата в очакванията и нагласите на аудиторията.
Говорите за стари и млади фестивали… 22 каква възраст е?
22 е една нормална средна възраст. Да не забравяме, че ние започнахме през 1993 г. и това беше доста голям риск, защото никакъв фестивален живот тогава нямаше в България. Ние бяхме първият фестивал, който се опита да даде живот на това, което се нарича фестивална атмосфера. Така че 22 е нормална възраст.
Лесно ли се прави фестивал?
Решаваш проблеми, няколко. Проблемът да намериш филми, проблемът да намериш и пари… Макар че един фестивал може да го правиш и с много пари, и с малко пари.
Колко малко?
Колкото да се осигури субтитрирането (преводът) на филмите, да се напечата каталог, да се напечатат афиши, да се платят режийните – ток и т.н. на киносалоните…
А гости?
Е, когато нямаш пари, няма гости! (Смее се.) Аз подозирам, че една голяма част от българската публика е бомбардирана от телевизиите, от всякакви други източници на сензации с информации „Брад Пит беше…”, „Салма Хайек беше…”
На червения килим…
Червен килим и ние имаме… (Смее се.) Разликата е, примерно, че за да дойде Анджелина Джоли, нейните агенти имат тарифа и тази тарифа тръгва от шест цифрени числа нагоре. Самата звезда има своите претенции – асистенти, бодигардове, в какъв хотел ще спи, каква храна ще яде, какви течности ще пие, колко пъти на ден ще се явява пред публиката… Това, от една страна, е атракция за хората, защото една звезда привлича зрителя – той иска да я види, да я пипне, да вземе автограф. Но всъщност никаква полза няма от звездата, защото тя се появява, усмихва се, среща се с журналисти, които задават много умни въпроси – каква е последната ви роля, коя е следващата ви роля, и с това всичко се изчерпва… И в най-добрия случай, ако успеят да се доберат до нея по-близо, да я накарат да каже: „Аз обичам България!” и „Каква красива страна!”. Това е! За мен е много по-важно да гостуват творците – режисьори, сценаристи, актьори, хората, които правят филми. От една страна, да се срещнат помежду си, да говорят, да спорят, от друга – да потърсят контакт с публиката. Защото за всеки творец е интересно да види как неговият филм се възприема от публиката. Тогава вече има смисъл от гостуванията и си струва да се отделят пари, за да се канят гости.
Значи все пак ще има гости?
Да, огромен дори наплив от гости. Почти всички режисьори на конкурсни филми, което е много радващо.
А журито?
Журито тази година е под знака на феминизма (смее се). Има три дами и двама мъже. Председател е Нана Джорджадзе – режисьор, която е носител на наградата „Златна Афродита” през 2000 г. за филма „Лято, или 27 пропуснати целувки”. Тя е грузинка, която живее в Германия, снима филми в Германия, в Русия и най-малко в Грузия. Членове са режисьорът Костадин Бонев (България), продуцентът Франческо Мартино де Карлес (Италия), работил с Фелини, Де Сика, братята Тавиани, а сега има самостоятелна продуцентска къща, актрисите Катерина Крупенко (Русия), с вече стотици роли, и Виктория Кокиас (Румъния), която е повече театрална актриса, но играе в един нашумял филм за семейство Чаушеску. Тук ще бъде интересно за публиката да узнае, че продуцентът Мартино де Карлес снима през 80-те години в един проект за японска телевизия филм за българската оперна прима Райна Кабаиванска. Истински продуцент от голям, европейски мащаб, какъвто, смея да кажа, за пръв път гостува в България. И контактите, които биха имали с него нашите кинематографисти, струва ми се, биха им били много полезни.
Съпътстващите програми? Дискусии? Дебати?
Една много интересна дискусия съм замислил, дано да се осъществи, която е посветена на българските телевизионни сериали. Тази тема много се дискутира в нашите професионални среди с всичките „за” и „против”, въпросът е да се огледа дали това е данък на модата, дали е продиктувано от чисто комерсиални съображения или пък има и естетически мотиви, да се види какъв е смисълът от тези сериали… Защото наблюдаваме как по повод на един или друг сериал изкуствено се създават истерии, митове, сюжети най-различни. Поканили сме не само присъстващата на фестивала българска критическа мисъл, но и актьори, режисьори, драматурзи. Просто да огледаме този проблем от всички страни.
А продуцентите, сиреч телевизионните ръководства?
Телевизионните мениджъри предпочитат да не участват в дискусии. Те обичат да получават награди и да се хвалят с тях. Самият факт, че нито една телевизия не дръзна да предизвика обществен диспут на тема „Що е то сериал и какви са неговите особености в България?” говори сам за себе си. Всяка телевизия си хвали продукта и отчита рейтинги, които гонят космически висоти (смее се).
Да кажем все пак и за съпътстващите програми?
Съпътстващите програми са безкрайно интересни: от една страна, има програма с по-сантиментален характер, която по-възрастното поколение, мисля, че с охота ще види – „Италианска класика”. Това са някои от най-хубавите класически италиански комедии от 50, 60 и 70-те години и като добавка „Сладък живот” на Фелини, защото пък в другата програма, „Наградени филми”, пускаме „Великата красота”. Сблъскването между оригинала и неговата реплика е, струва ми се, много интересно. А „Сладък живот” си е „Сладък живот” – етапен момент от историята на европейската цивилизация, не само на киното. Другата подборка е малко скучно озаглавена – „90 години Мосфилм”, но от хубавите филми на „Мосфилм” сме извадили най-доброто – the best of the best: и Шукшин, „Калина алена”, и Данелия, „Не тъгувай”, и „Гара за двама”, „Москва не вярва на сълзи”, „Робиня на любовта”… Това са филми, които не остаряват. И още една панорама, която правим съвместно с издателство „Сиела”, посветена е на екранизации на известни съвременни любовни романи. Озаглавил съм я „Незабравимо” и като се започне от „Лолита”, филма на Кубрик, ще покажем „Жената на френския лейтенант” по Фаулз, „Любовникът”, „Великият Гетсби”… „Фестивали и награди” – това са филми, които по един или друг повод са минали по големите фестивали, получавали са награди. Другата панорама е на китайското кино. То е почти непознато в България, мога да кажа, че всички филми, които ще покажем, 5 на брой, са създадени през XXI век, не са съвсем актуални, но са безкрайно интересни. Сред тях има една прекрасна комедия, която се опитвам по всички възможни канали да рекламирам, казва се „Баня” – изключително смешна, изключително топла, човешка. Другата панорама е с фокус Германия, подбрани са филми от последните две години. Немското кино в момента е, между другото, най-активното в Европа, с произведения, които заслужават внимание и интерес. Ще покажем и филми, с които ще почетем паметта на отишлите си от нас през тази година Рангел Вълчанов, Джоко Росич, Борис Карадимчев, както и с участието на актьора Кирил Господинов, който, ако беше жив, щеше да навърши 80 години през 2014. А под едно неутрално название, „По световните екрани”, се показват филми, преминали с успех по света.
Случвало ли се е, след като някой филм бъде показан на „Любовта е лудост“, кино разпространители да искат го покажат по българските екрани?
О-о-о, има такъв случай, миналата година един прекрасен филм от Хърватия дойде, „Пътят на Халима”, който беше купен за търговско разпространение. Интересен факт е, защото не е тайна, че българският разпространител е доста пасивен. Неговият интерес е свързан с това доколко може да грабне най-често американско заглавие и да изстиска възможните пари от него. За съжаление, у нас, независимо от вратичките, които законът за киното дава, няма продуценти, дистрибутори и разпространители, които да рискуват да купят такъв филм. Обикновено разчитат на европейския бокс-офис и купуват заглавия, които не са рискови. Макар че тяхната екранна съдба в повечето случаи е обречена поради познати на всички ни причини. Проблемът е, че у нас кино мрежата е монополизирана. Има няколко собственици, които – освен че притежават мрежата, са и вносители. И като ти забутат филма в 13.00 часа през деня…
Е, нека оставим проблемите, успех на 22-ия „Любовта е лудост“!
Благодаря!
