Вярата ли ще спаси света?

Какво очаквате от един хорър: паранормални явления и/или кръв, която обилно наквасва екрана? Тогава „Почукването“ няма да ви допадне. Ако във филмите на М. Найт Шиямалан предвкусвате с нетърпение финалния обрат, петнайсетият няма да ви хареса съвсем. Ако в сюжетите с конфликт между рационалното начало и религиозния детерминизъм държите на категоричната победа на разума, „Почукването“ на Шиямалан съвсем няма да ви хареса. А сега да видим, защо е възможно да се случи обратното.

От „Посещението“ (2015) насам всеки сценарен избор на американския режисьор бива определян и като филм на ужасите. За оправдание на „Почукването“ трябва да посочим, че романът на Пол Трембли The Cabin at the End of the World, по който е създаден, дори има награда от Асоциацията на писателите на хоръри. От друга страна, киноистория, която толкова очевидно избягва проливането на кръв в кадър (с едно изключение) и демонстрациите на физическо насилие (де не говорим за смърт), заслужава поощрение относно удържаните предизвикателства на психотрилъра.

Киното на Шиямалан почти винаги се опира на един и същ наратив: персонажите се борят да НЕ повярват, независимо дали в действие, което ги надхвърля (заплаха, нашествие, край на света) или в роля, която отказват да поемат (да бъдеш спасител, водач или… да си мъртъв). Следователно сценаристът режисьор има една основна цел – публиката също да повярва в това, и я преследва докрай (или до фамозния „обрат“), дори ако това означава да опъне и последната струна на концепцията за спиране на неверието. В този ред на мисли „Почукването“ прилича на своеобразно завещание, защото това е филмът, който обобщава всички останали, и историята, която обединява всички досегашни истории в едно.

Принципът е прост: четирима души влизат насила в къщата на едно семейство и го умоляват да повярва в техния разказ. Защо? Защото от това зависи бъдещето на света. Така своеобразният лидер на четворката Ленърд е екранна версия на самия Шиямалан – разказвачът, който споделя видения, а в ролята на публика семейството (седнало и вързано за столове, донякъде брутална версия на киното) е призовано да отвори очите и ушите си и да се остави да бъде увлечено от повествованието. Оттук нататък е необходима само вяра – вярата на Разказвача, която превръща нелепата завръзка в шеметен и въздействащ трилър.

Хората са скакалци, затворени в буркан за „кратко наблюдение“, странниците са Четирите конника на Апокалипсиса, изпратени да възвестят края на света (но и да се жертват за него, което си е авторска трактовка), семейството е еднополово, което дава основание на татко Андрю да подозира натрапниците в хомофобия и агресия, основана на нетолерантност. Същевременно сценарият на „Почукването“ променя няколко съществени елемента от сюжета на Пол Трембли като нелепата смърт на малката Уен, съмненията и душевната борба у Пратениците, промяната на водача, логиката, на която е подчинено решението на бащите, и най-вече финала – най-уязвимото решение на Шиямалан, както от драматургична, така и от  философска гледна точка.

Ако се вгледате по-внимателно, петнайсетият пълнометражен филм на американския режисьор е своеобразно ехо на петия. Изолирана хижа сред дивата природа, нашественици от нищото, семейство, което се сплотява, за да се изправи срещу заплахата, телевизията като единствен прозорец към външния свят, ретроспекции за запознаване с персонажите – или почти точно копие на „Следите“. Само „външната“ битка се е превърнала във „вътрешна“. Защото истинският „агресор“ е самата история, която постепенно се настанява в къщата, прониква в умовете на хората и заплашва да преобърне всичко (убеждения, отношения от позицията на силата, филма и следователно целия свят). И докато единият от бащите се бори отчаяно да открие недостатъци в разказа и да рационализира и най-малкия знак за фалш, другият се отдава на най-голямото изкушение – да повярва в него. Така „Почукването“ бавно се плъзга към сърцевината на киното на М. Найт Шиямалан: ами, ако е истина? Ами ако искам да е истина? Ами ако е истина, точно защото изпитвам желание да повярвам?

Огледалната игра между персонажи и зрители, всички приковани към столовете си и затворници по свой начин, става изкусна. Това е отвличане (по взаимно съгласие, що се отнася до публиката) и точно като своето алтер его на екрана, Шиямалан има 90 минути, за да убеди. А двусмислието е основен елемент в тази игра: от скакалците в буркана (дори някои да се подразнят от метафората като елементарна, тя има допълнителна стойност, що се отнася до героите на филма – може би някой ги наблюдава, експериментира с тях), през импозантната физика на Дейв Баутиста, която внушава безпокойство и стаена заплаха, до манипулационният потенциал на телевизията и разбира се, напразно очаквания обрат (също като в „Следите“ впрочем) … Е, отказът от двусмисленост, така подходяща за изложената в „Почукването“ идея   (предвид цинизма и обезверяването на индивида, изправен пред заплахите за околната среда и призрака на самоунищожението на човешката раса) разваля финала. Остава само утешителното любопитство от пробудени размисли като този дали пък изборът, пред който е изправено семейството на Уен, всъщност не е бил правен хиляди пъти от никому неизвестни семейства…