Начало Книги Вярата на обезверените
Книги

Вярата на обезверените

9380
Златозар Петров, фотография diaskop-comics.com

„Машини“ (ИК „Жанет“ 45) е новата стихосбирка на Златозар Петров. Книгата е разделена на две части. Редактор е Ани Илков. Мощна и въздействаща поетика с автентичен вътрешен живот.

Книгата започва с текст, в който цитираш френския лекар и философ Жулиен дьо Ламетри, който отхвърля понятието „душа“ и определя човека като мислеща материя. Този текст до голяма степен отваря книгата, в която човек и машина в някои от стиховете са взаимно заменяеми и се превръщат в едно. Така за мен чрез този похват ти задаваш много въпроси, макар те да се раждат след прочитането на книгата, невидими въпроси. Един от въпросите, който аз откривам, е за човешката природа и нейната промяна. Каква е тя за теб в тази книга?

След излизането на стихосбирката научих от наш поет за книга на Джорджо Агамбен, заглавието забравих, в която присъства понятието „антропологическа машина“. Нямам представа какво пише Агамбен вътре и дали проследява генезиса на една идея, стара като света – идеята за сливането на човека, животното и машината. Помня смътно, че имаме опити за осъществяването на тази идея още от древен Китай и Египет, познаваме летящия дървен гълъб на Архит от Тарент, знаем за средновековните мечтатели и изобретателите от по-ново време… Нека обаче веднага уточня: нищо от това никога не ме е интересувало истински. Трудно може да се намери по-окаяно невеж човек от мен в областта на науката, затова бих се учудил много, ако намерят в моята книга някакво движение на научни идеи. (Самото словосъчетание вече буди безпокойство.) Напротив, книгата разчита единствено на почувствани, интуитивни образи – тя играе с тях, смесва ги, разделя ги и ги преплита, като за целта придърпва, размахва и накрая захвърля патерицата на философията. В този смисъл тя, книгата, мъничко се надсмива над науката, така излиза. Що се отнася до Ламетри, той е отправната точка, първата пулсация, нищо повече. Тъй наречените материалисти от неговото време – XVIII век – са прекрасни. Виждам ги във въображението си как излизат от залата за аутопсии, вървят из пролетния, мръсен, свечерен Париж, подвикват на проститутките и рецитират Лукреций в оригинал. Харесвам ги – Вокансон, Казанова, всички ония мошеници, които умееха да живеят и да лъжат убедително. Те бяха истински хора. Но да оставим това.

Питаш каква промяна виждам в човешката природа. Бих искал да бъда ясен, да отговоря категорично. Но това е невъзможно. Иначе щях да напиша трактат, а не книга със стихотворения. Чувствам, че в някои от тях като „Човекът кукла“, „Вариации“ или „Тайната градина“ аха да открия отговора, но уви, това не става. А и предпочитам в книгата да има стихотворения, а не идеи.

Мога да кажа все пак, че виждам в „Машини“ разгръщането на една метаморфоза – надявам се, вечна, безкрайна метаморфоза. Съзнателно или не, в нея донякъде се оглежда Гьотевият възглед за устойчивата менливост на всичко. И това „всичко“ всъщност е едно, разбира се – кукли, животни, машини, градини, дъжд и звезди, хора и ангели, прах, богове и мъгли, всичко е „едно“.

Лишеи

Сред лишеите, твърди от студа,
умира топлото животно.
Една машина с формата на ангел
се сепна от съня и се изправи,
огледа разрушеното пространство,
прекрачи тялото и се изгуби.

Тази книга е различна от предишните ти, има цялостна концепция, стихотворенията общуват помежду си. Как се роди идеята за нея?

Не харесвам концепциите в поезията, всяка концепция е преднамерена. Най-често концептуалността на една стихосбирка се изразява в това да обединиш, уж в името на някаква идея, две дузини вяли стихотворения и да направиш от това една равна, сива книга. Добре, но двайсет слаби стихотворения, свързани концептуално, не правят едно силно. Стихотворенията при мен се трупаха с годините и главното, което ги обединява, за добро или лошо, е злоупотребата с думата „машини“. Сигурно оттам идва усещането, че книгата е концептуална. Но аз си знам, че тя е неравна, прибързана и идейно незащитима книга.

Има нещо стъписващо в този стих, машините заспиват и сънуват. Усеща се загубата на едно познато минало, а настоящето е утопично, дори футуристично… Предупреждение ли е това?

Едва ли. Кой съм аз, че да отправям предупреждения. Но търпеливо бих изчакал машините да се събудят и да ми разкажат сънищата си.

Срещам Екатерина Йосифова

Вървиш по улицата бавно
и носиш кукла
Дълъг е животът
Поглеждаш я познаваш се
и се усмихваш
Бръчките сияят
Къде остана някогашният живот
дърво и езеро
ръце и къща

В стихотворението „Срещам Екатерина Йосифова“ питаш: къде остана някогашният живот/ дърво и езеро/ ръце и къща. Какво за теб сме изгубили в настоящето?

Че един ден ще изгубим всичко, няма съмнение. Но това е справедливо. Изобщо всичко е хубаво, всичко е справедливо, така мисля аз.

Каква е причината човекът да се превърне в кукла?

Според мен същата, поради която дъждът се превръща в сняг, отличникът – в подлец, а посредственият писател – в нобелист. Времето между двете е секунда-две, не повече.

Отвъд машините, в някои от стиховете се усеща гняв. Какво ти дава това чувство и какво ти отнема?

Възхищавам се на гнева само ако е изобразен пластически – харесвам го в картините и статуите, но не и в литературата и музиката. Гневните хора, книги и симфонии са кресливи, а аз мразя крясъците, които, бидейки крясъци, са нещо безсмислено. В тази връзка тъкмо вулгарната кресливост – или ако щеш,  кресливата вулгарност – ме отблъсна и от театъра.

Знаеш какво казват древните за гнева – и религиите, и философите, и поетите. Със сигурност той повече отнема, отколкото дава, и ако в моята книга се усещат гневни стихове, вероятно те са слаби стихове. Гневът е винаги липса.

Във всичките ти книги под една или друга форма пишеш за самотата, тук я прекрачваш и пишеш за безсмислието: не си се раждал, ни живял, ни пял. Чувстваш ли се изпълнен с душа и черен дим?

Тъй като безсмислието не подлежи на осмисляне, хубаво е поне то да бъде показвано (доколкото е възможно). Мисля, че нашите по-нови майстори в това отношение са Александър Геров и Иван Методиев. За самотата каквото и да кажа, ще бъде банално. Но няма значителен талант, който да не си е блъскал главата над безсмислието, което в известен смисъл също е безсмислено. Ето например една фраза от Бернхард, която казва всичко за безсмислието: „Вместо да се самоубиват, хората ходят на работа.“ Право в целта, нали?

С душа се чувствам изпълнен обикновено след четири следобед – сутрините за мен са тежки. Явно утрото е времето на черния дим.

Няма и няма

Настъпи съвършеното безсмислие.
Преплетени са паяци и вълци.
Машината на тялото полита.
Душата се оглежда: няма, т`ва е.

Идеи и неща се сливат,
а по-нататък – твоята родина.
Стихът се рее. Шипков храст,
ще надживее моята родина.

Един невероятен, мъртъв вятър
лежи в краката ми. Все тая.
Годините са чиста биология.
Не си се раждал, ни живял, ни пял.

Вик ли е за теб поезията?

И вик, и шепот. Но най-често – излишен крясък.

В цялата книга сякаш витае Вапцаров, каква е за теб връзката между неговите „Моторни песни“ и твоите „Машини“?

Предполагам, онова футуристично, за което споменаваш по-горе. Странно е, че аз, който винаги съм смятал тъй наречения технически прогрес за другото име на позора и пред компанията на виртуалния идиот винаги ще предпочета едно най-обикновено дърво или котка, изведнъж попаднах и се залутах в някаква гора от машини, статуи, кукли и ангели, от която няма измъкване. При Вапцаров всичко е ясно и чисто – неговата вяра е ясна и чиста, образите му, неизкушени от метафизичното, са ясни и чисти. В моята книга, особено след публикуването ѝ, долавям един все по-надигащ се хаос от образи, който, надявам се, с времето ще се самоподреди. Естествено, не съм дотам оглупял, че да се сравнявам с Вапцаров, но известният негов стих от „История“, който използвах в шестата част на поемата, беше съзнателен жест от моя страна. В тази част се говори за човек, който „никога и никъде не се превърна в нищо“ и който се чувства вън от „Историята, Паметта, Епохата, Вселената, Съдбата“. Мисля, че това е истината за всички нас – като народ ние сме извън Историята и това едва ли някога ще се промени. Но тъй като тази мисъл е непоносима, тъй като с тази мисъл не се живее, за нас остава вярата – а има ли нещо по-силно от Вапцаровата вяра? Според мен има и това е нашата, на съвременните хора, вяра – вярата на обезверените, вярата на отчаяните и невярващите, вярата, породена от ужаса на метафизическото нищо.

Тайната градина

…но отведи ме там където
звездите са животни и овце
и духала от здрач издухват паметта ни,
и смукала от прах изсмукват мисълта ни,
Там някъде е тайната градина,
където между статуи от мрамор
танцува стадо от машини.
Чертае знаци млечното ни семе,
проблейва топлата овца…
, заведи ме там, където паметта слабее.
Да тръгнем в този дъжд на рибешки спирали,
да се намокрим пак като овце и богове –
там някъде е тайната градина
и в нея между топлите машини
танцуват статуи от мрамор…

Радослав Чичев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БНР като един от водещите на предаванията „Гласът на времето“ и „Аларма“ по програма „Христо Ботев“. През март 2010 г. пиесата му „Колекционерката“ печели Първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова“ на Театър 199. През 2011 г. излиза първата му стихосбирка „От прашинката на деня“, за която през 2012 г. е отличен с бронзов Пегас на „Южна пролет“ в Хасково. През 2012 г. е победител на фестивала „София: Поетики“. Един от участниците в поетичното представление „4х4“, заедно с Ясен Василев, Мирослав Христов и Иван Димитров. През 2013 г. излиза втората му поетична книга „Сърцето на ловеца е лисица“. Следват още две : „5.6“ – 2016 г., и „Светкавици“ през 2019 г. Има още две поставени пиеси - независимото представление „Траевремене“ и радиопиесата „Звездата на Планк“. Един от авторите в подкаста „Градски детектив“. Работил е по три документални проекта: представлението на Студиото за документален театър Vox Рopuli „Невидими номер 3 – Дом“, радиосериала „Втората световна“ на БНР и радиопиесата „Сънят на сезоните“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display