Начало Идеи Гледна точка Вяра в безверие
Гледна точка

Вяра в безверие

Теодора Димова
24.03.2015
2326

TDimova

Последната неделя в църква слушахме един знаменателен евангелски откъс. И озадачаващ, и страшен, и зашеметяващ. Един баща довежда при Иисус своя син, обхванат от детинство от ням дух. Понякога, обяснява бащата, духът го поваля във вода или в огън, иска да го погуби, „дето и да го прихване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява” (Марк. 9:18). В този откъс е една от много малкото реакции на Иисус на раздразнение, на умора, на нежелание да бъде с хората: „ О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?” Но веднага след това добавя: „Доведете го при Мене!” и започва да разпитва бащата за злочестата му съдба, казва му: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”. Иисус дава на окаяния баща рецептата, лекарството за изцелението на детето му, казва му, че лечението е в неговите ръце, по-точно в неговото сърце.

И тук именно следва една от най-известните евангелски реплики: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми” – извиква през сълзи бащата.

Това е може би най-енигматичният евангелски парадокс. Как да разбираме вопълът, изречен през сълзи? Как така бащата казва, че е едновременно и вярващ, и невярващ?

Нещастникът в един миг попаднал в екстремна и съдбовна ситуация, в един миг осъзнал, че има вяра, но че тя е абсолютно недостатъчна за изцелението на момчето му. Толкова дълбоко осъзнавал маловерието си, че го назовал неверие.

„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Мат. 5:3). Ако на някого не му е докрай ясен смисълът на първото блаженство, ето отговор, ето илюстрация – в думите и поведението на този любящ баща. Да, той имал вяра, но съзнавал, че сама по себе си неговата вяра е безсилна и безплодна. Не само недостатъчна като количество, не количествен е нейният дефицит. Без Божията сила, която дава пълнота на всичко, нашата вяра е празна. Съзнаването на тази наша празнота без Бога ни прави бедни духом. А единствено когато сме бедни духом, царството небесно се приближава до нас.

Бихме ли могли да си представим този баща в позата на гордите, самодостатъчни и самодоволни фарисеи и книжници, които съзнават, че имат вяра и, които никога не биха могли да съзнаят, че тя е недостатъчна? Затова недостатъчността на вярата, която съзнава бащата, не е от количествено, а от качествено естество. Бихме ли могли да си представим думите на този баща „помогни на неверието ми” в устата на онзи фарисей, който се хвали с вярата и с добродетелите си!

Фарисеят и този, който е от фарисейския квас, винаги е доволен от своята вяра и никога не съзнава нейната недостатъчност. Той има изключително остри рецептори да съзре маловерието у другите, но никога у себе си, дори когато у другите то е колкото сламка, а у него колкото греда. Фарисеят и книжникът е готов по-скоро Господа да изобличи за неверие, отколкото у себе си да открие такова. Не е преувеличен този парадокс – нали в края на краищата Богочовекът беше осъден за богохулство.

„Помогни на неверието ми” – не е помолил Господ само да добави малко към вярата му – усетил е някъде дълбоко в страдащата си душа, че Господ трябва радикално да се намеси, да се смили и да помогне.

Но каква е мярката на вярата? „Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно” (Мат. 17:20).

А ако имате вяра колкото планина, дали бихте могли да преместите едно синапово зърно?! Планината или синаповото зърно е единицата мярка за вяра?

Ето още един от евангелските парадокси, който ни показва нещо много важно и просто – вярата не се измерва с количество. Защото „да имам… и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.” (І Кор. 13:2).

Вярата се поражда от любовта, измерва се с любовта и действа чрез любовта. Вярата без любов е безсилна и безплодна. Вяра без любов е вяра без Бог, „защото Бог е любов” (1 Иоан. 4:8).

Християнската вяра не е като някоя железобетонна конструкция, такава е болшевишката вяра, такава е вярата на фундаменталистите, на терористите, на талибаните. Християнската вяра е толкова крехка. Затова не бива да се боим дори ако отпаднем във вярата, защото знаем, че Господ ще ни намери и ще ни помогне. Дори ако се усъмним и започнем да потъваме, Господ пак ще простре ръка, както към „маловереца” Петър (Мат. 14:31) и ще ни избави. Дори да сме в окаяната съдба на онова нещастно, обсебено, запенено и скърцащо със зъби момче, което духът неми и глухи хвърля в огън и вода, пак можем да се обърнем към Господ и кротко да го помолим със смирението на бащата: „ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни”.

Защо онзи зъл дух е бил ням и глух? Защото само така е могъл да има власт над момчето. Да го изолира от света, от родителите му, от Бога. Колко близко е състоянието на нашето общество днес до това нещастно момче – всеки затворен в себе си, изолиран от ближния си и от Бога: богатият – в богатството си, бедният – в мизерията си.

А за избавлението ни е нужен един само вопъл като вопъла на страдащия родител. Нужно е да се помолим за безверието си. Нужно е да потърсим собственото си синаповото зрънце.

Няма нужда да местим планини. Само да се укротим в себе си. Само един на друг да си протегнем ръка.

Теодора Димова
24.03.2015

Свързани статии

Още от автора