Релативист ли е Бог? Какво означава твърдението, че Той съществува? Дали Бог е съдържанието на някакво истинно твърдение, или е Личност, дошла сред нас? Дебат между философите Джани Ватимо и Рене Жирар.

Пиерпаоло Антонело: Една от най-обсъжданите теми в последно време е несъвместимостта между вяра и релативизъм, от една страна, и между антропологически или морален универсализъм и мултикултурния релативизъм, от друга. Очевидно, че от философска гледна точка вие изхождате от твърде различни позиции, но нека се опитаме да видим какъв вид помирение може да съществува между тези две позиции.

Джани Ватимо: По въпроса за релативизма аз съм убеден в следното. Заех от Жирар идеята, че Бог може да бъде единствено релативист – съзнавам, че това е идея трудна за защитаване – защото десакрализиращият обхват на християнството, който стига чак до Павловия kenosis, тоест чак до Въплъщението и унижението, ми се струва фундаментална отправна точка на идеята, че Бог не е съдържанието на някакво истинно твърдение, а Някой, въплътен в Иисус Христос, който е пример за любов. Бях разтърсен от факта, че първата енциклика на папа Бенедикт бе озаглавена Deus caritas est (Бог е любов), а не Deus veritas est (Бог е истина), което би разпалило всичките ми съмнения. Трябва да призная, че прочитайки съдържанието, моят ентусиазъм понамаля, но въпреки всичко става дума за много важен факт. Мисля за един „релативистки” Бог, защото само Той може да бъде такъв наистина, доколкото гледа на различните култури отвисоко. Бог не е съдържанието на някакво твърдение, а е Личност, дошла сред нас, Който ни дава пример на любов, опровергавайки освен всичко друго и тази фраза, която толкова често се цитира: Amicus Plato sed magis amica veritas (Платон ми е скъп, но истината ми е още по-скъпа). Не искам да кажа, разбира се, че в името на истината трябва да елиминираме клетия Платон, макар че той може и да си го е заслужил…

Рене Жирар: Не мисля, че изказването Amica veritas sed magis amicus Plato (Истината ми е скъпа, но Платон ми е още по-скъп) чак толкова се различава от своята противоположност. За мен това е едно и също нещо.

Сега ще ви кажа защо не мога да бъда релативист. Смятам, че съвременният релативизъм е продукт на провала на модерната антропология, на опита да се разрешат проблемите, свързани с различието на човешките култури. Моята теория за мимезиса цели да покаже, че културните различия, колкото и значими да са на определено равнище, не са такива на друго равнище. Съществуват хиляди начини да се кодифицира и регулира животът в обществото – вижте например законите за брака – но всички те има една-единствена цел: да се избегнат конфликтите, тоест да се преобразят индивидите, които биха могли да се мразят, в личности, способни да се възлюбят едни други. Анализът на тези култури позволява да се идентифицират хилядите пречки, които те потенциално издигат между индивидите – тези пречки варират, защото проблемите за решаване също се променят, но винаги преследват една и съща цел. Никога не съм преставал да смятам, че релативизмът прикрива една познавателна нагласа, която съществува само ако се приеме подобна отправна точка. Основната цел на моите изследвания е да покажа, че това е истинно в най-оспорваната от всички области – тази на модерната антропология. Тя претърпя провал, защото не съумя да обясни различните човешки култури като единен феномен, ето защо днес затънахме в релативизъм. Не искам, разбира се, да налагам моята гледна точка, но според мен християнството предлага решение на тези проблеми тъкмо защото показва, че пречките, границите, които индивидите си налагат едни на други, спомагат за избягването на определен род конфликти. Ако се проумее, че Иисус е универсалната жертва, дошла, за да преодолее всичко това, проблемът изглежда решен.

Джани Ватимо: Убеден съм, че Жирар има право от антропологическа гледна точка: аз също не смятам, че всички антропологии са еднакво истинни и еднакво неистинни и в този смисъл защитата, предприета от Жирар на собствената му антропология, е крайно важна, защото тя конституира една „научна истина”. Става като във физиката: всички хипотези не могат да се възприемат като еднакво валидни. За сметка на това не съм убеден, че модерността или поне съвременният релативизъм произтича от провала на антропологията. Съществува ли автентичен релативист? Иска ми се да спомена едно интервю, което Пол Рикьор[1] даде малко преди смъртта си за в. „Монд”. На въпроса дали е релативист, той отговори: „Не знам. Ако ме попитате в какво вярвам, ще ви отговоря, че на базата на моя опит, на книгите, които съм чел, и моето призвание, аз съм тук”. Той отговаря с фразата на Лутер „Hier bin Ich[2]”. Никога не съм познавал релативист, както никога не съм чувал някой да казва: „Всички теории, включително моята, имат еднаква стойност”. Подозирам, че днес една голяма част от полемиките срещу релативизма – не говоря за Жирар – всъщност са насочени срещу либерализма в обществото: само едно либерално общество може да бъде релативистично, защото приема различни видове мнения. Ако искам да коригирам греха на моя релативизъм, към което папата призовава, какво трябва да сторя? Какво би искал папата? Да приемем, че само той е прав? Не съм убеден, че релативизмът е погрешна теория, защото това не е точно теория, а по-скоро социална доктрина: в обществото би трябвало да се възприемат, поради любов, плуралистични позиции. Тъй че съм убеден в следното: да не казваме, че ще постигнем съгласие, когато намерим истината, а че намираме истината, когато постигаме съгласие.

Ясно е, че можем да говорим за истина, но то е само защото в съгласие намираме и осъществяваме caritas. А caritas на терена на мненията или на този на избора на ценности става истина, когато е споделена. Ричард Рорти[3], който със сигурност не е мислител от школата на Жирар (или може би е такъв, без да го знае), предлага например да заменим термина „истина” със „солидарност”: що се отнася до мен, аз по-брутално предлагам да го заменим с „любов”, защото останалото са само мнения. При антропологическите истини съществуват валидни критерии на различни равнища, така както различните езикови игри на Витгенщайн позволяват да се установи дали нещо функционира или не, дори да е само еквивалент на определена истина, и то на базата на парадигми, оставащи си исторически. Искам да кажа, че проблемът за релативизма ми се струва по-скоро от социален, отколкото от индивидуален порядък.

Когато чувам противниците на релативизма, питам се какво трябва да правя: да престана да бъда либерал? Релативизмът съществува само в обществото, групата, културата. Индивидите могат да сменят мнението си и в този смисъл аз съм също релативист, защото, ако утре някой ме убеди, че не съм бил прав, съм готов да сменя мнението си. Ала онова, което ми се струва особено важно, се съдържа в думите ми, че Бог не може да не е релативист, защото спасението на душите не може да зависи от някакви твърдения: можеш да спасиш душата си дори ако не знаеш Троичния догмат.

Рене Жирар: Съгласен съм с Ватимо по практическата необходимост на релативизма в модерното общество. Това ми се струва интересно, защото моята цел и приносът, който смятам, че давам с изследванията си, са в това да се покаже, че християнството е безкрайно по-сложно и по-разбираемо от другите религии (защото то приема, инкорпорира), отколкото изглежда на пръв поглед. Архаичните религии са съществували в продължение на петдесет хиляди години. Всички те са се различавали една от друга, но всички те в някакъв смисъл са форми на предхристиянството, на едно „несполучило” християнство, тъкмо защото са вярвали във виновността на жертвата и не са признавали невинността й. Християнството разкрива тяхната грешка, то заявява, че тези жертви са невинни, точно както Иисус…

Вместо да е войнствено и плашещо, християнството разбулва конфликта, върху който се основават религиите, както и несправедливостта, причинена на някога осъдените жертви, всички те изначално невинни както Христос. Иисус разкрива чрез този акт премълчаваната дотогава невинност, недоразумението, скрито под кръвта на Историята.

Джани Ватимо: Самият аз се определям като християнин, защото вярвам, че християнството е „по-истинно”, отколкото останалите религии, тъкмо поради факта, че в известен смисъл „това не е религия”. То съдържа, разбира се, догматични положения, но когато произнасяме Символа на вярата, ние използваме определен набор от метафорични и алегорични твърдения: Иисус застава отдясно на Отца. Как така? А левицата? Политически това е скандално. И после: Бог е мъж, Отец, но никога Майка. Американските феминистки си скубят косите, щом чуят подобни неща…

Когато повтарям любимия си девиз: „Благодарение на Бога съм атеист”, аз искам да кажа, че Иисус Христос ме освобождава от вярване в идоли, в естествените закони и т.н. Определям се като атеист само в този смисъл, само по отношение на „Бога на философите”, който е чист акт, познание и така нататък.

Рене Жирар: В този смисъл християнството извършва най-радикалната критика на античните религии – и най-вече на архаичните религии – която бихме могли да открием. В архаичните религии ролята на жертвата е недоразбрана: тя става божествена, доколкото е виновна, чудодейна е тъкмо заради своя грях. Християнството предлага поне от „техническа гледна точка” ключ за прочит, позволяващ да се разбере митологията. От всички мои идеи тази, която най-много скандализира антрополозите, е следната: ако искате да разберете митологията, ако искате да разрешите проблема с мита, обърнете се към християнството.

Пиерпаоло Антонело: В тази връзка бих искал да цитирам една фраза на Ватимо, който казва, че „самата идея за плурализъм на културите съществува и се развива в рамките на една специфична култура, на западната култура”. Жирар изразява същото, когато обяснява, че християнството заема привилегирована позиция, защото ни позволява да разберем жертвените механизми, заложени във фундамента на културното изграждане. Тогава си задавам следния въпрос: как да установим диалог между религиите на основата на подобна презумпция, не казвам за превъзходство, но от привилегированата позиция на християнството на Запада?

Джани Ватимо: Според мен към въпроса, поставен от Антонело, не може да се подходи коректно, ако приемем да диалогизираме без ясни теоретични принципи, иначе ще започнем да спорим за това как Бог съществува. Един стих от Новия завет ни казва: „А всичко, що бе писано по-преди, за наша поука бе писано” (Рим. 15:4). Което идва да каже: Библията не е нито учебник по космология или антропология, нито по теология, защото онова, което Библията казва за Бог, е често митично. Изпитвам от теоретична гледа точка трудност да съвместя Бога, поискал от евреите да избият децата на Вавилон, с Бога на Иисус Христос. Дитрих Бонхьофер пише: Einen Gott, den “es gibt”, gibt is nicht[4] (Един Бог, който „го има”, го няма). Другояче казано, Бог не е обект и неговото съществуване не може да представлява член от вярата. Какво означава „Бог съществува”? Че не е тук? Че е на небето? Че е скрит под масата? Че е само в църквите? Иисус казва: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат.18:20). Но иска ли да каже с това, че е също там, или че се намира само там? Не знам къде Бог би могъл да бъде. Можем да се съберем където и да е, но това не означава, че Бог е само в привилегировани места като светилищата, църквите, храмовете. Всичко това идва да покаже, че икуменическата мисия на християнството е свързана с това да се откаже от налагането на метафизически декларации, от дефинирането на човешката природа, както и от тази на Бога, на човешките общества и така нататък. Силно почитам традицията на светците, но под това разбирам почит към традицията, а не на природата или на обективната истина.

Рене Жирар: Има една област на човешкото поведение, която Ватимо не спомена: морала. Бих искал да го попитам следното: казаното от него включва или изключва Десетте Божии заповеди, книга „Левит”? Тоест не убивай, не прелюбодействай, не пожелавай жената или имуществото на другия? Десетте Божии заповеди съдържат ли в себе си морал и любов, или са само израз на пуританска менталност, на проблемна нравственост? Бих искал да узная неговата гледна точка по този проблем.

Джани Ватимо: Десетте Божии заповеди, разбира се, идват при нас, приети с безусловен авторитет, и то до такава степен, че някои хора дори ги възприемат като естествен закон… Християнската традиция се подчинява на принципа „не убивай”. Само че, както казва Паскал, ако убиеш един човек отсам реката, си убиец; ако го убиеш оттатък реката – която представлява границата на страната, към която принадлежиш – ставаш герой или получаваш медал за заслуги. Имаме след това кръстоносните походи, Инквизицията. Не вярвам в абсолютния характер на забраната да убиваш. Ако една личност, която страда извънредно много, ме помоли да й помогна в евтаназията, то аз ще положа всички усилия, за да й вдъхна кураж, ще й чета хубави книги, ще йнося хубави филми, но ако, в крайна сметка, тя наистина ще умре, не трябва да насилвам нейната свобода, тоест душата й, а не нейния живот в биологичния смисъл на термина. Туморите също са изпълнени с живот, те се размножават неспирно… Както вече казах, законът е принцип на любовта, подсилен със съответните правила. Аз ги зачитам не защото естественият закон ми повелява това, а защото не искам да нараня никого, нито да бъда наранен на свой ред. Тъкмо това е правилото на любовта. И аз спазвам, доколкото ми е възможно, Десетте Божии заповеди, признавайки тяхната основателност. Мога ли тогава да обичам Платон повече от истината? Или пък що се отнася до забраната да убиваш: ако една жена, изнасилена от мюсюлманин в Босна, решава да абортира, то какво трябва да направя? Да й помогна или да я задължа да роди? Ако поиска от мен помощ, трябва да й я дам в името на любовта. Стигаме и до шестата заповед, която разграничава любовта от милосърдието, както прави папата в енцикликата си, показвайки едва ли не, че eros и agape са различни неща…

Рене Жирар: Мисля, че един от най-важните пасажи в Библията е този, в който Бог поверява Десетте заповеди на Мойсей, защото трябва да отчитаме какъв е бил светът, в който те са били обявени, свят, в който са съществували хиляди сложни закони. Простотата и могъществото на Десетте заповеди ги превръщат в най-мистичния документ на целия Стар завет. Мисля, че Ватимо омаловажава техния обхват. Той почти ни каза, че християнството е най-простата и най-лесната от религиите и че ако оставим нещата както са, ако забравим скрупулите си, е възможно всеки от нас да постъпва както си иска и да заживеем заедно в щастие. Не съм сигурен, че това е толкова лесно и толкова вярно. И Десетте Божии заповеди го показват съвсем ясно. Струва ми се че Ватимо, предлагайки ни един вид хедонистично християнство, прекалено улеснява живота ни. Колкото и всички ние да се развличаме и да се чувстваме добре, проблемите си остават. Смятам, че винаги в живота ще има ситуации, които пораждат конфликти, и че повечето от тях са неизбежни.

Джани Ватимо: В дебатите аз винаги съм склонен да преувеличавам… Разбира се, че изпитвам огромна почит към Десетте Божии заповеди. И все пак в това, което Жирар каза, най-много ме вълнува идеята за забраната. Когато Иисус говори за Второто пришествие (parousia), за славното завръщане на Христос в свършека на времената, Той не обяснява как това ще се случи, а ни подканва да не вярваме в цяла поредица от неща. Изпитвам огромна симпатия към диалектическата теология. Християнството ме учи, че човешките закони са валидни само до известна степен. Обосновката на Десетте Божии заповеди е такава, че дори някой светски мислител би признал, че се прекланя пред тях. Смятам обаче, че не можем да възприемаме сериозно множество забрани, наследени от миналото. Маркузе[5] е бил прав, когато казва, че неговият проект няма да се осъществи, докато обществото си остава репресивно, авторитарно и собственическо. Дали Иисус ще е на моя страна, или на страната на Маркузе? Не бихме ли могли да създадем проект, в който да се осъществи изначалният комунизъм на християнските общности, за който папа Бенедикт казва в енцикликата си, че е изгубен напълно? Обобществяването на благата не е начинът, по който първите християни са практикували милосърдието си. Папата в своята енциклика Deus caritas est признава неговото съществуване, ала веднага след това казва, че той е изличен, подобно на задълженията, налагани на християните да тръгнат на кръстоносен поход или да убиват враговете си. Немислимо е всички тези утопични модели като изначалния комунизъм или хармонията в обществото да са изгубени безвъзвратно. Не трябва да си антрополог – впрочем аз не съм изучавал антропология освен тази на Жирар – за да вярваш, подобно на папата, че човешката природа е такава, каквато е, следователно този изначален комунизъм е изгубен. Не се ли твърди това, защото Църквата прекалено често е била в компромис със земните власти? Престижът на Десетте заповеди до голяма степен зависи от вида на обществото, в което те са възприети. Този, който забранява да пожелаваш жената на другия, възпрепятства мъжете да се бият с ножове, отвличайки съпругите си. Но днес разводът съществува: институционализирали сме допълнителна свобода, която не отговаря на Десетте Божии заповеди, което не пречи тези заповеди да продължават да бъдат валидни в обществото.

Глас от публиката: Бих искал да задам един въпрос на Рене Жирар по една тема, по която често размишлява Ватимо: каква е вашата позиция спрямо съвременния философски нихилизъм, най-вече в етичен и морален план?

Рене Жирар: По отношение на моралния нихилизъм ще кажа следното. Хората смятат, че повечето конфликти днес са причинени от абсолютните ценности, от ненарушимите принципи за едно или друго, онова, което наричаме „идеология” или „големи разкази” и че тъкмо тези абсолютни мнения подбуждат към насилие, защото предизвикват противопоставяне. Смятам, че това е погрешен начин за възприемаме на насилието в днешния свят и дори на насилието като цяло. Повечето антрополози и социолози все още дефинират насилието като агресия, ала човешкото насилие не е агресивно. Самата дума „агресия” е твърде агресивна, защото, ако така дефинираме насилието, никой от нас не би си приписал подобна характеристика. Насилието идва винаги от другите, квалифицирани като агресивни или агресори. Но това не е справедливо. Никоя форма на насилие не мисли самата себе си като насилие, като агресия. Човекът по своята същност е склонен към противостоене и съперничество. Той иска да изпревари съседа си, да се съревновава с него. Човешкият интелект, духът на инициативата са по същността си състезание. А състезанието има своята ценност, стига да я разпознаем. Но състезанието става насилие, когато се изостри и придобие характера на разрушително съперничество. Така е и при животните. Ако един самец види друг самец да ухажва някаква самка, той също я пожелава. И не се чувства агресор, а по-скоро съперник в завоюването й. Той изпитва чувството, че има същите права като другите. Става дума за процес, който в повечето случаи сме в състояние да преобразуваме позитивно – икономиката е тъкмо това – но същият този процес може да отприщи насилие. Ситуацията е доста сложна и амбивалентна, защото всички ние сме въвлечени в тези форми на съперничество, чиито последици могат да бъдат положителни или отрицателни. Когато анализираме ситуация на насилие, винаги я дефинираме като агресия от страна на другия, но и противниковата страна я определя по подобен начин. В девет от десет случая насилието крие не агресивност, а съперничество, което не може да бъде приписано само на едната страна: двамата индивиди са еднакво неправи и прави, те се държат по идентичен и симетричен начин. Ситуацията не може да се реши по „легален” начин. Ето защо архаичните общества са се стремели да канализират съперничеството в определена насока, ограничавайки индивидите да желаят едно, а не друго нещо, да вървят в една, а не в друга посока. Това накърнява свободата на индивидуалното начинание и в някаква степен цивилизацията губи динамиката си, ако й се налагат твърде много ограничения, но много често обществото се вижда принудено да процедира по този начин, за да попречи на съперничеството да премине в унищожително насилие. Става дума за проблем, чийто социален характер трудно може да се разреши с помощта на законите. Затова Ватимо и аз изтъкнахме, че любовта е от такова значение. Ала тези невероятно сложни проблеми не предполагат вербално или идеологическо решение, те нямат езиково решение; човешките отношения се прекалено усложнени, а тъкмо това е нещото, което отказваме да проумеем, защото всеки от нас се бори, за да защити личната си позиция. Моята теория за мимезиса се спира тъкмо върху тези въпроси.

Според мен философският нихилизъм произтича от съзнанието за дълбокото несъгласие между нашия език и човешката реалност. Доколкото тази реалност е невъзможно да се преведе с думи, ние се отказваме да я обясним, твърдейки, че проблемът е нерешим. Не мисля, че е така. Смятам, че нихилизмът в своята актуална форма се дължи на провала на онова, което наричаме философия на Просвещението, на рационалистката визия за света, изработена през XVIII в. А от обратната констатация, че човешките отношения са станали твърде сложни за анализиране, компенсаторно тръгва и несравнимата прозорливост на модерните романи. По мое мнение, за да не се изпада в нихилизъм, твърдейки като някои философи, че няма никаква истина, би трябвало да се върнем към антропологията, към психологията и по-добре да изучим човешките отношения, което не е ставало досега. Нуждаем се от по-проникновени анализи и вярвам, че теорията за мимезиса предлага инструменти за наблюдение и ниво на анализ, които правят човешките конфликти по-разбираеми – не по-лесни за разрешаване, но поне по-понятни. Теорията на мимезиса позволява според мен да проникнем в сложната динамика на социалните и човешки отношения, като се отдалечим от нихилистката нагласа, от отказа от познанието, който наблюдаваме днес.

Джани Ватимо: Моят нихилизъм не се свежда до тезата, според която не съществуват истини. Жирар го знае добре и неговите размисли се отнасят до мен само отчасти. Низвергването на абсолютите, включително на убеждението, че можем да познаем човешката природа, ми се струва една от положителните страни на християнството. По същността си идеята за Творението е антипод на обективната визия. Бог Творец няма нищо общо със строгата рационалност на Чистия акт на Аристотел, който никога не е в състояние да се „реши” в кой момент да създаде света… Всъщност единственото нещо, което не ме убеждава у Жирар, е неговото доверие в спасителната сила на истината, била тя откровена или открита от науката.

Глас от публиката: Професор Жирар, от вашето творчество излиза, че Иисус е Този, Който е възвестил и доказал невинността на жертвата, разбулвайки по този начин жертвения механизъм, присъстващ в митологиите и дохристиянските религии. И все пак Иисус ни предава друго послание, поне според преданието. Той едновременно с това е и Съдия, Онзи, който възвестява, че днешните преследвачи ще бъдат утрешните преследвани. Така не се слага край веднъж завинаги на жертвения механизъм, защото известието за вечното проклятие, за участта на онези, които не са обръщенци, ни кара да мислим, че днешните палачи ще станат утрешни жертви. В хода на историята някои мислители, например Ориген, са предлагали различни тълкувания. Ала Църквата, включително и Протестантските църкви, възприемат като невъзможен отказа от идеята за вечно проклятие. Бих искал да ни дадете интерпретативен ключ.

Рене Жирар: Богословските и църковни интерпретации на християнството наистина преобразяват Иисус в Съдия, в почти пълната противоположност на онова, което Той е. Днес се бунтуват срещу църковната визия за света и срещу наказателните аспекти на християнството, които са част от една голяма драма, от един спектакъл, който би могъл да бъде поставен и другояче. Но ако елиминираме всички тези санкции и всички тези драматични или „театрални” аспекти, ние ще премахнем и една много важна част от самия ни живот. Да вземем за пример романите: забелязваме, че те описват нашето съществуване по-скоро като комедия, отколкото като трагедия, но всяко събитие има своето значение. Голямата сила на идеята за рая и ада е да даде мотивация на нашия живот, да го преобрази в драматична представа. Без това религията губи най-същественото от своята сила. Често откриваме в литературата, в катехизиса или в теологията „наказателна” дефиниция за ада и рая, която може да е дори опростенческа, но от друга гледна точка, предоставя на християнството елемент, без който не може, за да не изгуби то силата си. Нашата природа на естетически същества го изисква. Ние сме едновременно естетически и етически същества. Ако елиминираме всички трагични аспекти на християнството, цялата изразност на вярата, опитваща се да разграничи ад, чистилище и рай, какво ще стане с Данте, с един от най-големите писатели в света, който основава своята Божествена комедия тъкмо върху това разделение? Какво ще стане с италианската литература? Без всичко това Божествена комедия ще изгуби цялата си сила. Какво мислите за това вие, които сте италианци?

Пиерпаоло Антонело: Невероятната експресивна, както и морална и богословска сила на Данте се основава тъкмо върху изключителния му реализъм, върху съпричастността му с човешката реалност, която е и една от характеристиките, присъщи за християнския поглед към света, както настоява Ерих Ауербах[6] в Мимезис. Божествена комедия описва един надземен свят, но тъй добре вкоренен в историческата, личностна и материална действителност на индивидите, който говори много на съвременния човек, продължаващ да изгражда своите земни адове и трудни чистилища. Умберто Еко твърди, че Адът на Данте продължава да ни каза нещо тъкмо защото, за разлика от хората на Средновековието, сме изгубили силата и способността си да мислим рая, който и да е възможен рай.

Джани Ватимо (род. 1936 г.) е италиански философ и политик, който ръководи катедрата по философска херменевтика в Университета в Торино. Привърженик на левицата, той е няколко последователни мандата евродепутат и въпреки провокативните си изяви винаги се е определял като католик. На български език са преведени книгите му: Краят на модерността („Критика и хуманизъм”, 2004), След християнството. За едно нерелигиозно християнство („Критика и хуманизъм, 2006), Нихилизъм и еманципация: етика, политика, право („Критика и хуманизъм”, 2011).

Рене Жирар (1923–2015) е френски католически мислител, известен със своята „миметична теория”, антрополог на насилието и религиозното. Роден в Авиньон в деня на Рождество Христово през 1946 г., той заминава отвъд Атлантика. Преподава френска литература в Университетите в Индиана и „Джон Хопкинс” в Балтимор, а след това и в престижния Станфордски университет, където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Автор на книгите: Романтична измама и романна истина (1961), Насилието и сакралното (1972), Изкупителната жертва (1982) и др. На български език е преведена книгата му Видях сатаната как падна от небето като светкавица („Изток-Запад”, 2006). Жирар възприема научните си занимания като „апология на християнството” и по един неподражаем начин обвързва в книгите си Евангелието и политиката. Той връща религиозното в полето на човешкия опит, показвайки, че „насилието и сакралното” са в основата на всяка култура. Според него Библията предлага алтернативна версия на културата и обществото, които винаги са изправени пред проблема за „изначалното насилие”. Там, където политическата философия използва термин като „обществен договор”, за да регулира „войната на всеки срещу всички” (Хобс), Рене Жирар въвежда понятието „изкупителна жертва” в качеството на онзи „символичен лек”, който от прастари времена успява да уталожи агресивните нагони на всяка човешка общност. Иисус Христос обаче не е пасивна „изкупителна жертва”, както онези от архаичните религии. Той е невинен „жертвен агнец”, който съзнава, че е такъв и че трябва да изпие докрай горчивата чаша, защото има да свърши онова, което Неговият Отец не може да стори без Него – да изкупи грехопадналото творение.

Дискусията, която тук предлагаме със съкращения, е проведена на 10 март 2006 г. във Фалконара в рамките на кръгла маса под надслов „Идентичност и желания“, посветена на творчеството на Рене Жирар. Тя е публикувана в Christianisme et Modernité (René Girard et Gianni Vattimo, sous la dir. de Pierpaolo Antomello), „Champs”, Flammarion, 2014, p.61-82 и в бр. 111 на сп. „Християнство и култура.

Превод от френски: Тони Николов

На главната страница: Рубенс, Даниил в ямата с лъвовете, ок. 1615