Глупаво е да се разкайвам за нещо, което не съм бил. Някой ще подхвърли „Цензор“. Никога не съм държал червен молив. В системата на книгоиздаването и печата след 1956 година не е имало цензори.
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели”)
Покрай работата върху мемоарите си събрахте завидна колекция от издадени през годините подобни четива на ваши колеги – Любомир Левчев, Георги Мишев, Марко Ганчев… Свидетелството на кого поставяте най-високо, кой от тях е успял да улови духа на времето?
Насъбрах мемоари на мои връстници, за да надзърна и през техните очи във времето, което сме преживели. Не съм ги класирал по качество и значимост. Още в началото на книгата си ги анотирах лаконично като в картончета в библиотечен каталог за ориентиране на любопитните читатели.
Питаш ме само за трима. От Левчевия тритомник прелистих първия още на времето. Но не съм го дочел. Щом са романи, не са ми интересни. За такова четиво ми е минал меракът. А и бях чул лапидарната рецензия на Светлозар Игов, че са „мемоарна фантастика“. Фантастиката пък никога не ме е привличала. Чел съм само две „фентъзита“: На Рей Бредбъри за температурата по Фаренхайт, която развиват горящите книги. Четох превода й и трябваше да го подпиша по настояване на редактора Светозар Златаров, защото темата била според него деликатна – изгарянето на книги.
Второто „фентъзи“ – „4004 година” подписах на юнашко доверие. Без да съм я чел. Прочетох я, след като излезе от печат, но ни се размина скандалът. Александър Геров събираше в една компания Христо Ботев, Александър Стамболийски, цар Фердинанд, Кимон Георгиев и кой ли не още да нищят политиката на България в средата на двайсти век.
Та като имах в читателската биография такова четиво, защо да чета Любомир Левчев как са мечтали с Георги Марков да избягат на Запад. Така отминах и втория биографичен роман „Ти си следващият“, и третия „Панихида за мъртвото време“.
Георги Мишевата „Мир на страха ни“ анотирах като тефтер за водене на стари и неприключили сметки. Какво е спечелил или загубил от полагащото му се „възнаграждение за страха“? На никого от себеподобните не е простил.
„В търсене на загубеното племе“ от Марко Ганчев, подарък ми е от тебе. В „читателския каталог“ съм я анотирал в неговия саркастично-ироничен стил така: „Търсиш загубено племе, а откриваш автор, който хич не е загубен, а е оправен, но е неуправим. И показва как от активен борец срещу капитализма и фашизма се преминава към активен борец срещу социализма и комунизма.“
Прочетох в ръкопис мемоарната ви книга „Патила, страдалчества и възнесения на книги и люде“. Прелюбопитно четиво, което ще излезе до есента и което ще събуди навярно голям отзвук. Вътре изяснявате доста подробности, подкрепени с документи – за Иван Динков, за Георги Марков, за Радой Ралин, за Йордан Радичков. Харесва ми това, че на страниците на мемоарите няма злоба, няма разчистване на сметки, нещо, което бихте могъл да сторите сега от висотата на възрастта си, пък и от висотата на заеманите тогава постове, даващи ви възможност да надникнете в механизми и процеси, недостъпни за външното око. Все пак, в духа на църковните термини, вие сте грамотен в църковно отношение човек, баща ви е изкарал целият си трудов стаж в Неврокопската метрополия, как разчитате в светлината на мемоарите си думата „разкаяние“, думата „покаяние“?
Разчитам ги като пустословия. Защото са колективни – „от името на…“, или „по поръчение на…“. Иван Костов се разкая за възродителния процес на стадион в град Бурса. Сергей Станишев на Орлов мост целуна за прошка Лютви Местан, задето бил преименуван на Владимир Зидаров.
В Джобното богословие на Пол Холбах тайнството разкаяние е обяснено по следния начин: ако иска да получи опрощение на своите грехове, един християнин трябва да изпита много искрено разкаяние, задето е извършил неща, които са му доставили голямо удоволствие: достатъчно е да обяви своето съкрушение, за да си възстанови добрите отношения с Бога, а това е безкрайно удобно за всички, които нямат намерение да променят поведението си… Самообвинение, показващо искреното разкаяние за това, че ти е било добре.
Вярвам във въздаянието! То не попада в списъка на тайнствата. Намирам го в посланията на апостол Павел: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое, аз ще отплатя, казва Господ“.
Глупаво е да се разкайвам за нещо, което не съм бил. Някой ще подхвърли „Цензор“. Никога не съм държал червен молив. В системата на книгоиздаването и печата след 1956 година не е имало цензори. Имало ги е преди Девети септември, цяла дирекция, създадена по силата на приетия през 1924 година „Закон за защита на държавата” и отменен през 1944 година. Последният главен цензор е Панайот К. Чинков, който след като го освобождават от Белене, написа крайно любопитни мемоари, които бяха издадени през 2001 г. в Издателска къща „Синева”. Препоръчвам ти ги. Непосредствено след Девети септември по примера на Съветския съюз е имало за две-три години управление Главлит само за вестниците и списанията. Без клеймото от Главлит не се е завъртала машината дори за „Работническо дело“, нищо че главни редактори са му били Владимир Поптомов, Енчо Стайков и други величия. Отговорност за съдържанието са носили главните редактори. Днес се говори, че тогава, след 1956 година, е настъпила ерата на автоцензурата. Няма точна формулировка на това понятие. Аз и досега помня обяснението на Стефан Дичев, главен редактор на най-популярното списание „Космос“ и директор на издателство „Народна култура“, на което той откри европейски хоризонти. Той беше безпартиен, автор на няколко исторически романа. В издателство „Народна младеж“ беше доайен, пред когото сваляхме шапка. На съвещания пред по-младите споделяше своя опит: „Като ръководител на издателство държа главната линия да е в центъра и малко вляво. При оценката и работата върху ръкописи спазвам гъбарския принцип – срещнеш ли гъба, в която се съмняваш, хич не я опитвай. Махаш я. Вкусиш ли я, или ще загинеш, или ще се подрискаш. Ето това значи самоконтрол и автоцензура.
Четиридесет години работих като вестникар или издател. Много години съм носил отговорност за огромен отрасъл в народното стопанство – книгоиздаване, полиграфия, книгоразпространение, материалното и финансовото им осигуряване. Имахме три стопански обединения. Имахме научен център по тези проблеми. Имахме материална база за доставка и съхраняване на хартии, картони и мастила, и какво ли не. Имахме собствен вестник – „АБВ“. И в тези структури – тридесетина хиляди работници, служители, редактори. С това се занимавах аз. Като принципал на този отрасъл. Чрез нас Централният комитет на БКП и държавата управляваха тази сфера.
Най съм доволен, че попаднах в корпуса на ръководителите на стопанските обединения. Какви личности имаше там, какви дейци! Да им се възхищаваш: един Илия Гунчев, който изведе България на четвърто място в света след САЩ, СССР и Великобритания по производство и търговия с оръжия. До него – Димитър Ядков, шефа на Булгартабак, който измести Америка от първото място по производство и износ на цигари за цели осем години. Сред тях е Кендиков, който заля Съветския съюз с българско вино, докато въздържателната кампания на Лигачов не върна руснаците към деградиращия ги самогон. Сред тях е Ашминов от село Голешово, където хората износваха един кат дрехи от сватбата до погребението. А неговото обединение за конфекция ДСО „Рила“ обличаше Варшавския съюз.
Мнозина от тях са още живи, но забравени. Преди няколко години редакцията на вестник „Преса“ покани четирима-петима от тях. Под снимката им пишеше: „Двайсет милиарда долара годишно около масата в нашата редакционна гостна.“
Много се разприказвах…
Кое нещо съсипа България – защото в момента България е обезкръвена и съсипана? И кое нещо би могло да я въздигне отново?
Не знам. Объркан съм. Питай професор Божидар Димитров. Той знае всичко от хиляда години насам. Познава лично всичките й досегашни ръководители и което е по-съществено, познава лично следващия, който ще я язди още трийсет години. Той се обзалага за това. Но не се усеща, че прекалява и се бърка в Божиите работи.
А аз, одъртелият безбожник, чета молитвата на моя либяховски земляк от неговия двутомник – отец Ангел Столинчев:
Дано Бог се смили над народа ни!
Сред тази наша разпуснатост в нрави, порнография и сексуални извращения, корупция, кражби, убийства, изнасилвания, подкупи, продаване на човешки души и Бог вдига ръцете си от нас.
С молитва се обръщаме към него. Боже, не ни забравяй и не ни изоставяй!
Смили се над нещастния ни народ!
Валентин Караманчев е роден в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) на 6 февруари 1932 г. Учи в началното училище в с. Жостово (Хаджидимово) и след това в с. Либяхово (Илинден). През 1949 г. завършва Неврокопската гимназия. От 1949 до 1952 г. е на комсомолска работа. През 1956 г. завършва Софийския държавен университет «Климент Охридски», специалност «Българска филология». От 1956 до 1990 г. работи като журналист във в. «Народна младеж» – окръжен кореспондент, заместник-главен редактор, главен редактор. И във в. «Работническо дело» като първи заместник-главен редактор. В книгоиздаването: директор на издателство «Народна младеж», директор на Партиздат, генерален директор на ДСО «Книгоиздаване» и председател на Държавно творческо и стопанско обединение «Българска книга и печат». Автор е на книгите: «Пролетарска символика» – 1972 г., «Мървашки песнивец» – 1981 г., «Черешова задушница» – 1986 г., «Елен от Велика гора» – 1996 г., «Въздаяние» – 2004 г. Отличен е със следните литературни награди: Наградата «Андрей Германов» за «Мървашки песнивец» – 1984 г. Годишната награда на Съюза на българските писатели за «Черешова задушница» – 1986 г. Наградата «Людмил Стоянов» на СБП и община Гоце Делчев за цялостно творчество – 2006 г. Наградата «Димитър Талев» на община Благоевград за цялостно творчество – 2007 г. Тази година през есента в изд. «Синева» предстои да излезе мемоарната му книга «Патила, страдалчества и възнесения на книги и люде“.
