0
3932

Вярвам в децата

Джузепе Феста на срещата с българските си читатели в София. Снимки Лили Петкова

С италианския писател, музикант и природозащитник Джузепе Феста, който беше гост на първия Международен литературен фестивал за деца и младежи в София, разговаря Албена Раленкова.

Италианският писател Джузепе Феста е сред най-обичаните съвременни автори за деца и юноши в родината си. Още с първата си книга „Мечата пътека“, издадена от едно от най-старите и авторитетни издателства в Италия „Салани“, той заявява силното си и магнетично присъствие в съвременната италианска литература. Колекционер и разказвач на истории, музикант с изключително силно чувство към словото, текстовете му се отличават с елегантната си нюансираност и красота на фразата. Две от книгите му – „Мечата пътека“ и „Сянката“, са преведени и в България. Джузепе Феста беше гост на организирания от Асоциация „Българска книга“ Първи международен литературен фестивал за деца и младежи, който се проведе в София от 18-22 април.
А по време на закриването на Фестивала, когато бяха връчени и тазгодишните награди за детска литература „Бисерче вълшебно“, стана ясно, че „Сянката“ на Джузепе Феста получава първа награда в категория „Майстори“ (14-16 години).
Специално за „Портал Култура” той отговори на няколко въпроса пред Албена Раленкова. Преводът на интервюто е на Александра Цанкова.

Джузепе Феста

Джузепе Феста е роден през 1972 г. в Милано, Италия. Завършил е Естествени науки и дълги години е обучител на деца по опазване на околната среда. Освен запален природозащитник, той е и музикант. През 1999 г. издава първия си соло албум „Гласове от Средната земя“, вдъхновен от „Властелинът на пръстените“, а през 2003 г. групата му „Лингалад“ е поканена на националната премиера на едноименния филм по книгата на Толкин в Канада.

Това беше първото ви посещение в България. Макар и съвсем кратко, какви са впечатленията ви? Кой е най-яркият спомен, който ще ви остане?

Бях само за два дни в София, така че впечатленията ми са по-скоро повърхностни, но в едно нещо съм сигурен: останах с представата, че италианците и българите сме изключително близки като манталитет и нагласа към живота. В България се почувствах много повече „у дома си“, отколкото в балканските страни, които са географски по-близо до Италия. Получих гостоприемство и една необикновена топлота, както от българското ми издателство „Фют“, така и от Асоциация „Българска книга“.

А децата, с които се срещнах след това, бяха фантастични! Мои книги са преведени и издадени извън Италия, но за пръв път бях гост на международен литературен фестивал и се срещнах с мои читатели извън родината ми. Беше вълнуващо: с кожата си усетих как историите и музиката преминават отвъд всякакви граници, преодоляват културните различия и са общовалидни. В очите на децата видях съпричастност към съдбата на героите ми, видях как в тях оживяват местата, за които разказвам в книгите си. Едно дете дори ми каза, че много иска да отиде в планините, където се развива действието в моите романи. За мен няма нищо по-хубаво от това да видя дете, което след като е прочело някоя от книгите ми, иска да метне раницата си на рамо и да отиде на местата, където се развива действието в книгата, за да преживее реално онова, за което е чело.

Писател, музикант, природозащитник… кой всъщност е Джузепе Феста?

И трите неща. Може би изглеждат като различни светове, но всъщност имат един общ корен: любовта към природата и връзката ни с нея, която на моменти е доста сложна. Освен това литературата и музиката много си приличат: и в двете има ритъм, паузи, кулминация, обрати и нюанси в гласовете, които разказват…

Как стигнахте до писането? Имаше конкретна провокация или…

Винаги съм обичал да слушам и да разказвам истории. Допреди няколко години го правех с песните и музиката си, после ми се прииска да създавам по-сложни сюжети и да разгърна персонажи и теми, които в една песен се представят само в няколко реда. Така се появи първата ми книга „Мечата пътека“, вдъхновена от мое младежко преживяване в Националния парк „Абруцо“ в централна Италия. Именно това преживяване промени живота ми изцяло. По онова време живеех в Милано и учех за инженер. Бях си градски човек отвсякъде. Но след като прекарах няколко месеца като доброволец в парка, в близък контакт с природата – така дива и поразителна, след като се срещнах и живях с мъже и жени, които се бореха решително, за да я защитят, разбрах, че пътят ми е друг. И така, след завръщането си смених университета (завърших естествени науки), преместих се да живея в планинско селце, родното място на моите баба и дядо, и започнах да работя като преподавател по Опазване на околната среда. Това ме доближи до децата и ми помогна много в писането на книги. В началото баща ми, машинен инженер по професия, не желаеше да приеме решението ми и дълго време не си говорехме. За щастие, мисля, че разбра моя избор, и съвсем неочаквано стана моят пръв и най-запален читател.

Какво е за вас писането? В едно от Писмата до един млад поет Рилке казва, че ако не си готов всеки ден да пишеш, по-добре изобщо да не се захващаш с това.

Когато започвам нова книга, се чувствам като пълноводна река. Пиша по много, пиша всеки ден, седмици наред. После, когато предам ръкописа в издателството, изпадам в летаргия – също като мечките през зимата. Месеци наред може да не напиша и един ред. Но тази фаза на литературно „бездействие“ ми е много необходима и е изключително важна за мен. Това е времето, в което събирам идеи – за нови сюжети, за герои, за места… Оформянето на сюжетната линия е най-дългата фаза при мен. Не мога да започна да пиша, ако не съм наясно предварително: със сюжета, персонажите и развръзката. Както обяснявам на срещите с деца в училищата: да започнеш да пишеш роман, без да знаеш какъв е краят му, е все едно футболистът да започне атака, без да знае къде се намира противниковата врата. Може всичко да мине добре и да отбележи гол, но може и да завърши със сензационен автогол (тази метафора работи много добре у нас, защото в Италия буквално сме луди по футбола!).

Кои са вашите учители в писането?

Изразяването чрез творчество, независимо какво е – музика, писане, рисуване, е родено от всичко, което сме чели или чули, комбинирано с нашите лични истории, с чувствителността и талантите ни. Не бих могъл да посоча един „учител“ в писането. Винаги съм четял много, още от дете, и понякога имам усещането, че докато пиша, съм като пълноводна река, в която се вливат множество притоци – малки и големи, и потичат всички заедно в руслото на моя живот.

Романът „Сянката” тази година взе престижната награда „Бисерче вълшебно“ у нас, а една от другите ви книги (La luna è dei lupi) е носител на най-престижната награда за детска литература в Италия. Разбрахте ли къде се крие тайната на добрата книга за деца и младежи?

Тайната е да пишеш със страст и да вярваш в историята, която разказваш. За възприемането на една книга от децата е важно най-вече въодушевлението на автора. Написаното не бива да звучи наставляващо и поучаващо. Напротив, – посланието трябва да достигне до читателите чрез действията и чувствата на героите, авторът трябва да създаде силна връзка между персонажите и читателите. Децата ще избягат на километри, ако се опитаме да им „преподадем урок“. И така ще ги изгубим още от първите страници. Но ако успеем да ги въвлечем в книгата, ако докоснем правилните струни, те ще сключат железен договор с автора и ще го последват навсякъде. Така читателите ще застанат до героите на книгата и ще извървят пътя заедно с тях.

Читателите ви са предимно деца и млади хора – с какво ви провокират и предизвикват те?

Да си детски писател е голяма привилегия. Едно от вай-важните неща, които научих, е, че ние, възрастните, четем книгата, а децата я преживяват. Виждам го всеки път при срещите с мои читатели в училище или по време на литературни представяния.

Някои хора си мислят, че да пишеш за деца е по-лесно, но според мен е точно обратното. Децата са най-строгите съдници. Те могат да се запалят и да те последват със страст и жар, но могат също да те смажат безмилостно. По отношение на езика, който използвам, се стремя да не го опростявам твърде, защото смятам, че децата трябва да свикват с употребата на повече думи и с по-сложна конструкция на фразите, за да могат да изградят стабилни основи за четене, за разширяване на знанията си за света и по този начин да израстват. Вярвам в децата, затова си мисля, че не трябва да поддържаме някакво базисно, ниско ниво на очаквания спрямо тях, а винаги да изискваме повече. И те откликват. В Италия сме свидетели на тревожно обедняване на езика на новите поколения, което се дължи най-вече на интензивното използването на социалните мрежи, в които образът доминира спрямо думата. Четенето е единственият начин да се противодейства на този тревожен феномен.

Друга трудност, пред която се изправям, пишейки за деца, е, че като станеш възрастен, лесно забравяш какъв си бил като дете. Като писател трябва отново да се науча да мисля като дете, да приема детския начин на живот и да сплета в едно усещания за минало, настояще и бъдеще. Може би най-доброто за детския писател е да успее да запази по-голяма част от детето в себе си.

Прототип на Сандро – един от главните герои в „Мечата пътека“, е съвсем реален пазач в парка „Абруцо“, самият вие сте били доброволец там, каква част от книгите ви е автобиографична?

Книгите ми са винаги смесица от реални преживявания и литературна фикция. В „Мечата пътека“ има двама герои – Кевин и Виола, младежи, които заедно пристигат като доброволци в природния парк „Абруцо“, но причините, по които се озовават там, са абсолютно противоположни. Кевин, градско момче, свикнало да живее обградено от модерна техника, е изпратен в парка от родителите си за наказание, че не се е справил с изпитите в училище. Виола, любителка на природата, моли родителите си да я пуснат да отиде в парка като награда, че е била отличничка. Веднъж едно момиченце след една среща в училище ми каза: „Ти си влязъл в резервата като Кевин, а си се върнал като Виола“. Мисля, че детето имаше право.

Герои в книгите ви са както хора, така и диви обитатели на парка „Абруцо“. И едните, и другите имат изключително силно и ярко присъствие и са напълно равнопоставени в историята. Модерната цивилизация убива ли тази равнопоставеност?

За щастие, напоследък се обръща повече внимание на животните и дивата природа. Но все още много хора не разбират, че природата и хората са дълбоко свързани и зависят едни от други. Странно е, че днес не успяваме (или не желаем) да проумеем това, тъй като хората от миналото са го разбирали прекрасно. Спомнете си за речта на вожда Сиатъл през 1854 г., определена от ООН като най-добрия документ на тема екология. Ето какво казва той: „Човек не е създател на живота, а е само една нишка от него! Ако човек плюе върху Земята, той плюе на самия себе си. Всички неща са свързани, както кръвта свързва едно семейство“. Когато и ние разберем тази простичка концепция, може би нещата ще се променят. Но е необходимо да се работи с децата, да им помогнем да се усетят като част от Земята, да разберат, че гората не е просто място, където ще изкаляш обувките си (за съжаление, това е мнението на много от днешните деца в Италия… и най-вече на много майки!), а е и завладяващ свят. Само ако успеем да научим децата да уважават и разбират природата и животните, в бъдеще те ще могат да се погрижат за планетата Земя. Ако кажем на едно дете, че не бива да се изсичат дърветата, защото така се засилва парниковият ефект, няма да постигнем никакъв резултат. Когато обаче детето се катери по дървото и така създава с него жива, сетивна и емоционална връзка, тогава има надежда за промяна. Това е начинът да опознаваме това, за което учим, и да защитаваме това, което обичаме.

Ако можехте днес да избирате, писането отново ли щеше да е част от живота ви?

Без никакво съмнение! Всеки път, когато се срещам с читатели, чувствам, че съм излекуван и отново върнат към живота. Децата ми дават огромна енергия и ме карат да изисквам все повече от самия себе си. Освен това писането и срещите с читатели ми позволиха да пътувам много, да сбъдвам една от мечтите си.

Кога пак да ви очакваме в България?

Бих дошъл още утре! Надявам се да бъдат преведени и други мои книги и да мога отново да срещна въодушевлението и съпричастността на моите български читатели.

Няколко думи към българските ви читатели…

Вярвам, че четенето е едно от най-важните неща в живота. Четейки, се учим да пишем по-добре, да мислим по-добре, да играем с въображението си и да го тренираме. Често казват, че съвременните хора са хиперактивни, но когато стоим пред телевизионния екран или смартфона, си мисля, че всъщност сме твърде пасивни. Образите, които ни заобикалят отвсякъде, не ни позволяват да създаваме нови светове чрез фантазията си. Въображението е основата на творчеството, благодарение на което можем да живеем по-добре и благодарение на което всеки ден градим бъдещето си. Четете, за да подхранвате въображението си и да полетите към най-неочаквани места по най-неочаквани начини. Има ли нещо по-добро от това да се изненадате?