Една есеистична книга се превръща в театрален спектакъл по улиците на „града на призраците“. Спектакълът „Луна“ се играе на необичайна сцена – автобус, който се движи из Солун
„Λούνα, sos tu? („Луна, това ти ли си?“), обръща се към главната героиня Валери, другото действащо лице. Луна се извръща, споглеждат се. Косите ѝ са пораснали, гладът е заситен, но след две години образът не е лесно разпознаваем. Дали беше есента на 1945 или може би лятото на 1946 г.? Зад прегърнатите жени художествена инсталация подсказва за начална спирка на градски автобус в „града на призраците“ (по заглавието на книгата на британския историк Марк Мазауър „Солун, град на призраци: християни, мюсюлмани и евреи 1430–1950“). От тавана висят чернобели снимки на солунски евреи в техния град, отпреди Шоа, от безгрижните дни. Осветени са от сноп светлина, като пламък от кандило, което не угасва вече почти 80 години след депортацията и изтребването на солунското еврейство.
Траещата няколко минути сцена, показана в културния център „Вафопулио“ в Солун, подготвя пътниците зрители за спектакъл в движение в обикновен градски автобус. Заедно с Луна те прекосяват Солун в търсене на местата, които тя е обхождала, и домовете, които е обитавала преди и след Холокоста. Зрителите са ограничен брой, толкова колкото и местата в автобуса.
Режисьорската идея на Дамианос Константинидис е да постави „Луна“ в три последователни и различни пространства („Вафопулио“, автобусен маршрут от изток на запад през града, площад „Мавили“) по текст, почиващ върху едноименната есеистично-историческа книга на Рика Бенвенисте (гръцко изд. „Полис“; 2017). Това представлява непознат до момента ценен опит и преживяване. Есеистично-биографичната книга е отличена с Държавна награда за текст свидетелство (2018) и с наградата Никос Темелис за художествен текст на историческа тематика.
В разговор с журналистката Йота Мирциоти от атинския всекидневник „Катимерини“ режисьорът споделя: „Замисълът се роди по време на пандемията. Щом като хората се придвижват с градския транспорт, защо да не пътува с него и един спектакъл. По-голямата част от спектакъла е движение. Разказвачи и зрители търсят заедно в тъканта на града неговите исторически пластове, събития от живота на реално съществувал човек. За да се запитаме в крайна сметка колко реалност може да понесе театърът“. Използвайки публичното пространство като сцена и правейки зрителя участник в представлението, Даминанос Константинидис задвижва историческата памет, въвежда в обществения диалог една „трудна“ глава от историята на града.
Елени Макисоглу с 60-годишна кариера в театъра (от Театралната работилница на Държавния театър на Северна Гърция) се оказва идеална за образа на Луна. „Роля взискателна, която се движи по острието на бръснача – казва актрисата – тъй като „рискуваш да станеш или свръхдраматична, или мелодраматична.“ Седяща като Луна на автобусна седалка, загледана в празното пространство. На ръката ѝ – неизличимо татуираният номер 40077. Актьорите (Елени Макисоглу, Алексис Коцифас, Антигони Барба, Сотирис Румелиотис) пресъздават различни сезони от живота и перипетиите на една жена, живяла почти деветдесет години (1910–1998). Солунска еврейка, Луна е реално съществувала жена, тя е баба на авторката Рика Бенвенисте. Оцеляла е от Аушвиц, омъжена е за Сам, погълнат от крематориумите. Понякога спокойна, понякога преливаща от гняв, сякаш се събужда от сън или от кошмар, тя си спомня безбройните трудности в опразнения, травмиран град, където оцелелите от лагерите се завръщат като бежанци. Бездомни. Чужденци. „Добре де, оставихме им домовете на 50 000 души, а няма къде да подслонят 2000 оцелели“, пита се Луна.
Отвън градът в събота вечер пулсира в съвременен ритъм. Телевизионните екрани зад балконските врати излъчват трагедии за бежанци, за войната в Украйна, за възхода на крайната десница в Европа, всевъзможно и разнолико насилие.
„Сцената закриля актьорите“, обяснява Макисоглу. „Но застанала редом с един пътник, трябва да бъдеш „непосредствена“, естествена, сякаш разговаряш с непознат, докато пътуваш в автобуса. Актьорската игра не търпи нищо преувеличено, единствено истината.“
Автобусът преминава покрай сгради и квартали, където е живяла пресъздаваната от актрисата героиня. Много е изчезнало под жилищните кооперации – еврейските квартали „151“ и „Режи Вардар“, еврейското гробище, на чието място е построен Солунският университет. Други сгради се рушат необитаеми като Домът за социални грижи „Алатини“, където Луна прекарва 23 години, осакатена душевно и телесно след завръщането си. Трети са с променено предназначение. Публиката вижда старческия дом „Саул Модиано“, където са се грижили за нея последните петнайсет години от живота ѝ, Битолската синагога, където намират убежище оцелелите, за да споделят риданието, страховете, дилемите, претенциите. Автобусът прави спирка за „едноминутно мълчание“ на жп гарата, откъдето ешелоните са потеглили към лагерите на смъртта. Изпълняваните в спектакъла сефарадски песни наелектризират пространството.
Спектакълът не се съсредоточава върху драмата на Холокоста. Той се фокусира върху Луна, но разказва и за евреите, невидими за историята с главно „И“, в един свят, който остава ако не враждебен, то безразличен. Текст и маршрут задействат паметта, отвеждат (без да напътстват специално) зрителя, така че той да проумее правото и неправдата, да си зададе въпроси за насилието и расизма, от които са проникнати и до днес обществата, да обърне поглед към „безбройните неповторими човешки същества, пометени от тайфуна“. Да можеше автобусът да побира повече, дано стане така, че „рейсовете“ са се увеличат (продукцията е съвместна работа на театралната трупа Angelus Novus и Солунската община), не само защото представленията с изчерпани билети още от самото начало оставиха дълъг списък от чакащи, а защото спектакълът представлява уникално преживяване из днешните пластове на града, с всички асоциации, които съвременната действителност извиква.
Автобусът тръгва от източните и стига до западните (някогашните еврейски) квартали в града, където днес бежанци, икономически имигранти, китайци и пакистанци амбулантни търговци се смесват с тълпата. На площад „Мавили“ в кафе-шантан, недалеч от реновираната сграда Псомас (последното място, където са живели Луна и Сам) третото действие на спектакъла изглежда ритуално. Като някое от семейните събирания на Луна и другата героиня, Валери, на които двете споделят скъпи спомени, несправедливото чувство за вина, безконечния траур, задават си въпроса „защо оцеляхме ние, а не други“. „Завръщам се в един друг свят / света, който не съм напускала / и не зная кой е истинският. […] Струва ми се, че все още съм там…/ и умирам отново / Смъртта на всички онези, които са умрели“, повтаря непрекъснато Луна . Така както са живели оцелелите до края на живота им.
