Интервю с Цвета Петкова, част от експертния екип на Националната мрежа на здравните медиатори, дъщеря на писателя Любен Петков
ПЪРВА ЧАСТ
Поради естеството на работата си в Мрежата на здравните медиатори ти си един от най-големите познавачи на ромското население у нас. Лично на мен ми е много любопитно – би ли хвърлила яснота върху различните групи на ромския етнос? Изобщо как изглежда „България на ромите“?
Работата ми във и със ромската общност продължава повече от 20 години и ме срещна с изключителни хора, с които изградихме прекрасни отношения и невероятно пъстър и шантав екип, включващ различни професионалисти, с които развиваме мрежата на здравните медиатори – истински будители в ромската общност.
Днес ромите живеят разпръснато по целия свят, на по-малки или по-големи групи. Точният брой на ромите по света е неизвестен, но поради редица исторически причини по-голямата част от ромите живеят в страните от Югоизточна Европа, а в България ромската общност е съставена от много и различни групи, което е характерно за общността по принцип. Независимо че за не-ромите е трудно да се различат множеството ромски групи, е важно да се знае, че ромите са нехомогенна общност със сложна йерархична структура, разделена на редица вътрешни подразделения – отделни групи, метагрупови обединения и субгрупови подразделения.
Най-многобройна и разнообразна е метагруповата общност на т.нар. „уседнали“ роми, обозначавани от изследователите като йерлии (т.е. „местни“, „тукашни“). Общността на йерлиите се дели на две подразделения: дасикане рома (български цигани, християни) и хорохане рома (турски цигани, мюсюлмани). Йерлиите живеят на територията на цялата страна, в различна етническа и социална среда.
В рамките на тези подразделения съществуват различни обособени групи, някои са запазили традиционните си занаяти – сред дасикане рома такива групи са бургуджии, джамбази, решетари, влахички (лахори, лахо) и др., а сред хорохане рома – ерлии, музиканти, калайджии, кошничари, фереджалии и др. Някои от тях като бургуджиите продължават да упражняват традиционния си занаят – изработване на ножове, земеделски сечива, бургии. Една значителна част от ромите са с българско преферирано самосъзнание и говорят само български език. В Северозападна и Средна Западна България живеят роми, които българите наричат „български цигани“, а ромите ги наричат цуцумани и джоревци. Те са православни християни, но българите не ги приемат за българи, а ромите не ги смятат за истински роми. Цуцуманите често пъти не живеят в обособени ромски махали и квартали и са интегрирани.
В България живее циганска общност, наричана от заобикалящото я население „турски цигани“ или миллет. Те са турскоговорящи, някои от тях говорят и ромски.
Една част от хорохоне рома наричат себе си миллет (от турски език, „народ“). Обикновено българите ги наричат „турски цигани“, „турчеещи се цигани“ или дори само „цигани“, а турците ги наричат „миллетченгенеси“, т.е. някои ги приемат за турци, други за роми.
Калдарашите са друга голяма ромска метагрупа, която идва в България най-късно (през XX в.) по време на т.нар. „голяма калдерарска инвазия“. Името на калдарашите произлиза от румънската дума – caldera („котел”, „казан“) и е пряко свързано с традиционния занаят на групата – изработване на медни котли и други съдове.
Калдарашите говорят основно ромски език (романес) и са православни християни. Калдарашите са една от най-ендогамните цигански групи. Тя е сравнително малобройна, но и най-богатата група. Тракийските калайджии са бедните „братовчеди“ на калдарашите. Наименованието им идва от областта, в която живеят, и от занаята на групата.
В България живеят и така наречените от околното население „румънски цигани“. Те наричат себе си рудари или лудари. Познати са повече като копанари и мечкадари, наречени на занаятите, които са упражнявали.
Както стана ясно, ромите не са хомогенна общност, има роми, които живеят не по-различно от нас – това са хора с професии, които работят, грижат се за близките си хора, пътуват, откриват нови светове, ходят на бар, на ски, на море. Тях показват рядко по телевизията като изключения, а дали са изключения? Има обаче и други роми – които живеят в условия, които не искаме да видим, не искаме и да знаем за тях. Затова тях заграждаме (кв. „Надежда“ в Сливен, кв. „Кармен“ в Казанък и др.), заобикаляме, преминаваме набързо през местата, в които живеят, и после удобно ги забравяме.
Но да не забравяме, че българското общество е също хетерогенно, разпокъсано и фрагментирано – а този контекст е много важен, когато става дума за интеграционни политики, за социално включване.
Кои са най-големите проблеми сред ромските общности? Би ли ги степенувала?
Проблемите сред ромските общности са проблеми, характерни за цялото ни общество – липса на желание за развитие, емиграция, безработица, съмнение в експертността, скептично отношение към образование и наука, силна вяра във фалшиви новини и т.н.
Ситуацията по време на епидемията от Ковид-19 и особено по време на извънредните мерки, показа на обществото ни зловещи места и картини, те ни се озъбиха и като че ли малко се стреснахме (сега обаче пак се успокоихме и заспахме).
Здравните медиатори, с които работим, се оказаха почти единствените, които стигат до най-уязвимите, най-маргинализираните общности. Там се оцелява трудно. Там често няма вода, понякога няма ток, а в една къща живеят 20 души, включително и деца. Да не говорим за интернет и достъп до образование по време на Ковид, а и по принцип. Тези проблеми не са от вчера – те са споменавани постоянно и по различни поводи, но нищо не помръдва. По време на Ковид-19 обаче нерешените с години проблеми се оказаха животозастрашаващи проблеми. Дали си взехме поука? Едва ли!
В България се подценяват експертността и знанието, науката по принцип. Ресурси има достатъчно, но липсва желание за развитие. Някакъв балкански инат ни държи на едно място, че дори ни дърпа назад.
Струва ми се, хабим много енергия, за да не се случва развитие, да обясняваме защо не е възможна тази или онази реформа; тази или онази промяна. Успехът на здравните медиатори и превръщането на тази програма в държавна политика стана възможно заради група хора, които са достатъчно идиотоустойчиви, за да не се откажат. Щастлива съм, че съм част от тази група. Трудно е, но това е пътят, процесът е дълъг – понякога вървим бързо, понякога бавно – понякога назад, но не се отказваме. Имам огромната привилегия да работя с най-страхотния екип от експерти, сред които са проф. Ивайло Търнев – невролог, д-р Радосвета Стаменкова, проф. Майя Грекова – социолог от СУ, сестра ми Дора Петкова, също социолог, и други колеги, както и над 300 ромски здравни медиатори от цялата страна.
Преди време имаше т.нар. Десетилетие на ромското включване и впрочем патрон му беше един виден партиен строител и политик. Там, доколкото си спомням, се изляха много пари от Европейския съюз. Постигна ли нещо реално тази Десетилетка и ако не – кой носи вината?
Десетилетието на ромското включване приключи преди 7 години. Бях на тържественото откриване през 2005 година в Будапеща, струва ми се, бях и на тържественото закриване през 2015 г.
Инициативата беше на Джордж Сорос, основателя на Институт „Отворено общество“, и президента на Световната банка. Това беше по същество застъпническа инициатива – да се натиснат правителствата на държавите, които имат сериозни проблеми с включването на ромите, да бъдат по-решителни при решаване на ключови въпроси като подобряване на жилищните условия, по-добър достъп до образование и здравеопазване и т.н. Определиха се десет години, тъй като подобна промяна изисква повече време.
Темата е много дълга, но накратко: инициативата не беше представена добре в обществото ни и съответно не получи подкрепа. Очакванията на правителствата, а и на обществото бяха, че ще паднат от някъде едни големи пари, които ще решат проблемите ни. Инициативата казваше точно обратното – политиките трябва да се случват на национално ниво. Най-накрая след 15 години (от 1990 до 2005 г.) трябваше да се захванем с решаването на собствените си проблеми сами, без чужд натиск, без чужд контрол и по възможност със собствени средства. Не беше разбрана по този начин – нито от политици, нито от обществото. Политиките за включване на ромите са губещи политики, ако се случват, те се случват между другото.
Има постижения в различни области – знам, че те са невидими за обществото, но се правят малки стъпки: в областта на здравеопазването, в която аз работя най-вече, ежедневно на терен са над 300 здравни медиатори, които са сред най-уязвимите общности в над 150 общини и съдействат за по-добър достъп до здравни услуги, по-добро имунизационно покритие, подобряване на здравната култура и информация в общностите и др. Това е държавна политика, финансира се от Министерството на финансите с делегиран бюджет към общините, а Министерството на здравеопазването подкрепя и участва в развитието на програмата.
Тази програма започна като един експеримент на Фондация „Здравни проблеми на малцинствата“ – пилотен проект с бюджет 10 000 щ.д., и се развива, подобрява и надгражда от години. Има успехи и в други сфери на живота. Ние се гордеем най-много с младите роми, които нашият екип откри и подкрепи в желанието им да учат медицина още от подготвителните курсове по биология и химия. Десет години по-късно имаме кардиолози, невролози, хирурзи, фармацевти, медицински сестри, акушерки и др., които можете да срещнете във водещи болници в цялата страна. Има и техни последователи – немалко студенти медици, които скоро ще завършат.
Цвета Петкова е завършила магистърска степен по културология в Софийския университет. В момента е част от експертния екип на Националната мрежа на здравните медиатори. Авторка и съавторка на обучителни програми за работа в мултикултурна среда за медицински екипи, социални работници и медиатори. През последните години развива модел за улесняване на процеса на интегриране на ромите в Хам, Германия. Вярва в познанието и в действието.
Следва продължение
