2
7367

В главната роля: нова българска драматургия

„Скачай!” (театър „София”), „Терапевтът” (Народен театър) и „40 градуса под нулата” („Сфумато”) се оттласкват от злободневието и битовизма

Калин Пачеръзки и Йоанна Темелкова в „Скачай!”

Ако някой все още е склонен да надава вопли, че театърът ни пренебрегва българската драматургия изобщо и новите пиеси в частност, то последният сезон се постара категорично да го опровергае. Премиерните спектакли на 2012 г. стъпват не само върху вече приемани за класика текстове („Суматоха” на Радичков, „Г-н Балкански” от Георги Данаилов по „Бай Ганьо” на Алеко Константинов), но представят за първи път и писани буквално преди месеци творби. Това важи както за държавните и общински сцени, така и за независимите проекти. В тазгодишното издание на Фестивала за свободен театър четири от общо 16 представления бяха по нови български текстове (преобладаваше прозата като романа на Калин Терзийски „Алкохол” и разказите на Катя Атанасова в „Да изядеш ябълката”).

Колкото и да се различават един от друг писаните или адаптирани за сцена нови текстове, в тях все пак може да се проследи някаква обща тенденция. Най-очевидната: всички те вече се оттласкват от битовите ни несрети, политическите абсурди и злободневието, от нашето тук и сега, което беше водеща тема на драматургията от 90-те години на ХХ в. Именно това свързва спектаклите от сезон 2012/ 2013 „Скачай!” (театър „София”), „Терапевтът” (Народен театър) и „40 градуса под нулата” („Сфумато”). При първия личи не толкова от сюжета (съвременна история с ретроспективно отскачане към 60-те години на миналия век) или темата (срещата на едно момче с първата любов), колкото с начина, по който са интерпретирани те: динамичен мюзикъл с елементи на фантастика. Авторката Здрава Каменова центрира историята около тийнейджър, какъвто може да се срещне навсякъде по улиците на днешна София: отчужден от разведената си и депресирана майка; загрижен за своя патологично пристрастен към компютъра приятел с наднормено тегло; търсещ адреналин в рискованите си набези на графитист и очакващ голямата любов. Това, което го различава от неговите връстници, е, че през един случайно попаднал му времеви портал (врата на антикварен магазин в центъра на София) може да се пренася назад в конкретен момент от 60-те години на родния си град и да се връща обратно в съвремието.

В „Скачай!” миналото е представено наивно, доста схематично и предимно с клишета: чрез битови детайли и знаковите за тоталитаризма образи на отрядника и кварталния например. Но може би така днешните тийнейджъри (към които основно е обърнат този мюзикъл) най-отчетливо биха могли да схванат смисъла на промяната. За по-зрелите зрители с лични спомени от онази епоха представлението може да послужи като повод за равносметка: да поставят на везните днешната свобода и тогавашната не-свобода, колкото и да са относителни и двете; да си дадат сметка колко недостъпни и немислими са били тогава неща, които днес приемаме за даденост.

Най-силното достойнство на спектакъла е адекватният начин, по който той общува със своята публика. Авторската музика на Мартин Каров и динамичната хореография на Ана Митева го правят свеж, комуникативен и забавен. Мултимедийната сценография (Никола Налбантов) създава съвършената илюзия за резки скокове във времето и пространството и спасява представлението от бутафорност, която нерядко убива иначе добри идеи. Преобладаващо младежкият екип актьори успява да вдъхне на мюзикъла тръпката и ритъма на своето поколение. Почти връстник на своя персонаж, второкурсникът от НАТФИЗ Калин Пачеръзки (в главната роля) е подкупващо непосредствен със сценичната си неопитност. Той е автентичен във всеки един момент и създава у зрителя впечатлението, че наистина говори от първо лице единствено число. Всеки детайл от „Скачай!” показва, че режисьорът Калин Ангелов не е доминиращата фигура, а част от екип съмишленици, които са равнопоставени в творческия процес.

За съжаление не толкова щастлива се е оказала срещата между авторката на текста Елена Алексиева и режисьора Крис Шарков в „Терапевтът”. Дори още на езиково ниво тук си личи, че силата на Елена Алексиева е в поезията (стихосбирките „Бримка на сърцето” и „Лице на ангел-екзекутор”) и прозата (сборника с разкази „Читателска група 31”, романите „Рицарят, дяволът и смъртта” и „Тя е тук”), а не в драматургията. Отчетливата литературна скрупульозност на речта, която на места е дори ненужно натруфена, затруднява актьорите и прави представлението некомуникативно. Липсата на драматургични умения е видима и при самата постройка на текста. Идеята е персонажите (стопани и техните домашни любимци, пациенти на кучешкия психотерапевт д-р Мърт) да бъдат представени в три последователни, развиващи се във възходяща спирала кръга. Млада семейна двойка, стара мома и възрастен самотник се редуват, явявайки се в кабинета на терапевта. В течение на приема става ясно, че пациенти на д-р Мърт са по-скоро те със своите драми и психози, а не домашните им любимци. При първото завъртане зрителят се запознава с тях; вторият и третият кръг би трябвало да развият в градация сюжета и характерите на персонажите към някаква смислова поанта, но това на практика не се получава. Финалът – д-р Мърт и старата мома, освободени от човешкия (псевдо)морал, предразсъдъците и натрупванията на цивилизацията, вият един срещу друг в еротичен екстаз – идва съвсем изневиделица.

Сценографията на Венелин Шурелов и костюмите на Елица Георгиева ситуират тази история във футуристична среда. Тя предполага и по-отстранен стил актьорска игра (както беше в спектакъла на Явор Гърдев „Грозният” в Саратов например). Но дори такова да е било първоначалното намерение, докато стигне до сцената, от него не е останало нищо. В изпълнението на актьорите цари пълен разнобой: играта на Владимир Пенев (д-р Мърт) до един момент е дистанцирана и обрана, но Марин Янев (самотникът) си е от начало до край по Станиславски. Останалите – Жорета Николова (старата мома), Александра Василева и Цветан Алексиев (двойката младоженци) – се лутат между метода на съпреживяването и абсурда.

Най-странната птица измежду тези три заглавия е „40 градуса под нулата”, съавторски текст на Димитър Кабаков и режисьора на спектакъла Стилиян Петров. Започнат е с идеята да бъде амалгама от реални факти из биографията на големия норвежки скулптор Густав Вигеланд и фикции на Димитър Кабаков за неговия живот. В процеса на работа обаче текстът се превръща в нещо като поетическа импресия, в която скулптор, актриса и художник от наши дни, свързани в любовен триъгълник, говорят за Вигеланд и неговото творчество. Общото впечатление от спектакъла е като за кратка музикална интермедия, чието предназначение е да свърже две по-мащабни творби. Тук няма сюжет (или той е в съвсем рудиментарен вид), а нещо като моментална снимка. Персонажите са по-скоро рупори на въздействието от скулптурите на Вигеланд, отколкото пълнокръвни характери. Те нямат история (донякъде е загатнат само житейският път на скулптура от любовния триъгълник), не става ясно нито откъде идват, нито накъде отиват. Взаимодействието между актьорите (Христо Бонин, Ирмена Чичикова и Веселин Мишев) е изведено до най-висока, истерична нота. Сценичната среда (отново дело на Венелин Шурелов) е напълно документална: една голяма портретна снимка на Вигеланд въздейства като четвърто действащо лице в спектакъла; фотоси на статуи в създадения от него скулптурен парк в Осло периодично се прожектират върху стената, вписвайки в себе си и тримата актьори.

Този проект е и най-категоричният опит да се скъса с всякакви комерсиални интереси, да се освободи от баласта на регионалното и битовото. От тук следващата крачка е може би българската драматургия да се занимава с все по-едри екзистенциални и философски въпроси. В нея все още липсват проекциите за бъдещето на нашия свят, както е например в пиесите на испанските автори Сержи Белбел, Хуан Майорга и Жорди Галсеран, приемани като едно поколение не заради възрастта, а заради общата посока, в която гледат.

 

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияСъдбата на дясното (1)
Следваща статияПогледни нагоре