0
767

В гърлото на времето

Владислав Тодоров, „Пумпал“, ИК „Колибри“, 2017 г.

Новият роман на Владислав Тодоров, добре познат на читателите с „Дзифт“ и „Цинкограф“, а и с филмите, направени по тези романи, продължава да се движи напред по оста на времето (движение, започнало от първия му роман, после минало и през втория) и въобразява едно бъдеще. Верен на предпочитанието си към жанровите експерименти, след ноара и психотрилъра, писателят избира да положи „Пумпал“ в полето на антиутопията. Но, както сам ни указва, романът е „брутална приказка“, т.е. в антиутопията са интегрирани модели и клишета от вълшебната приказка. Това смесване се оказва много продуктивно. Чрез него се дискредитират твърдите формули и клишета на съответния жанр, а и възможностите за „игра“ стават по-големи. Самият Тодоров казва, че една от целите му е била: „да смесвам чувствата и представите, да изобретявам брутални играчки с магически свойства, както в приказките – пумпал, който крие в себе си края на света. Това е зададено още в самото начало“.

Предизвикателството пред писателя е голямо. Когато „изобретяваш“ един цял нов свят, трябва да го „изобретиш“ от – до. От големия „замък на злото“ до всеки малък детайл в него, в живота на този, който живее в него, или на онези, които го виждат отвън. Всичко трябва да се сдобие с име и в това измисляне Тодоров отново не просто смесва матрици, а ги разиграва и съчетава по едновременно ироничен и смислообразуващ начин.

Любителите на сюжетното заплитане може би ще очакват още от „Пумпал“. Но според мен това също е едно от достойнствата на романа. В грандиозно, брутално по форма и размери образувание един биологично безсмъртен индивид има мисията да препише цялото писмовно наследство чрез специална технология и така то да бъде увековечено. Също тъй трябва да обгрижва създание, наречено Прозрачна жена, което спи вечен сън в Капсулата на времето, и именно това същество от женски пол – другите се оказват ненужни в ситуация на постигнато безсмъртие – ще бъде отведено в Космоса като мостра. Той се казва Криптон, тя – Белогърла. После се появява и друго женско създание със също тъй забавното и неслучайно име Гаргара. Заедно с него безсмъртният ще се запознае с външния на Пумпала свят. Този свят ще разпознае и читателят, ако не като цяло, то със сигурност някои от героите му. И независимо от „предписанията“ на жанра – финалът ще „изиграе“ както антиутопичното, така и приказното.

За самия Тодоров смесването на антиутопия и приказка е важно. Така, както сам казва: „Задавам основната дилема – пол или безсмъртие. Ако имаш едното, нямаш другото. Финалът привидно изглежда щастлив, поне за мен. Има два женски образа. Те задават дилемата на героя. Той трябва да загуби Грозната, дяволитата, хитроумната, изкусителната, тази който му връща желанието за жена, за да спечели Красивата, куклата, манекена, перфектното тяло. Читателят да реши за какъв финал става дума“.

Цялото повествование в „Пумпал“ се движи доста ритмично, което много помага на четенето, дава му темпо и предизвиква да стигнеш финала на историята.

В романа многопластово, на различни нива, е разгърната идеята за краха на утопиите, на фалшивите илюзии, на предначертаните модели за живеене и мислене. Де факто бъдещето, на което липсва и едно от основните качества – да е високотехнологично (даже напротив, то е абсурдно, дефектно), е едно бъдеще в сегашното.

За Тодоров „едното време усилва присъствието на другото. В дъното на едното време лежи другото, в гърлото на едното е заседнало другото“.

И тъй като в моето възприемане „Пумпал“ не е толкова мрачна картина на възможно бъдеще, там не се проектират някакви катастрофични страхове от неизвестното, а по-скоро можем на моменти дори да се забавляваме с играта, с иронията в него и за него, затова и исках да разбера защо писателят не е засилил мрачните краски – да ни „подплаши“ с това, което би могло да ни сполети?

А Владислав Тодоров ми отговори така: „Мракът става осезаем само когато можем да прогледнем в него, да го пипнем с очи, за което се иска доза светлина и игрови подход. В някакъв смисъл играта рамкира мрака, инсценира го, прави го осезаем за вътрешното сетиво, конструира го като предмет на съзерцание и художествено взаимодействие“.

Така че, мисля си, всеки читател може да има свое завъртане на Пумпал-а. Какво ще се случи? За себе си – разбрах, за вас – няма как да зная.  

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Предишна статияСвръхвъзможният
Следваща статияНие нямаме опит за бъдещето