0
510

В една хипотетична балканска страна

„Моето сърце е октопод или баща ми на брега на Черното море“

„Моето сърце е октопод или баща ми на брега на Черното море“, филм на Нено Белчев, 2014-2016 г., 112 мин.

Прекрасното заглавие в две части, вече в достатъчно плът подготвя зрителя за предстоящата среща със странно черноморско кинематографично създание – „пълнометражен постпънк полувидеоарт полуфилм“, както го нарича авторът. Сто и дванадесет минутен „соло-филм“, в който сценарист, режисьор, протагонист, продуцент и т.н. е един и същи човек (виждаме го като шесторък буда в епизодите). Гигантски риск и двегодишен труд по снимане, озвучаване, рисуване, анимиране и всичко това в удивително строен разказ в пълнометражен формат, и то почти без бюджет. Както се казва, „няма такъв филм“.

Структурата на разказа е почти ритуално композирана в седем глави. Но за да избегне претенцията на задължаващата символика на числото седем, авторът прави забавни бележки в скоби към всяка глава. Пояснението към глава първа е „кажи-речи почти документална“, втора е „свързваща“, глава трета е разделена на две половини, първата – „(50%) извънредно вмъкната в глава втора“, а втората – „(още 50%) логично поставена след глава втора – там, където ѝ е мястото“ и така нататък. За историята, авторът споменава в синопсиса си „моите приятели казват, че я подавам на зрителите в хомеопатични дози“.

„Моето сърце е октопод или баща ми на брега на Черното море“

Визуалният език. Езикът е влудяващ, на фона на кохерентния монолог (или по-скоро диалог, защото е в по-голямата си част обръщение към хипотетичен събеседник – „всичко е лично, братле“) на гласа зад кадър, на екрана се появява целият инструментариум на правене на изображения: документални кадри, непретенциозно снимани от ръка; черно-бели сцени, излезли от 8- или 16-милиметрова лента с типичните драскотини, едро зърно и трептения; силно пикселирани образи, оцелели от епохата на аналоговия VHS-видео формат; дигитални гличове, анимирани рисунки и ръчно рисувана анимация; видеографика, насложена върху видео; откъси от прецизно инсценирани видеоарт произведения на Нено Белчев, вече показвани в една или друга изложба.

Филмът е пастиш, но необичаен пастиш от фрагменти от собствени минали произведения на художника. Авторът канибализира сам себе си, след като символично е отстранил произведенията си, представяйки ги за работи на баща си.

В експозето на филма се казва, че „напомня на постмодерен роман“. Постмодерен – по логиката на смесване на жанрове: документални похвати с игрални сцени, анимация, видеоарт, рисунки и каквото може да ни хрумне, достоверни факти и преживявания с фантасмагории, квазифолклорни мъдрости и миражи от сънищата. Същото важи за времето и мястото на действието. За България се говори като за друга страна, настоящето се разкрива като осъществяване на изтласкано минало, а миналото е пълно с блянове и проекции от настоящето… Но може би е време да извадим епитета постмодерен от постмодернизма, защото ако в началото това е теоретична теза и класификационен етикет за определен вид естетика, то днес, в момента на постистината, това е всекидневие – в глобален план, на всякакви нива, което не ни и хрумва да класифицираме като естетически похват. Минало, настояще, бъдеще… Кой може да каже кое какво е в настоящия световъртеж, в който пребиваваме? Жанрове и медии бяха претопени в констелацията на постмедийното състояние. Журналистиката се превърна до голяма степен в пиар и пропаганда, а игралното кино – в чисто забавление от спектакъла на спецефекти и CGI графика. И последно – филмът не споделя никакъв цинизъм, характерен за голяма част от постмодернизма. Коктейлът от медии, жанрове и похвати в проекта на Белчев е замесен с алхимията на автобиографичната перспектива, пълна с искрена неподправеност.

Главните герои във филма са двама: авторът и неговия баща, но това не са непременно двама души. Трудно е да отделим единия от другия, заради фантазмените моменти в портретирането на бащата, а и поради факта, че в по-голямата част от кадрите с негово присъствие от екрана ни гледа всъщност авторът. Представя ни се и фантастичната биография на бащата като фриволен и смел дисидент, избягал от комунистическия режим на Запад, където прави супер успешна кариера като авангарден художник, автор на видеоперформанси и експериментално кино. Но малко по малко разбираме, че това е перфектната биография на липсващия български контракултурен интелектуалец, въобразена от поколението на прехода – от сина. Тя е въплътена в откъси от произведения на Нено Белчев, представени като произведения на бащата, които синът преповтаря с обсесивна методичност като свое собствено творческо кредо. Звучи налудничаво, но всъщност е илюстрация на реалността – единственият избор на твореца е да материализира в „работи“ проекциите на собственото си суперего.

Това е ключът на проекта, който ме изкара от равновесие и ме накара да напиша този текст. Защото засяга централната травма на българския преход и в частност неговата версия във визуалните изкуства, и още по-конкретно в областта на експерименталното кино и видео, която споделям с автора и в която няма българска история, на която да се позовем.

Тази централна травма е именно липсата на бащата в този период на радикално скъсване с миналото на 1980-те. Липсата на легитимираща фигура на произход, на основополагащ мит. Всички основания за съществуването на българското съвременно изкуство трябва да се въобразят, да се конструира достоверен образ на липсващия авангард – модерния праотец дисидент. Онзи, който можем да посочим като основание за практиката си и ценностите на съвременния български художник.

Нено Белчев не е единствен в тези си усилия. Преди време, когато с моя колега Рене Беекман правихме фестивал за експериментално кино, видео и нови медии в София (х-филм, 2005), си говорихме за възможността да се изобрети като фикция липсващата история на авангардния филм в България. Така и си останахме с разговорите, но години по-късно се появи проектът на Димитър Шопов, който в поредица от систематични действия (перформанси, изложби, книга) извая фигурата на Милош Гавазов – митичен български авангарден художник, който Шопов твърди, че не само не е между живите, „а и не е между родените“[1]. Представен като „основател на постгадуативната школа на Невежия разум и автор на легендарната творба „Коктейл Моллотов“, Гавазов остава трайни следи в авангардна Европа и постмодерна Африка“[2]. Можем да усетим тънката ирония, която сочи към известни празноти в историята на българското изкуство и ни предлага своя психотерапевтичен метод за справяне с тях. Нено Белчев скъсява дистанцията. При него митичната фикционална фигура е част от семейството – бащата. Това прави операцията много по-лична и обезоръжава зрителя, провокирайки моментално способността за емпатия.

Отново в синопсиса на филма четем, че той „разглежда проблематиката на изгубеното в прехода поколение“. Да, поредното изгубено поколение, но се чудя не важи ли със същата тежест твърдението, че това поколение трябва да се намери. Изгубването е независимо, външно обстоятелство, даденост. Близкото минало е в много отношения невалидно. Предстои обаче намирането на (не мога да използвам клишето „себе си“) основания какво и как да се прави със себе си в настоящето.

Защото омразата към тоталитарното комунистическо минало не е достатъчна за възпрепятстването на неговото завръщане в настоящето с нова козина (контрареволюцията в хипотетичната балканска страна, която филмът обрисува). Тежка задача, но за щастие тя не тежи на разказа на Нено Белчев. Със същия лек уличен жаргон и шеговита ирония той ни разказва истории за Държавна сигурност, псува комунистите или говори за мисията си в родния град. Не става дума за националност, страна и други абстракции, а за собствената общност и хабитат. Оттам започва намирането на основания и смисъл.
„Всичко е безсмислено, дори в случаите, когато смисълът е очевиден! Или иначе казано: смисъл има и в най-безсмислените дела.“ Това твърди бащата на художника.
Междувременно филмът продължава странстването си по фестивали, печелейки внимание и награди (първа награда за най-добър експериментален филм на първия Руски филмов фестивал, Москва, 16 октомври, 2017).

[1] Вера Млечевска. „Проклятието на консенсуса“, в-к „Култура“, брой 36 (2654), 28 октомври 2011
[2] Цитат от представянето на проекта „Гавазов и неговото време“ в София Контемпорари 2013. < http://edno.bg/sofia-contemporary-2013/proekti/761 > [01.12.2017].

Красимир Терзиев (1969) е художник и изследовател. Живее и работи в София. Доктор по културна антропология (СУ „Св. Кл. Охридски“, 2012). През 1997 завършва живопис в НХА „Н. Павлович“. Автор на книгата „Ре-композиция. Автор, медия и произведение в епохата на дигиталното възпроизводство“, Изток-Запад / ИСИ-София. От 2007 е член на ИСИ-София.