0
2254

В епохата на пожизнените президенти

През 1813 г., малко преди края на своето управление, Наполеон Бонапарт споделя пред австрийския външен министър граф Метерних какви са недостатъците на силното лидерство. „Управлението ми няма да надживее деня, в който престана да бъда силен и хората спрат да се страхуват от мен“, заявява Наполеон. „Докато вашите суверени, родени на трона, могат да бъдат разгромени 20 пъти и пак да се завърнат в столиците си“.

Наполеон съзнава по-добре от всеки друг колко трудно е да останеш на власт завинаги, особено ако не си роден на трона. Години по-късно демократичните институции разрешават този проблем, правейки възможно победения лидер да се върне чрез избори. Изборната демокрация се основава на убеждението, че тронът не се притежава, а само се ползва.

Но духът на демокрацията не се ограничава само до разбирането, че волята на хората се изразява в свободните и честни избори. Важна роля в модерното разбиране за либералната демокрация играе идеята, че управляващите не остават на власт, когато не са желани и че властта им винаги трябва да бъде ограничена.

Ала този консенсус, изкован в продължение на дълги години, днес е поставен под въпрос.

Днес някои от лидерите на най-могъщите страни в света, както демократични, така и недемократични, започват да се държат като модерни императори. Концентрират власт в ръцете си, без никакво намерение да напуснат поста до края на живота си. От тяхна гледна точка е без значение дали страната е демокрация или автокрация, от значение е само качеството на лидера. И те се ползват със значима подкрепа: във време, когато недоверието към политиците е високо, за мнозина човекът със силна ръка е за предпочитане пред корумпираната политическа класа.

Няма по-ясен или по-значим пример за тази тенденция от решението на Китайското национално събрание тази седмица да премахне ограничението от два мандата за президента на страната. Не би било преувеличено да се каже, че този акт символизира края на хегемонията на демокрацията като световен политически идеал.

След като президентът на Китай Си Дзинпин обяви решението си да премахне ограничението в броя на мандатите, мнозина анализатори изказаха мнението, че решението му да се превърне в същински император е знак за амбицията на Пекин открито да предизвика глобалното лидерство на Америка. Това е вярно, но не е всичко.

В този контекст рядко се дискутира описаният от политолога Кен Джовит „ефект на Версай“. Връщайки се към историята, професор Джовит показва, че привлекателността на едно управление може да се оцени най-добре по желанието на другите да подражават на неговите институции и начин на живот.

Според него през ХVІІ в. във Франция Луи XIV „създава забележителен по силата и престижа си режим, на който подражават от Германия до Русия, навсякъде строят „мини-Версай“, възприемат се френските маниери, а елитите говорят на френски език“. През ХІХ в. в обект на политическо желание се превръща Британският парламент – унгарците оповестяват политическите си амбиции като издигат за своя парламент в Будапеща неоготическа сграда, също толкова внушителна, колкото тази в Лондон. След Втората световна война наложените в Източна Европа сталинистки режими подпечатват властта си чрез налагането на също толкова внушителната, но нехуманна сталинска архитектура.

След края на Студената война подражанието на Запада бе знак за принадлежност към правилната страна на историята. Провеждането на избори и написването на конституции в американски стил бе също толкова важно за образа на една страна, колкото смартфонът е важен за самочувствието на един тийнейджър. По думите на професор Джовит „в епохата след Студената война за елитите от незападния свят играта на голф имаше същото значение, каквото носенето на тогата е имало за неримския елит през древността“.

А пък ограничаването на властта на владетеля беше едно от ключовите средства, чрез които недемократичните режими се опитваха да се приспособят към епохата на демокрацията.

Затова и редица недемократични правителства съхраняваха демократичните фасади, особено тези на изборите и ограничението в броя на мандатите. През 2008 г. например руският лидер Владимир Путин устоя на изкушението да промени конституцията и по този начин да получи правото на трети президентски мандат, тъй като не искаше страната му да изглежда като някоя от централноазиатските републики, където президентите никога не напускат дворците си. Макар системата да беше подправяна, недемократичните правителства съзнаваха колко важно е да се преструват, че това не е така. И тъкмо това – дори повече, отколкото самото разпространение на либералната демокрация – беше същинското доказателство за хегемонията на демокрацията. Даже Китай играеше по тези правила.

Досега.

В този смисъл решението на Китайската комунистическа партия да премахне ограниченията в президентските мандати ще отекне далеч извън Китай. Човек лесно може да си представи как президентът Путин приема, че няма да му се налага да напуска Кремъл през 2024 г., когато изтича следващия му мандат. Турският президент Реджеп Таип Ердоган също е лесно да бъде убеден, че може да остане на власт безкрайно. Избраните лидери по цял свят ще се втурнат да обясняват на избирателите си, че смяната на ръководството е опасна идея. Ще бъдат написани нови конституции или старите ще бъдат пренаписани така, че да отговорят на новата политическа мода.

Настъпващият „миг на императора“ е лоша вест за Европа, където липсата на император е сърцевината на европейския проект. Новината не е добра и за Съединените щати. Но пък това може да се превърне в благодатен миг за президента Тръмп, който може да реши, че след като американците са научили китайците как се играе голф, е дошло време американците да подражават на китайците. И какво тогава ще се случи, ако два президентски мандата не са достатъчни, за да стане Америка отново велика?

Англоезична версия на статията е публикувана в „Ню Йорк таймс“.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияДа гледаме света през очите на Путин? Няма защо
Следваща статияОсвобождение