0
1119

В играта на желанието

Франсоаз Долто

Публикуваме едно от клиничните есета на Франсоаз Долто, събрани в книгата „В играта на желанието“ на ИК „Критика и хуманизъм“.   

В целия си 30-годишен труд френската психоаналитичка Франсоаз Долто защитава „каузата на децата“. „В играта на желанието“, първият том от двутомното издание на ИК „Критика и хуманизъм“, е събрал някои от нейните най-прочути текстове, родили се по пътя ѝ от клиниката към теорията и обратно.

Психоаналитичните студии са в различни стилове и на различни теми. Подбрани са от самата нея към края на живота ѝ с цел да бъдат нещо като завещание, което самата тя иска да остави на своите бъдещи колеги психоаналитици, на изследователите, на терапевтите и на родителите. В предстоящата втора част на книгата ще бъдат публикувани текстове върху Едиповия комплекс и инцидентите около него, върху генезиса на майчиното чувство, върху обичането и любовта, върху играта на желанието.

Франсоаз Долто (1908-1988) е легендарна фигура на френската и на световната психоаналитична наука. Долто е завършила медицина, специализирала е детска психиатрия. Последователка на Фройд, съратничка на Жак Лакан, сред основателите на Парижката психоаналитична школа. Майка на три деца, тя се посвещава на „детската кауза“. Сред книгите ѝ са: „Основни етапни на детството“, „Всичко е език“, „Несъзнаваният образ на тялото“, „Женската сексуалност“ и др.

Франсоаз Долто, „В играта на желанието“, том първи, ИК „Критика и хуманизъм“, 2017 г., превод от френски Анастасия Гамова, Вяра Любенова, Павлина Рибарова, художник Яна Левиева.

Думи и фантазми

Март 1967 г.: пътуваме към Алпите в спални вагони, в ку­пета с по две легла.[1]
Баща и майка, между двайсет и пет и трийсет годиш­ни, с хармонични черти на лицето; тя – естествена, със средно дълга, свободно падаща коса. Две красиви, добре сложени дечица, на около шест и три години. И четирима­та – в скиорски костюми. Двете деца са късо подстригани. Дали са момчета или момичета? Не може да се разбере. И двете имат детски имена, които биха могли да бъдат имена на котки или на кучета: да кажем, Жажа и Рири.

Сутрин е. Ако се съди по часа, скоро би трябвало да пристигнем. Всички във вагона се приготвят. Рири и Жажа, вече приготвени за слизане, са нетърпеливи.
Началникът на влака минава и обявява:
– Не бързайте, има два часа закъснение.
Семейството е обзето от разочарование. Рири и Жажа, захвърлили ушанките и анораците си, хукват по коридора, докато бащата и майката пушат пред купето и изглеждат притеснени:
– Какво ще правим? По това време автобусът сигур­но вече ще е минал и ще трябва да чакаме този в 11 часа. Трябваше да кажем на чичо Еди-кой си да дойде да ни вземе с такси.
– Представяш ли си, да чакаме в този студ с децата!
– Не се тревожи, де, нали има чакалня!
– Да, но тя не се отоплява!
– Все ще намерим някоя печка… Не сме единствените, не се тревожи. Ти ще останеш на гарата, до печката, а аз ще позвъня на чичо Еди-кой си да дойде да ни вземе.
С угрижени физиономии възрастните влизат обра­тно в купето. След миг мълчание по-голямото от децата казва развълнувано:
– О! Ще видим чакалите… О, да! Колко ще е хубаво! И мечките, и слоните![2] Малкото подема с детинското си произношение:
– А слоните свилят на балабан и на тломпет.
След което започва да тръби като глашатай, колкото му глас държи.
– Рири, млъкни! – разнася се глас от купето.
Но Рири хуква, последван от Жажа. Двамата препус­кат, смеят се, подскачат, и веднага щом се връщат пред ку­пето на родителите си, Жажа пита:
– Скоро ли пристигаме? Ще ги видим ли? Ще бъдат ли там?
На свой ред се включва и малкото:
– Ама чакалите и мечките могат ли да ти отхапят лъ­ката?
Този въпрос занимава Рири, измъчван от фантазми за осакатени тела.
– Ще ги гледаме отдалече – успокояват се взаимно двете деца.
Родителите остават глухи за тези въпроси относно странните означаващи „чакалня“ и „печка“ – генератори на фантазми, и се задоволяват с едно просто:
– Млъкнете, де!
Затварят вратата на купето, след като са набута­ли вътре развилнелите се, едва удържими Рири и Жажа. Една след друга се редят спирки, на които слизат пътни­ци, всички във влака са изгладнели и се тълпят около ко­личките със закуски. Бащата, същински пеликан, вече два пъти върнал се с празни ръце, най-сетне успява да донесе кафе и сандвичи. Всички се затварят, хранят се, след което децата пак излизат и темата за чакалите се подема отново. На всяка спирка жадните им очи се взират навън и като не им остава друго, двамата се утешават с:
– Не са тук, ама и ние не слизаме тук, ще има чакали там, където слизаме ние, и мечка ще има, ей такава голя­ма, ама няма да се доближаваме до нея.
Мечтаенето им продължава. Най-сетне пристигат. Рири и Жажа отново биват екипирани с връхни дрехи и шапки. Чува се: „Подай си крака… не този, другия… Стой мирно“.
Двамата възрастни са готови, с раници на гръб, ба­щата и с куфар в ръка:
– Жажа, дръж се за татко!
Майката е понесла Рири под една мишница, сякаш той изведнъж е спрял да може да ходи, а под другата сти­ска нещо голямо почти колкото детето, наподобяващо парцалено чудовище, чиято глава е грамадна колкото тя­лото, и с четири безформени крайника – цялото то с неясен цвят.
Всички слизат, а майката не пропуска да повика Жажа, за да му връчи забравената „кукла“: друг грамаден пакет, увит в мръсна опаковка, от която стърчат дълги жълтеникави косми, играещи ролята на коса около бле­до, бегло напомнящо на човешко лице. Жажа изглежда безразличен, и вкопчил се в якето на баща си, безучаст­но оставя да бъде заета другата му ръка, понеже е много по-заинтригуван от очакваната гледка навън, отколкото от всичко останало. На перона стадото мигранти, какво­то сме всички ние, натоварени като магарета, поема към малката гара. Влакът изсвирва и потегля.
Излизаме от гарата. Чака ни автобус. Шумотевица. Автобусът се напълва. Сядам и аз, безмълвен свидетел на събитията. Семейството търси къде да се настани – тряб­ва да се мисли за всичко: не бива да сядат близо до про­зореца, защото на малкия ще му е студено, дори и прозо­рецът да е затворен, точно над колелата също не е добре, много ще друса.
– Ти остани с Жажа откъм пътеката, ако ѝ стане лошо.
(Така разбирам, че е момиче.)
– Глупости, на нея никога не ѝ става лошо в автобус.
– Да, но след цяла нощ във влака и двамата не са във форма, а и до тоалетна не са ходили… Дано поне Рири из­държи, докато пристигнем, нали ще му трябва гърнето, а Жажа…
Майката е в плен на тревожни фантазми за дефекация. Жажа е посърнала, вероятно разочарована, отпусната по-скоро върху тялото, отколкото върху коленете на баща си, тя смуче палеца си разсеяно и със смаян поглед наблюдава пътниците, които се настаняват по седалките. Сега двой­ките Тати-Жажа и Мама-Рири са разделени от пътеката. Аз съм вляво от Мама-Рири. Рири е полегнал като грамадно бебе напряко на майка си и настървено смуче палеца си, втренчил поглед в профила на баща си. Тъй като обемиста­та играчка-фетиш му пречи да го вижда добре, Рири държи врата си изправен. Майката забелязва това и подава фети­ша на баща му, който се изправя, за да го сложи в мрежата за багаж. Дали пък не е нещо като костенурка? Погледът на Рири следи всяко движение на баща му.
Научавам, че Рири е на три годинки и че е момче (сес­тра му е на шест). Майка му го дундурка, все едно е на шест месеца. А точно преди малко той говореше като дете на осемнайсет-двайсет месеца.
Автобусът е препълнен. Много пътници са прави. Шофьорът им казва:
– Минете назад, има още места за сядане, трябва само да спуснете допълнителните седалки.
Така можем да седнем по петима на всяка редица. Изведнъж от дясната ми страна се разнася вой: разярен, Рири е извадил палеца от устата си. Току-що седналият господин скача от мястото си.
– Скривате татко му от погледа му – казва майката със срамежлива усмивка и плачлив (или гальовен?) тон. – Не издържа и секунда, без да го вижда.
Господинът се навежда напред, за да може тиранинът Рири да вижда своя бог – единствената вдъхваща му си­гурност фалическа референция.

Междувременно, докато трае неразборията, думите на шофьора са събудили фантазмите за социален живот на Жажа. Изоставила предишната си поза на отпусната върху баща си, отворила уста, държейки палеца на двай­сет сантиметра от устата си, изправила гръб, тя протяга врат и се оглежда. Силно заинтригувана, задава въпроса:
– Защо ще ги спускат? И теб ли, татко? Ще ги спускат ли? Всички ли ще спускат?
След „чакалня“ и „печка“, сега садистичните фан­тазми на Жажа се подхранват от думите „спуснете допъл­нителните седалки“.
– Хайде, тихо сега! – казва бащата.
Вниманието на момиченцето, мобилизирано за ня­колко секунди, се изчерпва; но голямата и неудобна пар­цалена кукла е преминала, посредством господина-ко­ридор, при мама и Рири, който я притиска към гърдите си. Успокоена, че любимият ѝ фетиш е на сигурно място, Жажа се отпуска върху баща си и се опитва да потъне в безразличие към света.
– Доста сте натоварена – казвам на дамата, прикри­вайки отношението си към ситуацията. – Май никак не ви е удобно.
– О, да – казва тя, – всеки от двамата иска своята кук­ла за през нощта, иначе не могат да спят. Така че трябва да ги носим…
Ето че уморен да се навежда напред, господинът от допълнителната седалка изправя гръб. Следва нов пани­чески вой от страна на Рири. Господинът отново се сни­шава. Рири се успокоява и очите му се затварят. Тревожна, майката се обръща към мъжа си:
– Къде е термосът? Той сигурно ще ожаднее, чака ни поне час и половина път.
Смутен, бащата признава, че е сложил раницата и ку­фарите в багажника на автобуса. Тревожност на майката, която има фантазми за жаждата на сина си. За щастие, ав­тобусът се движи. Притворил очи, Рири е отпуснал врат и мълчи.
След тези думи на майката един сънен подскок раз­бужда за момент Жажа, която казва, че ѝ се пишка. Ро­дителите разменят тревожни погледи. Наистина никой не може да мръдне. Безмълвно примирение с твърде ве­роятното наводнение. Срамежливо хленчещи увещания за изтърпяване да мине времето на пътуването. Татко го­вори на Жажа. Тя се отпуска отново и заспива, унасяйки се вероятно в сънища за чакали и мечки, зинали срещу спускащите се седалки на пътниците, за да оставят кого без крак, кого без ръка.

Колко ли деца-фетиши на родители, загрижени един­ствено за техните нужди-царе, дочуват по същия този на­чин думи със загадъчно значение, пораждащи фантазми – докато биват дебнати от родителите-господари – и слова, които ушите им налапват както кучето лапа мухи, воайор­ски желания в една пустиня на некомуникиране!

[1] Превод: Павли­на Рибарова.
[2] Тук и по-долу в репликите на децата се налага преводът да се отклони от оригинала: детето фантазира на базата на думите „чакалня“ и „печка“, на български звуково сходни например с „чакал“ и „мечка“. На френски звуците са съвсем различни, по­ради което и асоциациите на френски при децата са: salle d’attente (чакалня) и brasero (печка), свързани от децата със soldatstentes, „войници-палатки“, и bras zéro, „нула ръце“); б. пр.