Новото момче чудо на американското кино Деймиън Шазел явно е в немилост. След номинации за сценарий и за филм („Камшичен удар“, 2014) и след Оскара за режисура (и общо 14 номинации за La La Land, 2016) ситуацията с кандидатурата за предстоящите статуетки определено е тенденциозна. Кацането на Луната не му се получи чак толкова добре („Първият човек“, 2018), но „Вавилон“ – най-значимият проект в кариерата на Шазел досега, се оказва обидно пренебрегнат от Американската филмова академия (която не се е поколебала да номинира за най-добър филм носталгичния патриотизъм на „Топ Гън 2“ и бутафорната назидателност на Triangle of Sadness). Обяснимо е, че Холивуд трудно ще успее да преглътне тричасов епос, зает да развенчава в детайли любимата му митология, но отношението към актьорите все пак… Е, това само затвърждава факта, че „Вавилон“ е истински Magnum opus.

В годините на прехода между Великия ням и звуковото кино, между безконтролната вакханалия от скандални партита със секс, алкохол, наркотици и поквара от всякакво естество и публичното „разкаяние“ на холивудските компании, подпечатано с прилагането от 1934 г. на Кодекса Хейс, който налага сериозна цензура върху поведението на актьорите извън снимачната площадка, забранява голотата, сексуалните намеци, употребата на дрога, графичното или реалистично насилие на екрана (и намалява чувствително ролята на жените във филмите), „Вавилон“ се фокусира върху краха на „иконите“, представени тук от утвърден актьор (Брад Пит, внушителен), талантлива млада актриса (Марго Роби, неустоима) и момче за всичко, което постепенно се издига в йерархията (откритието Диего Калва).

Образът на Джак Конрад е вдъхновен от „великия любовник“ Джон Гилбърт, който се е женил често, пиел е много и е имал проблеми с приспособяването към навлизането на звука в киното (Гилбърт действително преживява подигравките на публиката от една сцена с високопарното „Обичам те“), но е починал от инфаркт на 38 години. Следователно ефектното послание в стил „уморените коне“ е оригинална идея на Деймиън Шазел и неделима част от духа на „Вавилон“. Първоначално образът на Нели ЛаРой също е базиран на биографията на звездата от нямото кино Клара Боу (и ролята е била предвидена за Ема Стоун), но когато Марго Роби е включена в актьорския състав, концепцията се променя и персонажът е развит в друга посока. Последният участник в триото Мани Торес пък е събирателна фигура: мексиканец по произход; член на персонала в богато продуцентско имение; о́правен и предприемчив младеж, чиято мечта е да бъде част от нещо велико (какво по-подходящо от седмото изкуство); човек с късмет, за когото сработват неограничените холивудски възможности; разказвач на тази епична история и своеобразно алтер его на режисьора. Също като тях „Вавилон“ балансира между възторга и унинието, реалността и илюзията, „Аз пея под дъжда“ (1952, реж. Стенли Донън и Джийн Кели) и „Имало едно време… в Холивуд“ (2019, реж. Куентин Тарантино), между залеза на нямото кино и съвременната ситуация в индустрията.

Пищен филм за забравените от Историята, онези, които са понесли негативите на промяната, за да могат идващите след тях да оберат славата. Сблъскваме се отново с раздиращата двусмисленост, характерна за творчеството на Шазел, възпроизвеждащо в носталгична траектория емоцията на първооткривателството, само за да улови по-добре разочарованието. La La Land, описващ Холивуд и неговата сила да очарова, беше изграден върху противопоставяне между искрената любов към мюзикълите от миналото и усещането за неадекватност в съвременния Лос Анджелис. По същия начин „Вавилон“ концентрира чистата жажда за изкуство, като същевременно я противопоставя на едно по-егоистично преследване на славата, където егото и системата рано или късно извращават идеалите.

Кадрите преливат от вулгарната наивност на разюзданата свобода, докато Холивуд е в плен на своите ексцесии от 20-те години на ХХ век. Атмосферата се нажежава, подобно на тенджера под налягане, готова да избухне всеки момент. В нея са събрани срамежливи копнежи, дръзки мечти и свръхамбициозни стремежи, търсене на природен талант и разгръщане на неподправена чувствителност – твърде взискателна комбинация, която в крайна сметка смазва индивида. Пред очите ни безмилостната фабрика за мечти оживява като чудовищна машина, която се движи с бясна скорост, не задържа задълго вниманието си върху никое „откритие“, и системно „изплюва“ излишните чаркове по пътя си. Затова, както демонстрира една от най-красивите сцени във филма, трябва да се възползваме максимално от светлината на прожекторите, преди да угаснат…

Декаданс извън епохата на декадентството, и упадък на нравите в ерата на революционен естетически възход, това е „Вавилон“, извънмерен, безумен и смел филм, който гледа Холивуд право в очите. Между лудостта и меланхолията, великолепното обяснение в любов на Деймиън Шазел не е толкова към самото кино, а към образа и идеята, които ни остават, след като сме го преживели.