0
1235

В канцеларията

Публикуваме един от неизвестните текстове на Роберт Валзер, събрани в сборника „В канцеларията. Из живота на чиновниците“ на издателство Funtasy, както и откъс от послеслова на Рето Зорг и Лукас Марко Гизи, извършили подбора на произведенията.

Роберт Валзер (1878–1956) е приеман за един от най-загадъчните писатели на своето време. Роден в Бил, Швейцария, напуска училище на 14 години, за да стажува като банков чиновник. Двадесетгодишен публикува първите си стихотворения и техният успех му осигурява достъп до литературните кръгове на Мюнхен и Берлин. Относителната известност на романите му „Семейство Танер” (2007), „Помощникът” (1908), и „Якоб фон Гунтен” (1909) не удовлетворява Валзер и той се връща в Швейцария. Тук продължава да пише и публикува основно къси разкази, част от които, посветени на чиновническото всекидневие, са събрани в тази книга. След поредица пристъпи на душевно разстройство, през 1933 г. постъпва в психиатрична клиника, където спира да пише и прекарва последните 23 години от живота си в пълна анонимност. Намират го, издъхнал в снега, по време на самотна разходка, навръх Рождество Христово на 1956 г. Високо ценен още приживе от Херман Хесе, Курт Тухолски, Роберт Музил, Франц Кафка и Валтер Бенямин той остава дълги години непознат на широката публика. Днес е признат за един от най-значимите писатели на ХХ век.

Роберт Валзер, „В канцеларията. Из живота на чиновниците“, избрано от Рето Зорг и Лукас Марко Гизи и с техен послеслов, превод от немски Гергана Фъркова, Funtasy, 2017, на корицата: Карл Шпицвег „Писаря“.

Издаването на това произведение е подкрепено от литературната мрежа ТРАДУКИ.

От писар до писател

Рето Зорг и Лукас Марко Гизи

… Подобно на вече споменатите произведения на Гогол, Мелвил, Дикенс, Звево, Рабе, Толстой и Кафка текстове на Робърт Валзер за чиновниците, които са събрани тук от целия спектър на творчеството му, хвърлят ярка светлина също така върху дисциплинирането и рационализирането на модерния свят на труда. Когато през 1892 година самият Валзер става служител, той е само на четиринадесет години – не притежавал повече средства, за да продължи образованието си през следващите години. Тъй като неговото творчеството до голяма степен черпи вдъхновение от личния му опит, животът като чиновник става ключова тема. Малкото стихотворение „В канцеларията”, един от първите запазени текстове на Валзер, съдържа в себе си вътрешното противоречие, което обхваща цялото му творчество: канцеларията се явява въплъщение на един живот, направляван от външна сила, в същото време обаче тя е и мястото, където се зараждат фантазиите и мечтите на поета, помагащи му да усвои действителността. Това е вечното противоречие между дисциплина и свобода, между разпоредби и премахване на границите, между „седенето, залепването и писането на канцеларските писалища, наречени катедри” и „скитането сред топлата, волна природа” – противоречие, което от начало до край да обуславя „живота на поет” на Валзер. Така писането за Валзер, дори като поет, е съвършено неразлъчно от понятието за работа. Творчеството на Валзер, възникнало между 1898 и 1933 година, върви успоредно с откриването на „малкия човек” като социална и естетически значима категория. Когато Валзер започва да пише, чиновниците, „които стават герои на романи са рядкост”; а тридесет години по-късно, когато Зигфрид Кракауер проявява интерес към служителите от социологическа гледна точка, среща упрека, че „всичко това отдавна вече го имало в романите”.

Творчеството на Валзер представлява олитературяване на малкия човек, който постепенно осъзнава своето (служебно) положение. За разлика от Бартълби, който се разкрива единствено от перспективата на началника, при Валзер – точно както настоява и Кракауер – самият служител е онзи, който говори. Разгръщайки своята поетика от дълбините на професионалния и душевен живот на модерния „помощник” и отчуждавайки се чрез средствата на иронията, Валзер разкрива „екзотиката на всекидневния живот”, за която Кракауер е напълно убеден, че съществува. Като антипод на приветстваното от Макс Вебер „развенчаване на магията на света”, възниква интерес към обикновеното и делничното, което при по-внимателно вглеждане изведнъж ни пренася в света на мечтите, започва да ни се струва чуждо и непознато. Схващането на Валзер за канцеларското ежедневие на дребните чиновници е част от онова модерно занимание със собствената същност, определяно от културолози като Карл Айнщайн през 30-те години като „етнология на белите”.

Проблематиката на работата в положение на зависимост и подчинение занимава Валзер интензивно до края на първото десетилетие, когато той отдавна вече е писател с дългогодишен опит. Една от поантите на неговите занимания с темата е това, че през 20-те години, когато е на върха на кариерата си и е най-продуктивен като писател на свободна практика, той отново се изживява като чиновник. Пишейки интензивно за културните притурки като писател, той все повече вижда себе си като чиновник на литературния занаят, който се е отдал на интензивно „занимание с къса проза”. Валзер започва да пише, когато е чиновник, за да се почувства отново като чиновник точно в момента, когато вече е признат автор. Ако ранните му творби – „Сутрин” (1907), „Малчо” (1908) и „Гермер” (1910), публикувани в сатиричния седмичник „Симплицисимус” – имат най-често сатиричен характер, то по-късните му текстове са иронични и обединяват „работата върху попивателна хартия” в канцеларията, съчиняването на текстове за литературния занаят в онова нещо, което Валзер нарича свой „Живот на поет”. Това съответства на наблюдението на Валтер Бенямин, че чиновническата тематика „се отдръпва от политическите сатирични вестници, претендирайки за по-мащабно поле за изява, което да подхожда на широкия епичен размах на нейния обект.”

Героите в канцеларията

Чиновниците на Валзер водят някакъв вид съществувание от двете страни на прага. Служебният им пост в канцелария хем застрашава и унищожава тяхната индивидуалност, хем благодарение тъкмо на него тя излиза изобщо на повърхността. И за да бъде обхваната и осветлена тази преходна зона във всичките ѝ противоречия, комичното и трагичното са преплетени и неразривно свързани в текстовете на Валзер за канцеларията.

При Валзер канцеларията е пресъздадена като място, където пространството и времето се циментират. Заедно с това обаче пространствено-времевите връзки се разкъсват и губят своите граници, най-малкото във вътрешния свят на служителите. Със засилващата се ориентация на всекидневния живот към едно предварително определено и стриктно нормирано време една външна принуда се превръща в самопринуда (Норберт Елиас) – само че при банковите служители на Валзер тази обезличаваща, придружаваща цивилизационния процес принуда се превръща в двигател за освобождаващата креативност на отделния индивид – образцово пресътворена в разказа „Сутрин”. Това, че чиновниците на Валзер умират от скука подобно на боговете на Олимп, маркира началото на едно литературно самонаблюдение. За Хелблинг например се казва: „Описвайки, той пак убива времето.” По този начин писането се превръща буквално в средство за прекарване на времето, следователно, след като самото време, респ. убиването на времето се е превърнало в тема, излиза че и литературата е средство по-бързо да минава времето. Непосредственото усещане за времето, изгубено в рационализирания свят на труда, възкръсва наново в литературните мечтания на чиновника.

В пространствено отношение контрастите отново са онова, което характеризира канцеларията: тя маркира границата към външното, което е представено най-вече посредством прозореца, тя е обратното на природата, тя е мястото, където служителят е зает, но тя в същото време го кара да копнее по други мечтани места. На жестовото и физически неудобно измерение, което неизменно присъства в текстовете на Валзер, съответства и неговото охотно прибягване при изобразяването на трудовото ежедневие към театралната образност. Още в ранната му творба „Чиновникът” канцеларията е пресъздадена като сцена, а драматичната сценка от 20-те години отново включва дефилирането на целия чиновнически персонал на Валзер от предишните текстове и въвежда спектакъла с режисьорската бележка: „Канцеларията е сцена”.

Характерно за служителите на Валзер е, че те запазват предмодерната си индивидуалност, която противоречи на претопяването в анонимната маса, което съставлява ядрото на социологическата литература за чиновниците. Служителите на Валзер не са машини или автомати, те са по-скоро „умовете”, които създават разрастващия се сектор на услугите. Идентичността на Валзеровия чиновник се корени до голяма степен във факта, че е назначен на служба, благодарение на нея той е „наполовина господар”, без нея „се срива до едно непохватно, излишно, досадно нищо”. Чиновникът е персонаж на изчезването. Той е – както казва Джорджо Агамбен – нищо в своята обикновеност и всичко в своята потенциалност. Прозаичността на монотонното му ежедневие, лишено от всякакви истории, контрастира на изобилстващото с истории развинтено въображение. Но той си остава под постоянната заплаха от изчезване в нищото, защото чиновникът се преценява по способността му да копира и преписва, а не по съдържанието на написаното. По този начин е отразена преломната промяна в разбирането на модерния писател за самия себе си, според когото писането е отворен процес и противно на завършената литературна творба именно той излиза на преден план. Това обстоятелство намира израз в лаконичното изречение на Валзер: „Талантът му да пише лесно превръща чиновника в писател.”

Ако направим обзор на текстовете на Роберт Валзер за канцеларията, от тях може да бъде изведена почти пълната типология на чиновника. От една страна имаме групата на съзнателните. Към тях се числят началникът Хаслер, счетоводителят Зен, който в същото време е и „чорлав, хаплив революционер”, също така „Майер от село”, който високо цени удобствата на градския живот, докато „Майер от града” мечтае за простотата на селския живот. Типа на кариериста Валзер въплъщава във „фигуранта” Фриц Глаузер, „малчото” – човек, който изцяло „живее в невидимите и правещите хората невидими територии на изпълнението на обязаностите” и като „душа на канцеларската система” всъщност прилича на пародия на силната волева личност на Ницше. Гермер пък е печален резултат от тази система, така да се каже нейното страшилище. Той се е добрал до пожизнен пост, само че подсигуреното „съществувание с пост за цял живот” подкопава физическото и психическото му здраве, докато не го превърне просто в една „повредена машина”.

От друга страна канцеларията е населена и с артистични образи като например младият поет, „една такава безсмислена артистична натура” на име Танер, или Ерих, които са страшно отегчени в ролята си на чиновници, те са разкъсвани от копнеж по непрекъснатата промяна и в един момент все пак се осмеляват да направят крачката към волния живот на творци. Но и животът като чиновник може да бъде поетичен: „За мен имаше поезия в това да играя мързеливеца. В канцеларията като цяло имаше много поезия.” (SW 16: 411) По средата между канцеларските души и артистичните натури непрекъснато застава Хелблинг като „другото аз” на Валзер, „един много, направо извънмерно обикновен човек” без особени качества, който, измъчван от скука и в постоянен сблъсък с времето, следва нетърпеливо шантавите си мечти; който – точно по хелблингски – пренебрегва своите чиновнически задължения, но умело скрива нежеланието си да работи зад маската на престорена суетност.

Още в образа на Хелблинг е загатнат идеалът за „живот на поет”, който Валзер по-късно разработва в едноименния разказ. Отправната точка се формира от непосредственото съжителство на писарската и писателската дейност. Но чиновническите задължения и свободата на твореца, чиновникът, който търси спасение от службата, бягайки в света на фантазьорството, и мечтателят, който копнее за място в живота, все по-често влизат в конфликт помежду си. Чиновниците и творците в текстовете на Валзер са диалектически обвързани, те са си едновременно близки и чужди. Идеалът за живот на поет обединява контрастите на „заемането на постове” и „напускането на постове”, труд и забавление, канцелария и природата, уседналост и „скитничество”, изпълнение на задълженията и „странстване”, работа и пленничество.

Изглаждането на контрастите става посредством превръщането им във „поетичен терен” за писателя. Все пак в „пролетарския живот на поет” връзката с фактическия и всекидневния живот си остава непокътната, както показва Валзер най-вече чрез антипода на страдащия поет. Въплъщение на това е сломената от принудите на буржоазния свят крехка артистична натура на Хьолдерлин. В обобщение типологията на Валзеровите чиновници може да бъде очертана така: в разграничение между двете крайности на болния служител (Гермер) и болния поет (Хьолдерлин) Валзер обрисува идеала за поета-чиновник, чийто живот на поет се състои в това, че той е и едното и другото, а същевременно не е нито едното, нито другото.

Валзеровите чиновници мислят от време на време за кариера и издигане в службата, но най-често биват уволнявани. При по-внимателно вглеждане се разкрива едно съвършено преобръщане на отношенията господар-слуга, което при Валзер не е просто някакво надценяване с мазохистичен оттенък на прислужващия, това отношение е инсценирано като картина с оптическа илюзия, в която едновременно се преплитат и двете фигури. Докато на началника му се иска да бъде от време на време служител, служителите обичат да си въобразяват, че са началници. Едните биха предпочели някой път малко да служат вместо да командват, другите пък биха желали да правят, каквото си поискат, а не само да се подчиняват. По този начин в желаните представи на съответната група йерархиите се преобръщат с главата надолу, дори нещо повече: Валзер изяснява, че съществуването на служител и господар се конституира взаимно посредством другия, така че тяхното отношение не познава нищо външно. Писателят също се разкрива на сцената при Валзер изрично като чиновник, който „по чиновнически” се нагажда според благоволението на господаря си, на читателя; и по този начин си позволява свободата да изиграе на „началника” нещичко за развлечение.

Ако разглеждаме канцеларията при Валзер от есхатологична перспектива, тя се явява като хетеротопичното транзитно място, където времето и пространството замръзват и същевременно се разтопяват – като в клетка или в килийка. Това точно е опитът за унищожение чрез (рационално) ограничение, което в крайна сметка се предлага на чиновника като възможност за премахване на границите – в щастието на мимолетното, чрез трансцендентирането на собственото нищожно Аз във въображението. Намират ли действително избавление образите на Валзеровите чиновници? Щастието за Хелблинг не е например в самия щастлив живот, а в положителното въздействие на вярата в щастието. По този начин негативността, „безсъдържателният живот” се явяват предпоставка за едно положително чувство на щастие.

Героите на Валзер от канцеларията мечтаят да бъдат хем нищо, хем всичко. Докато от една страна писарят Бартълби на Мелвил в своята неопределеност и своето „аз предпочитам да не…” отменя законите на модерния свят на труда, а от друга страна героите на Кафка капитулират пред бюрократичното всемогъщество на администрацията, то при Валзеровите чиновници силата на неискането-на-нищо и безсилието на неможенето-на- нищо се трансформира в спасителна (вътрешна) свобода на привидното (външно) приспособяване. „Той се подчинява охотно и възразява с лекота.” Онова, което е отредено на Валзеровите човеци без качества, е едно изключително трудно щастие. Те се виждат постоянно застрашени в своите надежди и своите възможности внезапно да загубят самите себе си в един живот, лишен от всякаква индивидуалност.

ЖИВОТ НА ПОЕТ

Роберт Валзер

Въз основа на проучванията, които смятахме, че ни е наредено да бъдат извършени, можем да кажем, че този поет се ползва със сравнително оскъдно, в смисъл недостатъчно възпитание и затова ние се чувстваме в правото си да повдигнем следните въпроси:

Откъде черпи той абсолютно минималната порция знание, което по наше мнение непременно трябва да притежава един поет?

Отговорът гласи:

Че нали в света има читални, пълни с неща за четене. Тези читални частично са разположени дори сред зеленина, така че когато усърдният читател седи до отворения прозорец, да се отдаде и на насладата за окото и ухото, за което той благодари на Бога.

Да не би да нямаме, моля ви се, също така градски библиотеки, които са на разположение и в полза на всеки млад, изряден човек?

Поетът, когото имаме предвид тук, изглежда още отрано е проявил известна жажда за знание, която демонстрирал бурно и радушно, което е напълно похвално, разбира се.

До ушите ни стигна мълвата, според която нашият обект известно време метял и чистел улиците, но ние почти или по-скоро никак не ѝ вярваме, защото на нас ни се струва, че знаем, че в този слух има повече поезия и въображение отколкото реалност и истина.

Обсъжданият обект е служил временно по-скоро в отдела за реклами и обяви на една голяма издателска къща и сигурно е имал абсолютно немалка полза, с което достатъчно ясно разкриваме, че в този живот на поет става дума по-скоро за акуратна, чиста работа с перо, отколкото за такава с улична метла.

В битието, което ни интересува, от край време решаващата роля очевидно играе изтънченото, грациозно и пъргаво подтичващо по редовете върху листа хартия, изписващо всевъзможни сладички, дребнички числа и изречения, остро и нежно перо.

Удари с чук и цепене на дърва с брадва тук не звучат и е напълно изключено някога да са звучали, а нашият кандидат или централен обект на тези редове е хващал пирон в ръката си вероятно само дотолкова, доколкото някой път му се е наложило да закачи на стената в стаята си картина, откъдето без ни най-малко да се замисляме можем да направи извода, че той никога в живота си нито е ковал, нито е дърводелствал, което впрочем, ако по някаква случайност се беше случило, едва ли щеше да е чак толкова лошо.

Ние и такива, които мислят като нас, застъпваме мнението и сме твърдо убедени, че всяка работа, започната с усърдие и вършена с категорична решителност, облагородява онзи, който я изпълнява.

Дали тук трябва да насочим погледа към спедиторска фирма, или вниманието ни е погълнато от най-първокласна банкова институция, а дали пък някоя негласна, скрита адвокатска кантора (адвокатура) играе повече или по-малко значима, или дори никаква роля в живота на поета: проучването на тези въпроси ни се струва първоначално съвършено маловажно и подобни неща засега биха могли да ни накарат да останем удивително хладни.

Струва ни се, че тук е редно да се грижим повече за вътрешните отколкото за външните отношения и да се занимаваме повече с необикновеното отколкото с повърхностното. Въпреки че вътрешното по наше мнение винаги препраща и към външното, както например правителствата еднакво добре трябва да се занимават както с вътрешните така и с външните работи и обратно.

За момента ни е предостатъчно, че сме в приятното състояние да констатираме със завидна точност, която не може да бъде нито разрушена, нито пометена, че въпросният обектус или нашата мишена е бил търговски служител и като такъв винаги е бил усърден и откровено се е стремял към това да се сдобива с най-изискани свидетелства, а също така с най-добрите и най-бляскавите препоръки.

Пък и изглежда, че той наистина е започнал от много рано да пише стихове на малки късчета хартия. На всякакво време, независимо какъв ден и сезон е, той седял в какви ли не помещения, приземни стайчета, собички, отоплени или неотоплени, за да се отдаде поне за известно време на фантазиите си къде с повече, къде с по-малко удовлетворение, но във възможно най-крайно уединение и откъснатост от света.

Тук трябва да се отбележи, че ние сме категорични в решението си да се въздържаме от всякакъв род оценки относно поета. Ние просто споделяме онова, което успяхме да разучим за него. В крайна сметка едно нещо е неопровержимо: че поетът обожава да се държи в крайна степен своенравно. Защо го прави? Хм!

Ако се окаже истина онова, което твърдяха и все още твърдят неколцина без съмнение приятни и възпитани хора, а именно, че нашият герой и млад любовник във времето, когато е служел като пъргав и изпълнителен помощник-счетоводител на еди кое си застрахователно дружество в транспорта, обичал да драска върху попивателна хартия или картон, каквито обикновено се използват за дебелите томове голям формат и за официалните и крайно сериозни главни книги, дълбоко уважителни и най-угоднически портрети на господа колегите си, респективно на господа началниците си, които по гениалност сякаш не отстъпвали на крайно интересната Дрезденска картинна сбирка и Мюнхенските живописни галерии – то това само по себе си със сигурност е направо приятно и извънмерно закачливо или в известно отношение доста забавно.

При все че надали можем да считаме подобни занимания за особено характерни, те най-много биха могли да послужат при дадени обстоятелства като доказателство, че несъмнено превъзходният между другото млад човек, както изглежда, на моменти не е бил твърде ангажиран със задълженията си, за което човек определено би бил склонен силно да съжалява.

Разказваше се и още се разказва, че един от господата, на които поетът изрисувал приятни портрети, бил заявил на въпросния при един удобен случай: „Брей, брей, че вие сте бил голям талант! Ами защо по-добре не отидете по най-бързия начин примерно в Мюнхен и да изкарате там допълнително обучение? Подобни ненадейни художествени постижения точно тук в канцеларията са крайно неподходящи. За нещастие тук рисувателните Ви дарования със сигурност ще залинеят и както сам се досещате, делата, или по-точно подвизите на един бъдещ гений, не са съвсем на място.”

Иронична и хаплива забележка, на която, както разправят, описваният тук бил отговорил: „Невъзможно е и просто не ми се вярва да съм едва ли не, както Вие казвате, роден художник. На мен ми се струва, че в мене дремят по-скоро значителни заложби и порядъчна порция дарование щото да бъда практикуващ писател. Но най-сърдечно Ви благодаря за, допускам, искреното, честно и добронамерено напътствие да хвана смело пътя към Мюнхен, за да грабна очакващия ме бляскав живот; но, ако все пак позволите, бих отбелязал, че, преди да отплавам и отпътувам за Мюнхен, май много повече бих предпочел или поне толкова бързо и вероятно с не по-малко удоволствие бих размахал весла, бих отгребал и бих се разходил до Кавказ, където искам и се надявам да попадна на приключения, несрещани никъде другаде.”

В свидетелството, което му връчили по повод напускането на поста на помощник-счетоводител, доколкото ни е известно, са написани следните заплетени и двусмислени, пропити и наситени с намеци, ярки и красиви фрази:

„Той се прояви като извънредно полезен, честен, трудолюбив, изпълнителен и талантлив. Но в крайна сметка изключително само по собствено желание той се оттегля на подобаващо разстояние. Отличната му работа върху попивателната хартия ще остане завинаги незабравима за нас. Художествените му постижения дотолкова ни заплениха, че от все сърце съжаляваме за неговото бързо напускане. За да не допуснем неговият деликатен и изтънчен талант да потъне в пясъците и съвсем да се съсипе, се видяхме принуди да го помолим най-горещо да се махне оттук. И умолявайки го най-учтиво и настоятелно да вземе малко да се поразходи, ние му пожелаваме късмет и само късмет в по-нататъшния му нелек житейски път, и след като той реши да се сбогува с нас, то ние сме толкова доволни от него, че направо нямаме думи да го изразим. През всичкото време той води счетоводството така, както следваше да предположим, че ще го води. Поведението му като цяло не даде повод за никакви други съмнения освен няколко съвсем, съвсем дребни.”

На нас ни се струва, че в този живот на поет се случва една необичайно честа смяна на длъжности и работни места; но веднага бихме искали и сме готови да си признаем, че в известна степен разбираме този факт, и то защото няма как да не отчетем, че една млада душа, която се чувства призвана да лее стихове, се нуждае от свобода и движение. Обстоятелството, че поетът се стреми да бъде свободен, да процъфтява независимо от обстоятелствата, на нас ни се струва по-ясно от бял ден; защото сме убедени, че процъфтяването без свобода със сигурност е невъзможно. Нещо повече: на нас ни е пределно понятно, че човешкото развитие никога не преминава напълно без ситуации, които могат понякога да поставят онзи, които ги е предизвикал, в лоша светлина.

Ние твърдим, че би трябвало да сме готови да признаем без дълго увъртане, че някои неща всъщност все още не са ни станали съвсем ясни. В търговската централа по разпределението на вакантните длъжности нашият герой беше, позволяваме си да твърдим, че това ни е известно, в края на краищата достатъчно добре познат кандидат. Фигурата му, може би донякъде също така и странната му особа предизвикваха редовно нещо като иронична усмивка.

„Вярно ли е, че Вие пишете стихове?” – го питаха.

„Да, струва ми се, че да” – отвръщаше кротко, благодушно и скромно той. Разбира се, такъв деликатен и предпазлив отговор нямаше как да не бъде осмян повсеместно, както и наистина се случи.

Тук и там поетът изглежда привличал силно вниманието на дамите от висшето общество като рецитатор и май доста бил популярен сред тях. Той четял собствените си стихове, както и чужди, с такт и сладкодумие, които предизвиквали, ако не дивен възторг и възхищение, то поне радост и задоволство.

Повече оскъдна и постна, отколкото богата и обилна, и по-скоро недостатъчна отколкото задоволителна обаче беше храната, която получаваше за ядене.

По наша преценка все пак не бива да се отдава твърде голямо значение на това само по себе си наистина плачевно и доста безрадостно обстоятелство, по-скоро трябва с прилична доза безразличие да се разглежда въпросът дали един поет яде само супа с наденички, или омита до едно всички ястия от разнообразното меню. Най-важното все пак като че ли си остава това той да ражда добри стихотворения. И те наистина се измътват и се излюпват от него, но когато трапезата е скромна, оскъдна и постна, те категорично са по-добри, отколкото при каквато и да е друга храна, нашата убеденост по в това е твърда като канара. На поета му отива да е слабичък; така той прави впечатление на одухотворен човек. О, отдалече трябва да му личи, че умът му по цели дни все е зает с мислене, а не с разточителни угощения по цели часове. Угоените поети са нещо направо невъзможно. Да пишеш стихове означава не да дебелееш, а да преживяваш на пост и въздържание. Ние вярваме непоклатимо в това, изключено е да помръднем и на стъпка или на педя от тези ни схващания, и никой не е в състояние във всяко отношение на гореизложеното да ни наложи или да ни натрапи какъвто и да бил друг начин на мислене.

Между другото от време на време богати и щедри хора канели били поета на вечеря, което ние обаче в най-добрия случай можем само да предполагаме. Защото откриването на доказателства за това, каквито и усилия да бяхме положили, за съжаление се оказа напълно невъзможно.

Доколкото успяхме да се осведомим и доколкото за късмет стигна до знанието ни, той бил изключително пестелив и икономичен, може да се каже, дори малко стиснат. Имал бил изненадващо ниски разходи, разноски, харчове. Ако разчитали на него шивачите и лекарите, с години нямало нищичко да припечелят.

Като изключително верен приятел на разходките, какъвто бил, той общувал най-вече с майсторите обущари, на които възлагал важната задача да поправят и възстановят разкъсаните и пробити обувки.

Що се отнася до облеклото, той обикновено преносвал подарените му костюми. Нямал наложителни причини да се отбива при лекари, защото продължавал все така да се радва на добро здраве и нямал ни най-малко неразположение, което, разбира се, било голямо предимство за него. По този начин той пестял както пари, така също и време. Лекарите, разбира се, не изпадали във възторг от него. На това място именно искаме да напомним старата поговорка, която, както е известно, гласи, че каквото и да прави Господ Бог, за съжаление не може да угоди на всеки. Все някак, все някъде и най-прекрасният човек предизвиква недоволство.

Как точно е гледал на политиката, предпочитаме засега да оставим на други да проучват; също толкова малко се налага да разпитваме или просто само да се осведомим дали е ходел добросъвестно на църква или не. Ежедневното, природното, полезното, целесъобразното и практичното било онова, което му било в кръвта. Изглежда, че бил наследил това от баща си.

„Бащата и майката следват скришом по петите подрастващото дете, тихичко през целия живот” – мислим ние, че бихме казали при такива и такива обстоятелства, при такъв и такъв подходящ повод. Училището и родният дом му оказват значително влияние. Особеностите в характерите и на двамата родители… но това са печални неща, които предпочитаме да не докосваме.

От баща си между другото бил наследил известна порция, отсянка от иронията му, която тичаше подир него като някакво вярно и послушно кученце, следващо неотлъчно господаря или господарката, което не спираше да бъде покорно и привързано, макар че от време на време може би получаваше по някой и друг ритник.

Ако не се лъжем, той е работил някога около осем дни в кантората на една електрическа станция. След като изтекло горепосоченото необичайно кратко време, господин директорът го повикал в директорската стаята, където му обяснил с хладни, може би леко извъртени, леко смутени, но неимоверно елегантни думи, че във висшите, по-висшите и най-висшите индустриални предприятия, които, както естествено е всеизвестно, се крепят само на най-рафинираните и най-солидните предпоставки, не било възможно да се търпят хора, за които се говори: първо, че пишат стихотворения, второ, носят се приказки, че поддържат връзки с хора, които не принадлежат към по-добрите и най-добрите прослойки.

Поетът действително общувал от време на време с неособено чисти елементи. В това отношение той невинаги е бил много умен, затова пък поне нищо човешко не му било чуждо.

Сред предприятията и търговските къщи, в които той е работил за своя повече или не толкова голяма и значителна полза, могат да се изредят следните:

една пивоварна, разположена край водите на пенливия, син Аар; една взаимоспомагателна или спестовна и кредитна банка, заобиколена отвсякъде от прелестни постройки и красив пейзаж; една фабрика за шевни машини, където той великолепно се проявил; една тъкачница за жартиери, където успял да умножи безценните си знания съвсем не незначително.

Тъй че, когато говорим за този дребен, ще ни се да кажем, пролетарски живот на поет, говорим главно за работа във всевъзможни учреждения и канцеларии, за многократна смяна на работното място, значи така да се каже, за доста делнични и най-обикновени неща, т.е. всъщност говорим за две неща: за канцеларската работа и за природния пейзаж, за поемането на постове и напускането на постове, за скитането сред топлата, волна природа и за седенето, залепването и писането по канцеларските писалища, наречени катедри; говорим за свободата, както и за затворничеството, за необвързаността и за оковите; за неволята, за потребността, за пестеливостта, както и за пищното, дръзко, весело разточителство и великолепните, разгулни удоволствия, за тежката, смазваща работа, както и за безделническото, денгубното удоволствие, живеещо и дишащо в случайността и бързото „здравей и сбогом!”, говорим за стриктното изпълнение на служебните обязаности, както и за приятното, румено, лазурно или резедаво странстване, разхождане и скитане.

От тези и други подобни неща поетът черпел своята поетична вселена. Сезоните, фантазията, музиката и любовта, градът и селото, и живописта, чувствата и мислите, животът и повишаващото се образование подхранвали поезията му, давали ѝ всичко, от което се нуждаела, за да расте силна и здрава. Така си живеел той.

Какво ли е станало от него, какво ли му се е случило по-късно, това вече ни убягва. Досега не успяхме да открием никакви по-нататъшни следи. Може би ще ни се удаде някой друг път. То ще си покаже какво може все някак да се направи. Ще видим, и щом стане възможно да се открие нещо неизвестно, то веднага, стига само отново да има достатъчно нов, доброжелателен интерес и ни бъде най-любезно разрешено, ще ви бъде съобщено с най-голямо удоволствие.

(1916)

Живот на поет (SW 6, 120-130); за първи път излиза на 10 октомври 1916 в месечното литературно списание „Ди вайсен Блетер”, по-късно, през 1918, е включен в едноименния сборник на издателство „Хубер”, Фрауенфелд и Лайпциг.