0
358

В края на лятото

DEnev

Не бяхме го виждали най-малко от 15-20 години. Човек от младостта ни. И хоп, качваме се с жена ми в рейса само за една спирка, и той пред нас на седалката. Беше си същият, не беше мръднал, има такива хора – жилави и сухи. С фанелка, с бермуди, прост и обикновен, какъвто е бил винаги. Джеки, така му викаха всички, още от студентските години, макар че името му беше съвсем друго. Вечното хипи. Набързо ни разказа новините, за една спирка толкоз. Добре, че на светофара рейсът се позабави, та Джеки успя как да е да довърши разказа си.

С Дидката се бяха разделили преди доста години. Защо се разделиха, щеше да си остане велика загадка. Бяха перфектната двойка: тя, сърцата, приказлива и отговорна, той – издържлив, непретенциозен, хем вятърничав, хем вглъбен. Но така става понякога в живота – когато дъщерите им си взеха хляба в ръцете и се омъжиха, те се разделиха. Внуците им сега са в Европа и в Щатите. И те двамата с Дидката се редуват – при едната и другата дъщеря, да помагат за гледането.

Та той току-що се върнал от Щатите. Половин година. Как беше? Като казарма. Почти нямах лично време. Но сега ще се напътувам. Ще се наскитам. Оня ден си дойдох така от Ахтопол. На стоп. За три часа и нещо, айде, четири да са. Не от Бургас. От Ахтопол.

Да, и това бяхме забравили. Че той от край време беше царят на автостопа. Не признаваше друго придвижване из България. Миналата година поставих рекорд. Десет хиляди километра на стоп. А когато съм си тук, в София, предиобед се качвам задължително на Черни връх. А следобед се разхождам в Южния парк.

Има такива хора. Които изживяват по друг начин връзката със страната си. Ненаситни. Искат да разгледат и да видят всяка педя от нея. Той беше от тях.

Светна зеленото. Идваше краят на разговора ни, трябваше да слизаме. И кой знае кога щяхме да го видим пак – сигурно след още 15-20 години.

Но вече съм решил, каза. Като обикалям планините и селцата, разглеждам къщите. Искам да се установя някъде, да пусна корен. Да намеря подслон. При някоя старица, все едно съм синът й. Знаеш ли колко такива има, децата им и внуците по чужбина, я ги видят веднъж в годината, я не. Аз ще й потягам оградата и кафеза за зайците, ще скубя коприва за кокошките, а тя ще ми прави супи. Половината година ще ходя да помагам на моите внуци. А половината година ще си живея при тази моя бабичка. Само да я намеря.

Пожелахме му успех. Рейсът спря и слязохме. Махна ни за последно през стъклото и изчезна. Обърка се тоя свят, помислих си. И погледнах към жена ми, дали да й споделя фундаменталнаата си мисъл. Но после реших да не й казвам нищо. Исках да е спокойна.

Запътихме се към пазара да си купим една диня. Вървяхме между тесните пътеки между сергиите и разглеждахме плодовете и зеленчуците в края на лятото. Пред нас бавно вървяха хубаво майче с три-четири годишната си щерка. Майката видя, че искаме да ги изпреварим и дръпна момиченцето.

– Петя, чакай да мине дядото.

Аз се огледах дали жена ми е чула. Беше чула и в очите й гореше насмешливо пламъче.

Като стигнахме до колата – тая диня ми откъсна ръцете – и седнахме вътре, жена ми вече се разсмя с глас.

– Защо не обръснеш тая брада? Ще се подмладиш с десет години.

– Не мога – казах. – С брадата мога да си мълча. И пак да изглеждам като мъдрец.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСнимам това, което си отива завинаги
Следваща статияРед книжки за децата