Руският президент вече се страхува от своите елити също толкова, колкото и те от него.
Това бе незабравим политически спектакъл. На 21 февруари 2022 г., в навечерието на пълномащабната война на Русия срещу Украйна, президентът Владимир Путин председателстваше заседание на Съвета за национална сигурност на Русия, предавано пряко по телевизията. По време на заседанието той поиска от членовете на Съвета да декларират дали подкрепят предложението Москва да признае независимостта на сепаратистките републики в Донбас.
Специално организираното зрелище остави впечатлението за един самотен и налудничав цар, изпълнен с презрение към главните си съветници. Видяхме как уплашени от него, те отчаяно се опитват да му се харесат. А той ги унижава с наслаждение.
Отговорът на Кремъл на неотдавнашния метеж на Евгений Пригожин, ръководителя на наемническата групировка „Вагнер“, ни принуждава да преразгледаме този образ. Кризата бе разрешена не от Путин, а от „колективния Путин“ (мистична фигура, включваща, между другите, и диктатора на Беларус Александър Лукашенко). Путин, индивидът, беше ядосан и унизен от предателството на „Вагнер“ и се появи по телевизията, за да обещае „сурова разправа“. Ала „колективният Путин“ заключи, че би било по-разумно да се преговаря с метежниците, за да бъде намерена стратегия за изход от ситуацията. А днес вече знаем, че на 29 юни Путин се е срещнал с Пригожин и други командири на „Вагнер“. За човек, обсебен от измяната и предателство, това е бил труден за преглъщане, горчив хап.
Какво се е променило? На първо място, отношенията между Путин и руските елити. Днес той се страхува от тях не по-малко, отколкото те от него. Страхува се не толкова от гласа им, колкото от желанието им за изход. Много от най-близките му сътрудници го обвиняват лично за сегашното състояние на нещата. Защото тъкмо желанието на Путин да се възползва от конкуренцията между „Вагнер“ и министерството на отбраната направи в крайна сметка възможен похода на „Вагнер“ към Москва.
Метежът на Пригожин оголи едно от основните противоречия в кадровата политика на Путин. За да спечели войната, Путин се нуждае от амбициозни и безмилостни лидери като началника на „Вагнер“. Но за да съхрани властта си и да осигури единството на елитите, той трябва да разчита на нехаризматични фигури като министъра на отбраната Сергей Шойгу или началника на Генералния щаб ген. Валерий Герасимов. Страхът от „ефекта Жуков“ – появата на популярен генерал като Георгий Жуков, съветския командир, превзел нацистки Берлин – обяснява защо Пригожин трябваше да си отиде. В негово лице обществото би могло да види алтернатива на Путин.
Тайната на колониалните войни е, че те могат да бъдат успешни само ако хората забравят за тях. Войната на Путин не е по-различна. Неговото настояване, че боевете в Украйна са само „специална военна операция“, а не истинска война, бе опит да успокои руснаците, че всъщност нищо не се е променило в живота им тъкмо когато всичко се промени. Наемниците на „Вагнер“ разбиха фасадата на нормалността, толкова важна за Кремъл. Запазването на жизнения стандарт вече не е достатъчно, за да бъдат убедени руснаците, че няма за какво да се тревожат.
Всички преврати започват с конспирация. А неуспешните преврати завършват с параноя. Затова е логично да очакваме драматични промени по върховете в Кремъл. Но тези очаквания може и да не се оправдаят. Чистките на по-ниските нива на службите за сигурност са неизбежни, но не е ясно дали Кремъл ще рискува да предприеме промени по върховете.
През първата година от войната в Украйна промените по върховете на властта в Москва бяха поразително незначителни. И докато войните обикновено довеждат на власт амбициозни и често безмилостни лидери, доказали се в битките, след февруари 2022 г. в йерархията на Путин се издигнаха само две групи. Синовете на старите му приятели и неговите адютанти – накратко, тези, които са смятани за лоялни и които лидерът познава лично.
Желанието за стабилност надделя над необходимостта от по-ефективно лидерство. Днес, след метежа на Пригожин, Путин е изправен пред сложен избор. Би било трудно да уволни военното ръководство на Русия, без да признае, че Пригожин е прав. Но и трудно би спечелил войната с това ръководство. Метежът на „Вагнер“ укрепи позициите на „колективния Путин“.
Различните възприятия на метежа във и извън Русия хвърлят светлина върху някои негови непредвидими последици. Докато повечето руснаци бяха ужасени от перспективата за гражданска война, а рейтингът на Пригожин се срина, новият консенсус на Запад е, че всяка смяна на властта в Русия е възможност, доколкото всеки лидер, различен от Путин, без значение какви са неговите политически възгледи, би могъл с по-голяма вероятност да спре войната.
Би било самозалъгване да разглеждаме похода на Пригожин към Москва като предвестник на края на Путиновия режим. Но също толкова грешно би било да подценим неговото значение. Метежът ознаменува преминаването на властта от царя Путин към колективния Путин.
Англоезичната версия на текста е публикувана във „Файненшъл таймс“.
