0
3907

В лабиринта

Пристигна в този далечен град, защото трябваше да прегледа нещо в архивите на местния музей, свързано с войните от началото на миналия век. Извади късмет, уредничката, на която се беше обадил предварително по телефона, сама вече беше издирила и подредила необходимото. Направи си записки, направи снимки, сканира няколко документа. Изпиха с уредничката по едно кафе, изпушиха няколко цигари на една пейка в паркчето до музея. Взе си довиждане с нея, тръгна по жълтата шума по алеята. Погледна си часовника. Имаше осем часа до обратния полет. Реши да се поразходи, макар че излезлият вятър беше студен, караше очите му да сълзят и час по час трябваше да спира, да сваля очилата и да си бърше очите.

Градът беше празен. Рядко се виждаха минувачи, сгушени в яките на палтата си. По клоните на двете високи дървета до хотела в центъра грачеха гарги. Бяха толкова много, че голите корони на дърветата бяха почернели. Изведнъж се сети за мемориала, който се намираше в едно село на двайсетина километра от града. Беше посветен на жертвите от войните. Времето му беше достатъчно. Огледа се за такси и веднага видя едно. Запъти се към него, обясни на шофьора къде трябва да отидат. Шофьорът едва скри радостта си, че му се отваря работа.

Скоро напуснаха града и пред очите им се изпречи безбрежната равнина. Минаваха през празни селца с къщи, сякаш напуснати току-що от обитателите си. Дворчетата тънеха в есенно униние. Само котки и кучета се щураха по площадите.

В едно от селата чуха квичене на прасе. Помоли шофьора да отбие навътре в селото, за да видят какво става. Стигнаха до едно разградено дворище, задръстено със стари трактори и камиони. Тука беше. Квиченето сега стигаше до небето. Обиколиха с колата от другата страна и видяха затворени железни врати на гараж. Слязоха с шофьора от колата и приближиха. Шофьорът дръпна едното крило на вратата и то се отвори. Зад него имаше някаква стара кола без гуми, а после – малко циментово дворче. Вляво беше разположена кочината на прасето. Трима мъже бяха притиснали животното до оградката и намотаваха въже около зурлата му. Те не им обърнаха никакво внимание. Когато стегнаха зурлата му, отвориха дървената вратичка на кочината и започнаха да го дърпат към един дирек в средата на цимента. Прасето отчаяно се дърпаше назад. Младият мъж теглеше въжето и псуваше. Старият мъж го държеше за опашката и силно я опъваше нагоре, чак повдигаше задницата му, за да го накара да пристъпи. Третият подскачаше отстрани и се хилеше. Довлякоха прасето до дирека и усукаха въжето около дървото. Сетне го бутнаха на земята, то се срина на една страна, квичейки до небето. Младият мъж взе ножа от масата наблизо, прост кухненски нож, с пластмасова дръжка. Всичко стана бързо. Изведнъж циментът се обля в яркочервена кръв. Младият мъж обърса ножа в панталона си.

Двамата с шофьора бутнаха желязната врата и излязоха. Качиха се в колата и продължиха нататък. Скоро стигнаха до селото с мемориала. И тук беше празно, не се виждаше жив човек. Мемориалът беше впечатляващ. Представляваше лабиринт, по стените на който бяха издълбани имената на загиналите, дълги редици от имена. Той вървеше покрай стените и четеше. Име след име. Имена на хора отпреди век. По едно време се огледа, шофьорът не се виждаше. Стените от двете му страни продължаваха да се нижат. Име след име. Погледна си часовника. Беше изминал половин час. Шофьорът не се виждаше никъде. Клекна до едната стена, запали си цигара. И изведнъж се сети нещо, заровено далеч назад в паметта му. Беше малко момче. С майка му и баща му бяха отишли на разходка в един град. Разхождаха се в парка, ядоха сладолед. Той тичаше до изнемога, връщаше се при майка си и баща си, пак се отдалечаваше. По едно време, като се огледа, тях ги нямаше. Беше се озовал, без да знае как, между високи зидове. Започна да тича, но зидовете не свършваха. Умори се и спря. Сърцето му биеше в гърлото. Уплаши се. Оглеждаше се на всички страни, но около него бяха само тия зидове. И тогава, в отчаянието си, започна да бута с ръце зида. Зидът се оказа мек и се отвори пред него. И той мина оттатък. И отново се намери в парка, а в далечината видя майка си и баща си.

Допуши цигарата, изправи се, хвърли я на земята и я смачка с крак. После пое въздух и допря ръце в зида. Нищо не стана. Опитваше отново и отново, блъскаше с ръцете си в зида, но без резултат.

Беше забравил как става това. Беше забравил.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияМъже и жени от въздух
Следваща статияСписание „Златорог“ и неговият редактор