0
750

В отворената кутия на миналото

По повод появата на български език на романа „Утринна треска” (изд. къща „Авлига”, превод Моника Гълъбова) в София за кратко беше неговият автор – Петер Гардош.

Поканата към Петер Гардош дойде от издателите на книгата и на Унгарския културен институт. Той може би е по-известен на почитателите на киното. Има в творческата си биография над 50 документални и игрални филма, сценарии, както и десетина театрални постановки. В момента преподава режисура и сценарно писане в университета „Метрополитън” в Будапеща. Филмът му „Утринна треска” спечели специалната награда на журито на фестивала „Любовта е лудост” през 2016 г. Всъщност, както сам разказа Петер Гардош, получаването на тази награда, освен като признание за филма, му въздейства изключително много. Именно тя отново го вдъхновява да продължи романа, който бил започнал, но после „спрял”, просто не можел да пише. След наградата обаче сякаш получава съгласието на баща си „от небето“. И не само съгласието, а окуражаване да довърши историята, любовната история на своите родители. Защото „Утринна треска” е основан на писмата, които си разменят майка му и баща му, писма, които ги запознават, за да останат двамата цял живот заедно.

Тези писма Петер Гардош вижда за първи път през 1998 г., след смъртта на баща си. Дотогава те са били „затворени“ в кутията на миналото и вероятно са щели да останат там завинаги. Никога до този момент неговите родители не били говорили за личната си история, как са се запознали, през какво са преминали в младите години от живота си. След като се решава да даде писмата на сина си, майката на Гардош започва да разказва потресаващите спомени от престоя в нацистки лагер и после в рехабилитационен център в Швеция. Миналото не просто „проговаря”, а изважда от забравата, припомня дълбоко потиснати, скрити в паметта случки.

Още една основателна причина да завърши романа сподели Петер Гардош. Това е желанието да опознае, а може би по-точното ще да е – да се запознае със своя баща, който никога не говорел за миналото. Нещо повече. Петер разбира, че е евреин едва на 11 години. Разказа и как е станало това. Имали в класа момче от еврейски произход със заешка устна. Всеки ден на връщане от училище го обиждали и малтретирали. Един ден баща му видял от прозореца случващото се и когато единайсетгодишният Петер се прибрал у дома, го попитал защо правят това. Петер отговорил: „Защото е евреин и има заешка устна”. Тогава получил първия и единствен шамар от баща си. Силен. И когато попитал защо го удря, той му казал: „Защото и ти си евреин”.

Петер Гардош сподели, че вълнението което изпитвал, когато четял писмата, разменени между родителите му, било голямо, все едно „надниквал през ключалката на тяхната спалня”. Проследяването на запознанството и любовната им история било откровение за него.

Каза ми още, че днес е особено важно да говорим за миналото, за точно това минало, за Холокоста, за жертвите и за милосърдието. Защото днес, подобно на 1945 г., има силни емигрантски вълни, хора, семейства с деца, са принудени да прекосяват граници, за да търсят убежище и подслон. И тези хора се нуждаят от нашата помощ и състрадание.

Паметта за тогава, разказите за миналото ще ни помогнат по-добре да разбираме сегашното.

„Утринна треска” е единственият роман на Петер Гардош. Засега. Вече е започнал да пише нов, исторически, чието действие ще се развива през XVIII век.

„Утринна треска”

Ще започна с това, че романът е много личен. Както вече казах, той се основава на историята на родителите на автора. Истинността иде от включването в текстовата плът на разменените между тях писма, които са си писали в продължение на 6 месеца – от септември 1945 до февруари 1946 г. След реалната среща по-късно двамата се венчават в синагогата в Стокхолм.

Чрез тези 96 писма между 25-годишния Миклош и 19-годишната Лили, престояли толкова време „затворени” – сякаш в изпълнение на желанието на авторите им да затворят кутията на миналото, да не се връщат никога към него – се разгръща бавно и постепенно една любовна тема. И въпреки че тя е най-важната тема, въпреки че именно чрез любовта животът е спасен и продължава, не е патетично романтична, а някак фина, тихо нежна, прибрана.

Но тази тема не е единствената в романа. Тя се преплита с голямата тема за оцеляването, за последиците от Холокоста, за физическите и душевни травми, нанесени на човека, но и за силата на волята. За желанието да се бориш, за да живееш. Защото през каквото и да си минал, не си загубил нещо основно и то е вярата в ценността на човешкия живот.

И двамата – Миклош и Лили, след оцеляването си от нацистки лагери са настанени в Швеция – той в болницата на село Лербру, област Готланд, а тя – в рехабилитационен лагер на двеста километра от него.

Той е с диагноза туберкулоза, с шанс за живот не повече от 6 месеца, тя също страда от няколко болести вследствие на силно недохранване и изтощение.

Когато разбира диагнозата си, Миклош не само не се примирява, но написва 117 писма до унгарски момичета от еврейски произход, лекуващи се в Швеция. Едно от тях е именно Лили.

Това е началото на сюжета на романа „Утринна треска”. Сюжет, който не е особено заплетен и би могъл да бъде разказан в няколко изречения. Но от друга страна, в него се преплитат и няколко уж странични, но също тъй същностни за цялото сюжетни нишки – приятелството между Миклош и Хари; всекидневието на хората в нацистките лагери. Тук бих отбелязала едно от много добре намерените писателски решения в романа – пресъздаването на това всекидневие. Не с патетика, не с излишен драматизъм, а напротив – просто, противоречиво, обичайно, но и изненадващо, както всъщност тече животът. В отношението на автора се усещат ненатрапчиво състрадание и лек хумор. А самоиронията е едно от качествата на Миклош, самоирония, която не просто му помага да преодолява физическото страдание, но и да се бори, да гледа с други очи на себе си и на света.

Авторът на „Утринна треска” не лишава героите си от слабости, от моменти на съмнения, дори и от предателства. Но в романа винаги се отразява авторовото отношение към тях – обич, разбиране, а и вяра, че всеки от тях ще намери своя си път, ще преодолее тежките травми, нанесени на психиката им и белязали ги дълбоко и понякога невъзвратимо.

Въпреки сериозните теми в романа, въпреки трагичните обстоятелства, които са предопределили живота на героите, той се чете много леко. Вероятно поради професията на своя автор е и много „визуален”. Заради личната пристрастност на Петер Гардош той е и емоционално силен, искрен и човешки топъл.

Публикуваме откъс от книгата:

… На следващия ден почукал на вратата на лекарския кабинет. Нуждаел се от помощта на доктора и смятал, че със затрогващата си искреност ще успее да го обезоръжи.

По това време на деня лекарят разговарял с пациентите си на канапето, от едната страна на кожения диван седял той, а от другата – баща ми по пижама.

Линдхолм изненадано запрехвърлял грамадната купчина пликове в ръцете си.

– Не че любопитствам, принципно нямаме навик да разпитваме болните с кого и за какво си пишат, но въпреки това…

– Знам – прекъснал го Миклош. – Непременно искам да посветя господин главния лекар в намеренията си.

– Нима искате да ми кажете, че тук действително има сто и седемнадесет плика. Провеждате мащабна кореспонденция, поздравявам Ви. – Линдхолм повдигнал ръката си, сякаш искал да прецени теглото на купа писма. – Веднага ще заръчам на сестрата да купи марки за тях. По какъвто и да било друг финансов въпрос и занапред може да се обръщате към мен.

Баща ми леко безцеремонно кръстосал пижамените си крака.

– Само жени – подсмихнал се.

Линдхолм надигнал вежди.

– А така!

– По-скоро девойки. Унгарски девойки. От Дебрецен и околностите. Там съм роден и  аз.

– Разбирам – кимал главният лекар.

Не разбирал. Нямал си представа какво цели баща ми с цялото това допингово писане, но въпреки това си дал вид, че разбира, така или иначе разговарял със смъртник.

– Преди две седмици – продължил Миклош без притеснение – се поинтересувах от всички жени, пръснати из Швеция, които са се родили в района на Дебрецен и които са лекувани тук. До трийсетгодишните!

– В болничните бараки ли?! О!

И двамата знаели, че освен в Лербру, в страната функционирали още дузина рехабилитационни центрове. Миклош, който бил безкрайно горд от военния си план, се изпъчил, както си седял.

– Там има безброй много жени. Момичета, госпожи… Тук е списъкът с имената! – Изчервил се, след което извадил лист хартия от джоба на пижамата си и енергично протегнал изготвения списък –  бил нарисувал хиксчета, ченгелчета и малки триъгълници до имената.

– Аха. Търсите познати! Подкрепям това!

– Погрешно сте разбрали – заобяснявал баща ми, примигвайки, и в същото време се усмихнал. – Търся си съпруга. Искам да се оженя.

Най-накрая го бил изрекъл. Облегнал се назад и изчакал ефекта от думите си.

Линдхолм сбърчил чело.

– Скъпи Миклош, изглежда, миналия път не съм се изказал достатъчно ясно.

– Напротив, докторе, напротив.

– Изглежда, езикът ми е изневерил! Ами месец, горе-долу. Толкова Ви остава. Миклош, знаете, че за един лекар е ужасяващо да изрича подобни неща.

– Отлично ви разбрах, господин докторе.

Седели безмълвно от двете страни на канапето. Все пак било трудно да намери подходящия отговор. Постояли неловко още пет минути, а безпокойството помежду им нараствало с всеки изминал миг. Линдхолм се питал дали към задълженията му спада и поучаването на някакъв смъртник, негова работа ли е да го тласка към трезва оценка на възможностите. Баща ми пък умувал дали си струва да запознава един толкова опитен учен с оптимистичната картина за света. В крайна сметка се оставили един друг намира.

Същия следобед баща ми легнал в леглото, както му било препоръчано по терапия, и отпуснал гръб върху възглавницата. Било около четири часа – точно време за почивка, болните трябвало да си стоят по местата. Мнозина спели, неколцина играели карти, а Хари с изнервящо старание свирел безспир на цигулката си най-заплетената рулада от завършека на една романтична соната.

Баща ми залепил марки на сто и седемнайсетте плика. Наплюнчвал, лепял, наплюнчвал, лепял. От време на време устата му пресъхвала и тогава отпивал от чашата върху малката масичка. Чувствал, че свиренето на Хари е ярък музикален съпровод на дейността му.

Сто и седемнайсетте писма сякаш били копирани с индиго. Различавали се по една-единствена дума: обръщението.

*

Дали Миклош някога си бе представял как са се почувствали жените, щом отворили пликовете, предназначени за тях? Когато извадили писмото и съгледали завъртените правилни букви?

О, тези жени! Свили се в края на болничните легла, върху градински пейки, в ъглите на коридори, из които се носи миризма на лекарства, пред масивните прозорци, поспрели на порутени стълбища, под смирените липи, на брега на малки езерца, опрели гръб върху студените жълти плочки. Дали ги е виждал пред себе си в нощници, или облечени в характерните за лагерниците сиво-бели униформи, как разкъсват пликовете? Как – в първия момент смутени, а по-късно засмени, с все по-учестени удари на сърцето, или докрай изненадани – отново и отново препускат по редовете?

Скъпа Нора, скъпа Ержейбет, скъпа Лили, скъпа Жужа, скъпа Сара, скъпа Серина, скъпа Агнес, скъпа Гиза, скъпа Баба, скъпа Каталин, скъпа Юдит, скъпа Габриела…

Вероятно вече сте свикнали да Ви заговарят непознати, щом продумате на унгарски, под предлог че и те са унгарци. Лека-полека ставаме все по-невъзпитани.

Аз например се обръщам така фамилиарно към Вас, тъй като сме земляци. Не помня дали сме се запознавали в Дебрецен; преди отечеството да ме „покани“ в трудовия лагер, работех за вестник „Фюгетленшег“[1], а баща ми имаше книжарница в сградата на епископията.

Струва ми се, съдейки по името и възрастта Ви, че Ви познавам – живели сте в Гамбринус, нали?

Не се сърдете, че пиша с молив, но по лекарска препоръка, ми се налага да съм на легло няколко дена…

[1] Независим вестник.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияКак Тръмп ще спаси Европа
Следваща статияПорфирогенети