Начало Сцена Опера В очакване на Вера
Опера

В очакване на Вера

5870
Вера Немирова

На истински режисьорски маратон стана свидетел българската публика – за месец и половина Вера Немирова създаде три постановки в София, Варна и Пловдив.

Различни по стил, трактовка, исторически периоди на създаване, изпълнителски екипи и провокативност към аудиторията – те отново бележат върхове в представянето у нас на постановчик със световно признание и задават изключителни професионални стандарти за качество в съвременното оперно изкуство.

Да започнем от логистиката на „производствените процеси“ – бях свидетел на умелото планиране и разделяне на времето на Вера между трите града и Германия в последната половин година, за да се получи навсякъде впечатляващ финален резултат. Сглобяването на такъв пъзел започна през ноември с големи паузи и фрагментите на репетиционните отрязъци (пулсиращи в отстрани погледнато невъзможно преплитане и динамика) в крайна сметка на трите места дадоха великолепен резултат. Той е сериозен повод за разговор с Вера – опит за поглед отвъд видимото и чуваемото, за новото и традицията в операта днес, за младите и утвърдените у нас изпълнители и сценични екипи, за очакването на нови премиери и т.н.

Хронологично първо на 31 май в РЦСИ „Топлоцентрала“ – като част от програмата на 54-тия международен фестивал „Софийски музикални седмици“ – излезе авторският ти спектакъл „В очакване на Моцарт“. С участието на възпитаници на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и Ансамбъл Drop Down Community, диригент – Деян Павлов. Всъщност това бе втори прочит (след постановката на фестивала в Правец преди две години) на собствената ти идея за това какво се случва между младите певци, докато са „в чакалнята на надеждата“, пред кастинг за оперни роли. Какво бе новото в тази така необходима за певците ни „школа на Вера Немирова“, освен усвояването на необичайното пространство на Топлоцентралата?

Отворената форма на колаж позволява много промени в един спектакъл, много повече отколкото в едно цялостно произведение би било възможно. В зависимост от това с какви участници разполагаме и какъв репертоар изпълняват те, драматургията на програмата претърпява развитие и добавки, а други елементи отпадат. Изисква се готовност за импровизация и гъвкавост, това държи спектакъла ни жив повече от двайсет години, с различни групи от млади изпълнители, в различни страни. Винаги остава червената нишка на разказа за надеждите, тревогите и очакванията на младите певци към своето професионално бъдеще, свързано с много трудности, но и с много светли мигове на сцената.

Общо е също и това, че младите изпълнители напълно успяват за кратко време да развият чувството за ансамбъл, за екипна сплав, и това всъщност превръща този колаж в истински театрален спектакъл. Доверието на студентите и младите изпълнители към мен е огромно, за което съм им благодарна. В тежката за мен 2021 г., когато загубих моята майка, тази група млади хора бе по време на майсторския клас, който течеше тогава в Музикалната академия, плътно до мен. Представлението на фестивала „Моцартови празници“ в Правец бе посветено на паметта на майка ми, оперната певица Соня Немирова, състоя се едва на деветия ден от нейната кончина.

Сега, почти две години по-късно, имах повече време и спокойствие да обърна внимание на детайлите, както на цялостния спектакъл за фестивала „Софийски музикални седмици“ в „Топлоцентрала“, така и на всеки участник поотделно. Резултатът бе прекрасен, бих искала да направим една традиция от този формат, с други композитори и творби.

„В очакване на Моцарт“, „Софийски музикални седмици“

Какви са следващите ти идеи да работиш с млади певци у нас – докосването до твоята естетика, опит и стил на работа е изключително важно за тях?

Нивото на младите певци у нас е много различно. Красиви български гласове в процес на развитие и разучаване на собствените си възможности. Някои от тях вече с доста сценичен опит, други съвсем в началото на обучението си, с твърде малко възможности да опознаят себе си и да изпробват собствените си изразни средства на сцената. Именно там започва моята работа с тях. Искам да насоча вниманието им към самите тях, към нашата действителност, към живота. Оттам към произведенията, към образите им. Към проблемите на една драма или комедия. Към музикалната фраза и към това накъде води тя. Ще ми се да ги науча да не се преструват, да бъдат естествени, автентични на сцената, както и в живота. Да наблюдават себе си, да наблюдават другите. Да мислят, докато пеят и играят. Да разберат, че всяко действие на сцената е свързано с определена мисъл, оттам се ражда и чувството, усещането за пространство, за партньори, за костюм, реквизит. Още не говоря за декор, за светлина, които – както знаем, също са действащи лица. Младите певци трябва да са в състояние да използват телата си като инструмент, да знаят, че гласът е просто част от всичко, от една цялостна система. Скованото тяло на един певец до пианото ограничава не само гласовата му емисия, но го заключва като личност за зрителя и слушателя и ограничава рязко изпълнителя в неговите изразни средства.

Границите между жанровете опера и драма, танц, кино, аудио/визуални изкуства и модерни медии вече отдавна падат. Защо младите български оперни певци да не вървят в крак с времето, за да могат един ден да намерят поле за изява навсякъде, където пожелаят, отговаряйки на изискванията по света оперните певци да бъдат и много добри актьори?

На 7 юли във Варна последва „Хитрата лисичка“ – опера от Леош Яначек, диригент Павел Балев, превод Павел Балев и Вера Немирова, костюми и сценография Димана Латева, хореография Анна Пампулова, художествено осветление Даниел Йовков, диригент на хора Надежда Маккюн, солисти, хор и оркестър на Държавна опера Варна и Варненската детско-юношеска опера. Поради лошото време премиерата бе преместена от Летния театър в салона на операта. Какво от предвиденото за откритата сцена не се „вмести“ на закрито?

Поради прогнозите за лошо време решихме заедно с дирекцията на Държавна опера Варна да преместим премиерния спектакъл в операта, където предварително го изрепетирахме отлично. Преимуществото бе, че бяхме в състояние да използваме пълноценно възможностите на театъра – чигите, механиката, осветлението, което в Летния театър щеше да бъде компромис. Освен това работихме с оркестъра, хора и солистите изцяло акустично, без озвучаване. Тъй като озвучаване в Летния театър се добавя едва на генералната репетиция, навярно резултатът нямаше да е задоволяващ, особено при сложната партитура на Яначек. При повече време за репетиции си струва опитът да се изнесе спектакълът в Летния театър, тъй като е горски сюжет и обстановката в Морската градина със сигурност щеше да създаде атмосфера, но все пак съм щастлива и доволна, че първото пълно представяне в България на прекрасната творба на Яначек се случи на варненска сцена.

Голямо предизвикателство, но вероятно и предимство е да превеждаш либретото за своя постановка заедно с диригента. Доколко свободен бе този превод, за да достигне по-пълноценно например до детската публика?

Условието бе да предадем готовия превод на Варненска опера до края на декември миналата година. За мен и Павел Балев нямаше ни събота, ни неделя. Във всяка свободна минута се работеше по няколко часа дневно онлайн по превода. Беше много интересно време, в което търсихме заедно най-точния изказ, най-близък до оригинала, но и до ритмичната структура на произведението. За това отговаряше главно маестрото, аз поетизирах или обострях езика, търсех синоними, по-точни литературни попадения и словосъчетания. Смятам, че ни се получи доста добре, винаги има какво да се изглади и по време на самите репетиции намирахме повод за минимални корекции. Езикът – дали говор, или имитация на животински гласове – е бил от огромно значение за композитора. По естествения поток на словото той е изграждал музикалната си фраза. Помогна ни и на двамата да навлезем дълбоко в техниките на композицията му, на драматургическата постройка на характерите и фабулата за отношението на човека към природата и вечния цикъл на живота и смъртта. Аз вече имам опит с оперен превод, и то на собственото си либрето, на операта „Котката Иванка“, която трябваше да преведа от немски на български език за Софийската опера.

„Хитрата лисичка“, Държавна опера Варна, фотография Росен Донев

А какво се случи с котката Иванка на софийска сцена? Премиерата бе с бурен успех преди четири години.

Изигра се една серия от няколко много успешни спектакъла. Детската публика, както и ансамбълът заобичаха характера на чаровната котка, все още ме заговарят и споделят хубави спомени за срещата им с тази необикновена история. Но за жалост репертоарната политика на повечето оперни театри у нас не предвижда дълъг живот на необичайни заглавия. Ходи се по познати, утъпкани пътеки. Рядко се рискува и случи ли се това, на афиша се слагат само едно или две представления, в които един цял колектив и творчески екип е вложил неистови усилия. Радвам се, че „Хитрата лисичка“ във Варна ще се играе отново през октомври, както и ‚Милосърдието на Тит“ в Пловдив. Пожелавам си повече смелост и желание от страна на дирекциите да тръгнат към риска в името на творческото израстване на колективите, възпитанието на вкуса на публиката към необикновени заглавия и доближаването на българските оперни театри до европейската репертоарна политика, където до класическите произведения има винаги място и за творби от XX и XXI век.

Какво да очакваме от постоянния гост-режисьор на Варненската опера Вера Немирова през идващия сезон?

Преследвам кооперации на Варненската опера с немски оперни театри. Декорът, костюмите и реквизитите на „Хитрата лисичка“ дойдоха от театъра на побратимения град Рощок, където аз реализирах постановката си преди две години. Предстои премиера на „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер в края на ноември, който получихме от театъра в Магдебург, моя постановка от 2017 г., заедно с диригента постановчик от Магдебург Светослав Борисов. В тези кризисни и трудни за културата времена е грехота да се бракуват скъпи и естетични декори, които биха могли да имат втори живот в България. Още по-интересно за мен е, че аз имам възможност за пълен ъпгрейд на моите постановки. Българските ми колеги певци окрилят моята фантазия, разполагат с богата палитра от изразни средства. Когато аз разчупя своите лични рамки, тогава помагам и на ансамбъла да израства.

Триъгълникът се заключи на 15 юли в Античния театър на Пловдив с „Милосърдието на Тит“ с диригент Диан Чобанов, сценограф Юлиан Табаков, хормайстор и речитативи Драгомир Йосифов, солисти, хор и оркестър на Държавна опера Пловдив, както и забележителни гостуващи артисти. Защо избра Тит, какво в тази „опера сериа“ кореспондира със съвременния оперен почитател? Очевидно в твоите ръце всеки античен сюжет може да получи неочаквани и остроумни препратки към днешния ден (особено в персонажа на императора Тит), но аз питам по-скоро за генералния избор при поставяне на такова трудно във всеки един смисъл произведение.

Първо, самото място ме провокира. Оригинално място на действие, римски античен театър. Трансферът във времето на историята тогава се получава лесно, защото самото място говори за себе си, а героите, които го населяват, са съвременни хора, пречупени през призмата на едно друго време – времето на Моцарт. А една история за владетел, който трябва да направи избор между любовта към своя приятел и своето достойнство като император, винаги е актуална. Има желание да бъде добродетелен, връщайки се от кръвопролитието, за което е станал причина в Йерусалим, и подчинява всички на своята „диктатура на доброто“. По този начин въвлича всички останали в катастрофа, без да го забележи, тъй като вижда само себе си. Накрая той остава сам, съвсем сам и се оженва за любимото си дърво бонзай, което му замества грижите за любим човек.

В България, за да прозвучи по моцартовски едно камерно, симфонично или оперно негово произведение, се изискват специално усилие и работа за стил, щрих, вокална емисия, вибрато, ансамбловост и т.н. В това отношение пловдивската постановка демонстрира забележителни постижения на оркестъра, хора и солистите, дело на Диан Чобанов и Драгомир Йосифов. При това максимално разиграни от теб и в соловите, и в ансамбловите номера. Как се допълват музикалната и постановъчната част в твоята работа – питам, тъй като за съжаление в музикалната действителност (не само у нас) често диктатът на режисьора разделя и размива музикалните идеи за сметка на театрализацията?

Понеже имам музикално образование и съм израснала в семейство на оперна певица, се считам за музикант, който свири на най-големия инструмент: театралния апарат. Ако една оперна постановка е немузикална, това обикновеният зрител не го вижда, но скучае! В салона се чуват разговори, тук бонбон, там хъркане или проблясва дисплеят на телефон. Антрактът се очаква с трепет и после половината салон е празен. За да уловиш вниманието на зрителя, ти си длъжен да направиш завладяващ музикален спектакъл, като по партитура. Не с ефекти, масово използване на мапинг и мултимедия, а с една докосващо разказана история между действащите лица. Това обичайно става с точен анализ на драматургическите линии, но в една оперна постановка най-вече с точен прочит на музикалната картина, която ни предлага композиторът. Може да се отклониш визуално от препоръките на либретото като място на действието, време, пространство. Но трябва да кореспондираш с автора и да останеш верен към неговите намерения, макар че ги превеждаш на съвременен театрален език.

„Милосърдието на Тит“, Държавна опера Пловдив, фотография Александър Богдан Томсън

Отдай дължимото на солистите…

В Пловдив имахме щастието да имаме един истински интернационален състав. До българските солисти стояха и двама млади изпълнители от САЩ – Вероника Дженсън и Рей Шене. Вероника е омъжена за български оперен певец и е избрала да живее със семейството си в България. Дисциплинирана, добре образована в Моцартовия стил, без съмнение чудесно допълнение към ансамбъла. Рей живее и работи във Виена. Срещнах го случайно в Нюрнберг, когато бях по работа във връзка с новата ми постановка на „Дон Жуан“ там, и го гледах на сцената в една рядка барокова творба – операта „Талестри, кралицата на амазонките“ от композиторката Мария Антония Валпургис. Рей играеше главната мъжка роля, с чудесен, чист контратенор и мъжествено излъчване. Случайно бяхме настанени в същия хотел и аз го попитах дали е пял Секст от „Милосърдието на Тит“. Младият певец възкликна, че още не го е пял, но му е мечтана роля! „А имате ли желание да го изпеете в Античния театър в Пловдив?“, предложих аз. „Къде е Пловдив?“ – попита той… Изминаха няколко месеца и Рей пристигна в България. Освен че стана неразделна част от сплотения пловдивски състав, го запознахме и с красотите на България. Заведохме го на Бачковския манастир, в Хисаря. „Нямам търпение да се върна…“, сподели след първия репетиционен период младият и талантлив певец.
Заедно с Вера Гиргинова, която с цялото си същество се хвърли в дълбоката вода на сложния персонаж на Вителия, бяха силна двойка на сцената, отдадени напълно на процеса на изграждане на Моцартовата вселена.
Нека да не забравим, че до тях бе и опитният Георги Султанов, един доказан актьор певец, с когото изграждането на характера на психически лабилния император бе едно истинско пътешествие!
Младият бас Виктор Кръстанов е със силно излъчване на сцената. Веднага се заех да търся възможности за развитие на младия талант, опитах се да го освободя от притесненията му и да му вдъхна доверие в неговите собствени възможности и резерви. Това е много често принцип в моята работа: не чрез диктатура, критика и мачкане на самочувствието на изпълнителите, а чрез насърчаване, доверие, насочване към позитивните страни на тяхната изява, свързано с конструктивна критика.
Силно впечатление на журналиста от Opernwelt Щефан Книйс, който ще отбележи с рецензия в престижното списание премиерата на „Милосърдието на Тит“, направи и сопраното Ива Ананиева в ролята на Сервилия. Ива е истински човек на театъра. Всеотдайна в работата, скромна, но много силна като присъствие, тя бе точно на мястото си в ролята на непреклонната Сервилия, която единствена се осмелява да конфронтира Тит с истината, че не може да го обича насила.
Общо взето, може да се каже, че късметът бе с нас! В момента ставаме свидетели на истинска оперна революция в България, която се очаква и която ще се случи благодарение на нашите отворени към експеримента и импулсите на обновление артисти-солисти. Всички до един, с които съм работила досега и продължавам да работя, са готови да приемат и осъществят новите тенденции на оперната сцена. Търсещи, работливи и не на последно място – прекрасни хора!

Накрая да обобщим – освен зовът на кръвта, какво те привлича към българската сцена?

Моето чувство за отговорност към тях.

Вера Немирова е едно от най-ярките имена в съвременната оперна режисура в Европа. Родена в София, тя е потомка на рода Немирови – майка ѝ е оперната певица и педагожка Соня Немирова, а баща ѝ е оперният режисьор Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров. През 1996 г. Вера Немирова завършва Музикалната академия „Ханс Айслер“ в Берлин със специалност оперна режисура. През 1999 г. завършва второ висше образование със специалност музикална режисура в медиите – видео, телевизия и кино. От 1998 г. започва самостоятелна режисьорска дейност с постановки в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния, България. Широк отзвук в международната преса намират нейните постановки „Графиня Марица“ от Калман, Фолксопер, Виена (2002), „Макбет“ от Верди, Опера Бон (2003), „Момичето от златния Запад“ от Пучини, Дойче Опер, Берлин (2004), „Риголето“ от Верди, Люцерн (2005),„Еврианта“ от Вебер и „Отело“ от Верди, Земпер Опер, Дрезден (2006), „Дама Пика“ от Чайковски, Щатсопер Виена (2007), „Макбет“ от Верди, Щатсопер Виена; (2009), дебютът с постановката на „Лулу“ от Албан Берг на Залцбургския фестивал (2010), „Антигона“ от Томасо Траета, под диригентството на Рене Якобс в Щатсопер, Берлин (2011). От 2010 г. до 2012 г. Вера Немирова реализира тетралогията на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“ във Франкфурт на Майн, под диригентството на Себастиан Вайгле. Следват „Африканката“ от Майербер – копродукция с Дойче Опер Берлин, с Роберто Аланя в главната роля (2015),„Валкюра“ от Вагнер на Великденския фестивал в Залцбург под диригентството на Кристиан Тилеман в копродукция с Музикалния фестивал Пекин (2017), „ВилхелмТел“ от Росини в Сеул, Южна Корея (2019), „Дон Карлос“ от Верди за Великденския фестивал в Залцбург в копродукция с Дрезденската опера (2020, отложен за 2021). Вера Немирова е финалист на Втория международен конкурс за оперна режисура в Грац, Австрия (2000). В периода 2001–2002 е стипендиантка на Академията за изкуства в Берлин, която ѝ присъжда своята награда в секцията за изпълнителско изкуство. От 2001 до 2003 г. е член на Академията за съвременен музикален театър при културния фонд на Дойче Банк, с награда за постановката на „Празникът на агнетата“ от Елфриде Йелинек и Олга Нойвирт, осъществена в Хамбург. Вера Немирова е гост-професор в Музикалната Академия „Ханс Айслер“ в Берлин и доцент във Виенския университет. През 2008 г. за първи път работи в България. В Софийската опера поставя „Момичето от златния Запад“ от Пучини. Следват „Любовен еликсир“ от Доницети в София, „Катерина Измайлова“ от Дмитрий Шостакович в Русе и Пловдив, „Африканката“ от Джакомо Майербер в Стара Загора, „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус в Русе и др. През 2021 г. поставя „Графиня Марица“ от Имре Калман в Държавна опера Варна, половин век след постановката на същата сцена на същото заглавие от своя баща Евгений Немиров. На следващата година е поканена във Виенската държавна опера да направи възстановка на своята виенска „Дама Пика“ от 2008 г., под диригентската палка на Валери Гергиев. Няколко месеца по-късно във Варна тя реализира, в партньорство с диригента Павел Балев, съвсем нова съвременна трактовка на „Дама Пика“ от Чайковски. Вера Немирова е постоянен гост-режисьор на Държавна опера Варна.

Проф. д-р Момчил Георгиев преподава „Управление на музикалните изкуства“ в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. Има 4 книги и над 120 статии и рецензии у нас и зад граница. Председател и програматор на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“. Член на американската Асоциация на джазовите журналисти.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display