0
482

В памет на Анджей Вайда

Анджей Вайда
Анджей Вайда

В историята на полската култура има едно особено понятие – wieszcz – и то е почти непреводимо – наставник, духовен водач, дори пророк… Така са се обръщали към Адам Мицкевич, Станислав Виспянски или Юлиуш Словацки, голeмите полски национални поети. Дума, която поляците използваха понякога и за своя „полски папа” – Карол Войтила… До смъртта на Анджей Вайда, напуснал този свят на 9 октомври 2016 г., нерядко можеше да се чуе такова определение и за него, може би защото голямата полска поезия ярко се въплъти в неговите филми, защото той, легендата от времето на антикомунистическата „Солидарност”, бе смятан за „съвестта на нацията”.

Анджей Вайда не спря да снима почти до края, въпреки здравословните си проблеми. През 2013 г. той завърши своя „Валенса. Човекът от надежда”, трета част от цикъла за комунистическата система след „Човекът от мрамор” (1977) и „Човекът от желязо” (1981).

През последните години Анджей Вайда създаде и два филма, общото в които е размисълът върху смъртта – „Катин” (2007) и Tatarak (2009, показан на София Филм Фест през 2010 под заглавие „Сладка тръпка“). Публикуваме откъс от едно от последните интервюта на големия полски режисьор пред сп. „Позитив”.

tatarak
Tatarak, 2009

Моят филм „Канал” (1956) бе първата творба на полската киношкола, а смятам, че „Катин” (2007) е последната. Това е късно сбогуване поради множество причини. Знаех, че много ми се искаше да започна отново. Искаше ми се да видя отново Кристина Янда, но трябваше да й предложа роля и сюжет, които да оправдаят моето предложение. В полската литература има един автор – Ярослав Ивашкевич, чиито женски героини са много подходящи за екрана. Отдавна ми се искаше да екранизирам някой негов текст, но проблемът бе, че текстът, който ми харесваше, бе съвсем кратък. Около двайсетина страници. Нямах обаче желание да работя за телевизията, смятам, че това е губене на време. Не защото телевизионните програми не ми харесват – макар това да е вярно днес – но и поради една по-съществена причина: не исках филмът ми да се гледа само от самотни хора. В това има нещо неестествено. Как мога да знам дали моят филм е добър, или лош, ако го гледам сам. На кинопрожекцията чувам зад себе си нечий смях, някой е видял нещо, което аз не съм забелязал. И това е показателно. Различните възприятия, които се усещат в киносалона, това е съждението, което мога да имам за даден филм. Винаги, когато ходя на кино, сядам близо до изхода, за да мога да си тръгна, ако ми стане скучно! Обичам да усещам публиката зад гърба си, да долавям мислите им и се питам как може да е другояче, щом не правим филмите заради себе си, или поне такъв е моят случай. Ето защо и Tatarak (2009) по новелата на Ивашкевич, един от последните ми филми, е малко по-специален – четиридесет и пет минутна творба за големия екран. Известно е, че един филм в киното трябва да трае поне час и двайсет, час и трийсет минути. Попитах моя кардиолог не е ли чел някаква лекарска новела, която да мога да пренеса на екрана. Той ми препоръча разказ на големия унгарски писател Шандор Мараи, написан тъкмо в духа на онова, което търсех. Ала все още нямах достатъчно материал и се сетих за нещо, разказано ми преди време от една актриса. Реших да събера тези три елемента и да направя филм. След като заснех частта, вдъхновена от Ивашкевич, а сетне и тази по Мараи, Кристина Янда ми донесе петнайсетина страници с молба да ги прочета. Те се отнасяха до един много скръбен и за двама ни момент – болестта и смъртта на нейния съпруг Едуард Клосински, невероятен оператор, с когото заедно заснехме „Човекът от мрамор” и „Човекът от желязо”, филми, в които играеше самата Кристина. Бях свидетел и на тяхната първа среща, защото светът на киното е твърде малък. Тя бе описала ден след ден, час по час как той си отива от живота. Възхитих се както от смелостта й, така и качествата на предложения от нея текст – това наистина беше литература. Разбрах, че е написала този разказ за мен, защото е искала да знам как се е случило всичко това. Ала тъй като съм режисьор, я попитах следното: „Даваш го само на мен, или искаш да влезе в нашия филм, готова ли си да го кажеш пред камерата?”. Тя ми отговори с „да”. Тогава разбрах, че тази част на филма ще посветя само на Кристина. Но имах един проблем. В миг видях образа, кадъра, в който тя ще произнесе разказа си, като в картина на Едуард Хопър. Много често по време на курсовете си съм повтарял пред моите студенти, че една картина може да е източник на фантастично вдъхновение за един режисьор; и най-вече творбите на Хопър. На една от неговите картини се вижда жена в хотелска стая в Ню Йорк, приготвила куфарите си. Тя е седнала и най-вероятно чете Библията – каквато има в повечето американски хотели – в очакване на любимия си. Казах си: ето актриса, която след края на снимачния ден се връща в хотела; тя вече мисли над собствения си живот, а не над филма, в който се снима. По време на снимките на филма мъжът на Кристина Янда вече не бе тук, мъжът, когото тя обичаше и на когото дължеше толкова много. Ето защо реших да използвам тази картина на Хопър като декор на сцената. Моят великолепен оператор Павел Еделман избра такъв ъгъл на камерата, от  който се виждаше цялата стая. Попитах го: „Какво друго мислиш да правиш?”. Отвърна ми: „Нищо. Оставям я така”. Очарован бях, че тези дълги кадри, в които Кристина разказва, са заснети само в един дълъг план. Не й позволих да импровизира, помолих я да научи текста си наизуст. Преписах някои неща, премахнах други, но й оставих свободата да произнесе своя монолог. Понякога далеч, близо до прозореца; понякога излиза от полето на камерата и тогава стаята стои празна. Правил съм немалко неща в киното за тези петдесет години, но никога не съм виждал това. Чудесно е да можеш да работиш в киното с такава свобода. С помощта на Кристина изоставих част от сценария и снимах филм, доста по-различен от първоначалния замисъл. От Мараи съхраних някои елементи от историята с рентгеновите лъчи. Ивашкевич пък казва в края на новелата си, че историята му е била разказана от тази жена години по-късно, когато тя е била на смъртно легло. Реших още от самото начало тя да е болна и така историята стана още по-драматична….

Филмът е изцяло белязан от смъртта: тази на главната героиня, както и на нейния съпруг, а също и на двамата им синове. И все пак филмът е изпълнен със светлина.

Може би, защото измених първоначалната си идея и не бях в съгласие със самия себе си. Винаги става така, когато правя добър филм.