0
2584

В памет на Жан д’Ормесон

Веселата ерудиция, олекотяваща изящния класицизъм на творчеството му, ведрият поглед, с който обгръщаше тежкия свят, и публицистичен професионализъм, бяха неговата притегателна сила дори за французите, които не са на „ти“ с високата литература.

„Лошо е за писател да умре в един ден с някого като Пиаф“ – Жан д’Ормесон не е изрекъл това за себе си, разбира се, а за своя събрат по перо Жан Кокто, който си отива от света почти едновременно с Едит Пиаф и изпращането му потъва в сянката на това на прочутата певица. Едва ли писателят доайен на Френската академия е имал предчувствие, че ще го сполети същият край.

Преди французите да съумеят да осмислят новината, че най-сините очи на Франция вече са затворени (дори на 92 г. Жан д’Ормесон изглеждаше някак несъвместим със смъртта), вестта, че си е отишъл рокпевецът Джони Холидей, ги застигна и заля (със 73000 съобщения в минута, както изчисляват социалните мрежи). Морето от двойна скръб тласна и към паралели между двамата, за каквито сигурно има пространство въпреки толкова различните им хоризонти. Творчеството е двигател на живота и на литератора, и на певеца, творили до самия си край (последната книга на д’Ормесон, „Et moi je vis toujours!“ (А аз още съм жив!), изд. „Галимар“, трябва да излезе на пазара през февруари догодина). Близки бяха и политическите им възгледи – в умереното дясно поле, но винаги открити и разбиращи другите („Не мога да не обичам противниците си“ – твърди писателят, превъплътил на екрана образа на социалиста Франсоа Митеран, а певецът бива посрещнат като идол на празника на „Юманите“ – вестника на комунистите). Сродява ги най-вече любовта – към публиката, към Франция, към хората – с която са спечелили мястото си в пантеона на френската памет.

Затова Жан д’О сигурно би реагирал весело и духовито на определението „рокзвезда на френската литература“, с което бе окичен някъде в пресата тези дни. Веселата ерудиция, олекотяваща изящния класицизъм на творчеството му, ведрият поглед, с който обгръщаше тежкия свят, непринуденият тон, приземяващ благородните му маниери и публицистичен професионализъм, бяха неговата притегателна сила дори за французите, които не са на „ти“ с високата литература. „Двойното безсмъртие“, достигнато приживе с членството му във Френската академия и влизането на творчеството му в „Плеядата“ – най-престижната френска  литературна колекция, никога не са променили навика му да не се взима насериозно. „Какво се е променило в Академията? Може би тоалетните: на едната пишеше „Мъжка“, на другата – „Мадам Юрсенар“ – така академикът сбито обобщава в интервю пред „Франс 2“ заслугите си за въвеждането на първата жена в мъжката крепост на „богоизбраните“. Маргьорит Юрсенар, а след нея и Симон Вейл. „Обичам Академията, но тя не е само за литература… „Плеядата“ – за един писател това е рай!“ – признава все пак той.

Ковчегът, положен направо на земята в двора на Дома на инвалидите в Париж, върху него прост дървен молив (последен дар от президента Макрон) – това остана най-символичната картина от „изпращането в рая“ на големия писател, често канил Бог за герой в своите книги. А и в мислите и разговорите си, както припомни в Туитър събратът му Бернар Пиво: „Ако Бог съществува, какво бихте искали да Ви каже след смъртта Ви“, „Влез, глупчо!“ – ми отговори Жан д’Ормесон“.

Жан д’Ормесон (1925-2017) е френски писател. Роден е в Париж в старо аристократично семейство, но израства в Бавария. Бил е генерален секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО и директор на в. „Фигаро” (1974-1979). Член на Френската академия (1973). Автор на много романи. У нас са преведени книгите му: „История на скитника евреин”, „Докладът на Гавриил” и др.