0
2399

В памет на Иван Милев

„Иван Милев бе един от най-скъпите ни художници – един от тези, които в страстен устрем към бъднините на нашето изкуство сътвориха нови и непознати ценности.“ На 25 януари се навършват 90 години от смъртта на Иван Милев.

Смъртта го отнесе тъй бързо, че и досега неговата загуба за родното ни изкуство остава неразбрана, необяснима: ето, картините, които едва е довършил, и цялото му творчество, което е още между нас – тъй познато и близко, както споменът от последния ни разговор с него – и само внезапната острота на мисълта, че той не е вече между живите, прави сърцето ни да изтръпва в онова страшно чувство на празнота и безнадеждност, което оставя след себе си загубата на най-скъпото, което сме имали.

Защото Иван Милев бе един от най-скъпите ни художници – един от тези, които в страстен устрем към бъднините на нашето изкуство сътвориха нови и непознати ценности, един от най-малкото, който се възвиси до проблеми, които никой у нас не бе достигнал. За такова изкуство трябваше буйната и безстрашна упоритост на бореца, трябваше фанатична и ясна душа – и изкуството на Иван Милев бе героично, тъй като той се бори с него до смъртното си легло.

И такъв го познавахме – вечно недоволния, тази безпокойна и неудовлетворена душа: от хората, от себе си, от своето изкуство – може би твърде детска, за да знае защо, ала обречена завинаги на своето трагично начало, за да извоюва така в своите яростни пристъпи онези шеметни мигове на победа, в които се разкрива тайната на видяното в своето безкрайно многоцветие от образи, орнаменти и багри. Така той преживяваше нещата – в някаква светеща в хиляди бои експлозия на волята, в освободителния вихър на хиляди скъсани трептящи линии, в разпенените водопади на светлините и сънищата. И поради това неговото изкуство бе многообразно и сложно: от чупливата линия на орнамента до смътните петна на акварела, от нежната графика на винетката до монументалната ширина на стенописа; ала това изкуство си остана винаги сурово, мъжествено и страстно, то бе винаги самотно.

Имаше наистина в картините на Иван Милев някаква странна отвърнатост от зрителя: нито техниката на рисунъка, нито боите носеха елегантност или някакъв маниер, за да се харесат; самите фигури живееха някакъв свой живот, отчуждени от всичко, застинали в копнежи, които се отнасят само за тях, с мистичното безразличие на икони, с легендарната затвореност на светци; а пейзажите разрастваха, пищни или пустинни, в тръпките на един далечен живот, ту разискрени и цъфтящи, ту странно глъхнещи, напрегнати и бездънни, отнесени по вълните на далечината.

И по някакво чудо тази тъй отчуждена действителност ставаше необяснимо близка, някаква странна симпатия ни сближаваше отведнъж с нейните самотни образи, за да ги направи скъпи, познати, родни – тази всичката застиналост от видения намираше някакви скрити пътища, за да ни достигне, за да стане наша – и това бе тайната на това тъй човешко изкуство. Защото в него бе отразена по някакъв начин частица от нас самите: спомените от нашето детинство, приказките, които сме слушали някога, онова малко парче земя, гдето сме израснали и което носим в душата си. И в картините на Иван Милев имаше тъкмо онова неизразимо родно, онази тайна на българската душа – сурова, недоволна, напрегната, онази тъй скъпа груба искреност, проста доброта: тези непохватни, разкривени стрехи, под които грее огнището на приказките, настръхналата дивота на скалите, от които слиза човек и светец – и тези безкрайни, нагорещени, зреещи ниви, сред които умира болният син, обречен със сенките.

В дългите лутания на своето изкуство, минал толкова влияния и пристъпи, Иван Милев бе един от най-малкото, който можа навсякъде да даде себе си, своята душа на българин и своята тайна на рòден художник. Не затова, че рисуваше селяни, манастири и покъщнина – и други са рисували това, без да бъдат родни – а защото и в най-чуждите мотиви преживяваше себе си. Нему не бяха чужди увличания в японското изкуство, във виенския сецесион, в руските художници, дори в експресионизма; много от елементите на различни стилове могат да се намерят дори в една и съща негова картина; ала той имаше онази тайна да претопява всичко в себе си, за да го направи свое, както нашите стари резбари можеха да съчетаят от византийския и бароков орнамент нашата черковна украса. И тъкмо заради това Иван Милев бе един от най-големите ни декоративни художници.

И неговото творчество, така неочаквано започнато едва шест години преди смъртта му, се разрасна в едно богатство от форми и в една неизчерпаемост от мотиви, които биха поразили всеки, който е следил отблизо неговото развитие. Неговите картини, отначало така тънки и внимателни, малки в размери и мащаб, се освободиха твърде бързо от тесните си граници и потърсиха широката форма. Повечето от картините му биха могли да бъдат увеличавани няколко пъти, без да изгубят от ценността си – един сигурен белег за тяхната монументалност. И може би само технически несгоди спъваха този тъй щедро одарен художник: за него трябваха стени, огромни бели стени, които да покрие с фрески като голям майстор – и той, който можеше всичко, което опитваше, украси с най-хубавите стенописи, които има нашето изкуство, дома, в който живееше.

И все пак Иван Милев бе в самото начало на своето изкуство. Той даде само първите си опити, той преодоля едва началните мъчнотии. Последните му картини, които е работил дори до смъртното легло, показват такива нови страни от неговото творчество, едно така сигурно овладяване на техническите средства, една тъй стихийна сила на прозирането и израза, че всичко дадено дотогава от него остава далеко назад. Тези няколко картини са само едва началото от цикъла „Родопски легенди“, които той си е набелязал в един списък, за да ги изпълни по-сетне. И все пак те са тъй могъщи, че излизат извън рамките на даденото досега в нашето изкуство. Картини като „Слънчева женитба“, „Годеница“, „Целувката“ и „Болен юнак“ са постигания, които могат да издържат състезание във всяка западна изложба, а за нашето изкуство те са безценни.

И ако се помисли какво би могъл да даде Иван Милев след тези картини, след десет, двадесет години… Може би такава е участта на всяко дарование: да бъде оплаквано; и сега остават, уви, само слабите думи на скръбта и скритата сълза на жалейката.

1937 г.

Чавдар Мутафов (1889-1954) е едно от големите имена на българския модернизъм. Следва машинно инженерство (1908-1912) и архитектура (1923-1925) в Мюнхен. Работи като архитект, занимава се и с критика. Печата литературни произведения и статии във „Везни” и ”Златорог”, редактира литературните седмичници „Изток” и „Стрелец”. Автор е на художествени есета и на литературна критика, на разкази и на един модернистичен роман – „Дилетант. Декоративен роман” (1926). Мутафов е един от най-оригиналните и ерудирани художествени критици в периода между войните. Част от есетата му са свързани с модерното изкуство и имат манифестен характер; други правят неочакван разрез на значими художествени течения (“Експресионизмът в Германия”), трети извличат концептуални принципи на модерното изкуство (“Плакатът”, “Карикатурата” и др.). Текстът за Иван Милев (1897-1927) е написан по повод десетгодишнината от смъртта на художника, публикуван е в приложението за общокултурни въпроси на сп. „Домакиня и майка“ през 1937 г. Препечатва се за първи път.