0
5944

В памет на моя съпруг

На 29 юли тази година си отиде литературният историк и критик Вихрен Чернокожев. На 6 септември се навършват 40 дни от кончината му.

„Моите спомени са ми по-ценни от действителността“ – така отвръща 70-годишният Елиас Канети при срещата си във Виена с младия тогава преводач и писател Венцислав Константинов на неговата покана да посети Русе и родната си къща. Сега  казвам тези думи и на себе си – моите спомени са ми по-ценни от действителността. Този текст започна да се пише сам. Започна рано – две седмици, след като Вихрен си отиде от този свят. И сигурно краят му вътре в мен ще свърши с моето оттегляне от Божия свят.

Признавам, че този вътрешен монолог започна неволно с терапевтична цел, защото болката и празнината са големи. Дали е редно да го правя публично достояние. И да, и не. Не – защото е много личен. И да – защото Вихрен бе, колкото и да не му се искаше, публична личност. Винаги се придържаше към афоризма на Радой Ралин: „Слава хорска – пяна морска“. Беше дълбоко несуетен човек. Наред с това смяташе, че щом си взел писалката и стоиш пред белия лист, това вече е претенция, ти вече се заяваваш пред света с: „Аз съм“. През последните години често си припомняхме и думите на Димитър Подвързачов: „Едно разбрах със сигурност – че навсякъде може и без мен“. И двамата нямахме профили във Фейсбук. Вихрен смяташе, че там е като навалицата пред Халите.

Каквото и да кажеше, дори нещо в битов план, то звучеше мъдро, кратко и оригинално. Когато гледаше любимата си топола пред прозореца на дома ни, казваше: „Виж вятърът как я разрошва“. Обичах да го апострофирам шеговито, така изразявах и моята обич към него, в обичайните ни закачки: „Ще ходя след теб като биографът Екерман след Гьоте и ще записвам шедьоврите ти“. Той добре знаеше моята доброжелателна иронична и самоиронина нагласа към нещата от живота и ми отвръщаше със смях: „Тъй, тъй…“.

Не беше суетен човек, дотолкова, че дори не запазихме неговите статии, писани в ранните години, когато редовно сътрудничеше на в. „Демокрация“ и в. „Про и анти“. А събрани, те щяха да са една достоверна снимка на тогавашните ни надежди и, уви, наивни възторзи. Битът беше труден за Вихрен. Дори преодоляването на един по-висок тротоар или стъпала, покрай които няма парапет, бяха проблем за него. Мечтаеше да създаде кръжок по писане сред хора в неравностойно положение и с физически проблеми. Всеки негов ден бе борба. Борба на един достоен във всяко отношение човек. Надявам се, че завеща това на мен и сина ни. Но и който го познаваше, знаеше, че неслучайно бе историк и теоретик в областта на смеха. А едва ли има по-голямо изкуство от смеха, роден от болка.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ в НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Литературовед в Института за литература на БАН. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.