0
1204

В памет на паметта

Pro и contra

Миналото е чужда страна. Книгата на Мария Степанова В памет на паметта (Жанет 45, 2018, превод Здравка Петрова), макар нито веднъж да не се позовава на монографията на Дейвид Лоуентал, изцяло е пронизана от нея – едновременно и като изпитване, и като проверка. 595-страничният труд на руската поетеса, който тя нарича романс, е всъщност нещо като есеистично превъплъщение на академичното изследване на американския учен, непрестанно колебаещо се между два въпроса: редно ли е да си присвояваме миналото, след като то заедно със своите мъртви e беззащитно? И ако е редно – кое минало си присвояваме: истинското ли – такова, каквото е, или някакво въображаемо, което си измисляме? Ако сме очаквали категоричен отговор на тези два въпроса, отгръщайки романса, дълго ще има да чакаме – Мария Степанова не дава такъв. Финалът на В памет на паметта, този своеобразен некролог на/за паметта, както някои наричат книгата, е показателен:

Замразените Шарлоти, представителите на популацията на оцелелите, ми изглеждат като мои роднини – и колкото по-малко мога да разкажа за тях, толкова по-близки ми стават.

В Русия романсът е посрещнат с възторг, обявяват го за една от най-важните книги, написани на руски език през 2017 г. КомерсантЪ дори го провъзгласява за „текст с абсолютна световна значимост“. Прочее, тъкмо с такава нагласа започнах да чета В памет на паметта, но колкото повече навлизах навътре в текста, толкова повече се сдобивах с усещането, че да, книгата безспорно е важна, говори за същностни неща, ала сякаш нещо не ѝ достига или пък е в повече; тоест изгубила е авторката мярата. Но как-то не так (Но нещо не е точно така), споделя един от читателите ѝ. И той ми се струва прав – има нещо, което те безпокои, не те удовлетворява докрай. Нека видим:

PRO
Безспорно В памет на паметта е произведение с достойнства. Ето някои от тях:

Ерудиция
Мария Степанова показва завидна ерудиция по всякакви художествени „казуси“, свързани с паметта. Особено се обляга на германеца В. Г. Зебалд, който е познат и у нас с книгите си „Емигрантите“ (Колибри, 2017, превод Стоян Гяуров) и „Аустерлиц“ (Стено, 2013, превод Галина Павлова). Тя се възхищава от неговата доброжелателност към всеки предмет, спомен, отломка от миналото:

Чувството на братство пред лицето на общата участ, като обсаден град или на потъващ кораб, прави неговия метод универсален, всеобхватен: чудо няма да се случи, на всичко, което е пред нас, включително и на нас, предстои да изчезне и това няма да отнеме много време. А значи не е нужно да избираме – и всеки предмет, всяка съдба, всяко лице и всяка табела заслужават да бъдат споменати, да останат още под светлината преди окончателното затъмнение.

Следвайки убеждението на Зебалд, Мария Степанова също нищо не изпуска от очи (думата прилежно срещаме често като описание на начина, по който се отнася към събирането на материали за писането ѝ) – и най-малкото късче минало бива прилежно прехвърлено и отметнато, отделено му е внимание, превърнато е в обект (или по-добре в тема) на писмото. Тъкмо поради това е донякъде странно, че в своя изследователски метод тя пропуска да спомене като предтеча един от създателите и може би най-ярък представител на т.нар. „микроистория“, италианския историк Карло Гинзбург. Странността се увеличава от обстоятелство, че сред своите близки и роднини Мария Степанова изброява мнозина Гинзбурги, от тази фамилия на „търговеца от първа гилдия“ Абрам Осипович Гинзбург от Починки брои родословието си; споменава дори, че е сигурна колко много Гинзбурги има разселени по земята. Вероятната причина може би е същата, както при Дейвид Лоуентал: иска да подчертае, че пише художествено произведение, романс, а не културологичен, исторически или философски труд. Нейното прекосяване на миналото е едновременно автобиографично, но и литературно: В памет на паметта не търси истини, нито корени, В Памет на паметта търси изгубеното време или, по-скоро, изгубените във времето (предшественици). Една Прустовска стратегия, само че разказана не през мадлената, а през незначителни бележки, писма, снимки, картички, предмети… Една от тези картички впрочем е приложена към книгата, изпратена е от българина Д. Х-Генчев до прабабата на Мария Степанова – Сарра Гинзбург, от Монпелие („името на прабабиния български възлюбен – Дмитрий Пенчев-Хаджигенчев – звучи като броилка“, отбелязва един от руските коментатори на книгата); тоест за микропредметите на микроисторията се знае отлично. Както и да е, ерудицията на Мария Степанова е солидна и това понякога пречи – обрисува ни я като педант; като скъперник-рицар, който не иска да изпусне дори една паричка в процепа на забравата.

Конструкция
В памет на паметта е солидно здание, устремено да се представи като своеобразен паноптикум. Книгата се състои от три части съответно с девет, десет и четири глави. В първите две части срещаме и т.нар. „неглави“ – две и три, – където са включени предимно кореспонденции между предците ѝ, без почти никаква нейна намеса – просто това е, което съм намерила, ето го едно към едно. Личи, че цялата тази колосална сграда от думи е промислена внимателно; не случайно на едно място Мария Степанова казва, че сякаш от дете като че ли се е готвила да напише точно тази книга. Подробно разглежда предметите на спомена, разсъждава за това доколко справедливо (или несправедливо) биват обречени на небитие; изобщо върху този проблем на паметта – онова, през която тя бива извикана като спомен, са избродирани сума ти изречения. Тя обаче не се изкушава да ни ги изложи като образ, разчита на думите – те са нейната опора, те са нейното най-сигурно изразно средство. Изглежда е убедена, че няма по-добър инструмент на/за паметта от словото, затова и няма нито един фото-портрет, нито една снимка на шкафче, чаша, шал, нито едно факсимиле на писмо, документ, бележка. Както отбелязват и други, тя сякаш няма много доверие на изображението и не малко страници са посветени на това как може то да ни подведе, измами, залъже. В тази връзка е показателна историята за това как, ако не се лъжа в Саратов, ѝ показват дома на нейните предходници, тя описва чувството – ах, да, влезе тази обстановка в мен, себе си представих сред нея, пък накрая се оказва, че всъщност нейният гид сбъркал улицата, а с това и къщата. Не бива, казано иначе, да се доверяваме на онова, което ни (се) представя/т като минало, паметта е склонна да се заблуждава, да си въобразява, да си измисля дори. И привежда Мария Степанова експеримента на млад американец, учещ психология, който ей-така, лекомислено, създал у семейството си несъществуващ спомен. Тоест, конструкцията на паметта е рехава, неустойчива, нестабилна; Вавилонска кула, разрушена обаче не откъм върха, а откъм основите. Фундаментът на паметта обикновено е фундамент на фантазията, предрешена като факт – ако не измислен, поне преиначен. И няма сигурност дори ако този фундамент е укрепен с вещи и предмети – те също носят илюзия в себе си.

Език
Фактът, че Мария Степанова е поет, определя начина, по който тя подхожда към своя романс. Езикът ѝ е гъст, обемен, пространен; с много реверси, аверси и серпентини (тук сме длъжни да отбележим отличната работа на преводачката Здравка Петрова):

Приповдигнатата интонация, бързо сменяна от подигравателна скоропоговорка, разногласи диалози, прекъсвани от авторския глас; всичко това е по-разбираемо, ако си напомняме, че става дума за театър; ето я обложката на пиесата или програмката със засукани шрифтове и вензели, ето го списъка на действащите лица, ето че като в стари времена на сцената излизат Прологът и Епилогът със своите предизвестия и обяснения. Пиесата обаче няма къде да се разгърне с пълна сила.

През този език се напредва трудно, от читателя се иска умение да се справи с тази плътност, на моменти дори непробиваемост на думите. Смятам, че този подход от нейна страна е съвсем съзнателен: паметта човешка е наблъскана с най-различни дреболии и подробности и езикът, използван, за да бъде донякъде описана тя, трябва да прилича на нейния наблъскан и претъпкан с различни вещи склад. През спомените трябва да преминаваме внимателно, с движение почти на балерина, на пръсти; още по-внимателно трябва да разгръщаме пердетата, за да видим какво точно е струпано по рафтовете на паметта. Мария Степанова ни предлага точно такъв сгъстен речник, за да усетим и разберем колко е трудно това придвижване, колко грижливо, бдящо и предпазливо трябва да напредваме през безпроцепните му пространства. Нейният език е изпитание, както е изпитание и самата памет; не зная дали други са си давали сметка за това, но тя е търсела тази аналогия: тъкала е това преплитане на думите, плетение словес, както го е определил патриарх Евтимий Търновски, за да даде представа за преплитането на спомените, плетение памѧтьи. И тук се вижда виртуозното владеене на думите, на езика едновременно и като сечиво, и като материал на писателя: В памет на паметта освен всичко друго е и езиков експеримент, без съмнение извънмерно постигнат.

CONTRA
Само че всички тези достойнства са някак като преяждане със сладко – в един момент вече си преситен, даже нагорчава. Тази книга е толкова изпипана, че е чак изкуствена. И така качествата ѝ от положителни и възхитителни се видоизменят в своето обратно.

Чрезмерност
Усещането за прехвърляне на мярата те обзема още в началото, когато почти на цели 100 страници уж ще се започва, а все не се започва. Така още тук осъзнаваш главното „качество“ на тази книга – непомерната ѝ логорея. Мария Степанова сякаш я е страх да тръгне по същество и все отлага, увърта, суети се. За разлика от стиховете ѝ, които са игриви, иронични, закачащи се, палави чак, В памет на паметта такива струйки няма, препречени са и не текат. Вероятно замаяна от тежестта на задачата, с която се е заела – да опише така семейната памет, че да не ощети с нищо идеята-пътеводна нишка, че всъщност никоя памет не е докрай вярна и правдива, тя просто е забравила поета в себе си. Мария Михайловна има прекрасни немирни стихове: Вот возьму да и не буду/ Я сейчас писать стихи./ Вот возьму да и не стану/ Ни за что стихи писать (Ето, ще започна и няма/ сега да пиша стихове./ Ето, ще започна и няма/ за нищо на света стихове да пиша), и ако в тях се прослушва гласът на каприза, на пакостничеството, на един поетически вироглав Питър Пан, в романса такова нещо няма: все едно виждаме дете, което си играе на възрастен и затова всичките маниери, навици, действия, излияния на възрастния се имитират с чрезмерна прецизност, с извънредна пунктуалност. Което води до скованост: говорихме за плътния език, но той понякога така затруднява движенията, че се налага да оставиш книгата, да си отдъхнеш от напрежението и едва тогава да продължиш. Изключително сериозна книга, изключително важна – Мария Степанова много добре е разбирала какво пише и може би тъкмо поради това го е писала не точно като себе си, поетесата.

Претрупаност
От тази неувереност идва и другият проблем на книгата – претрупаността. И трите части с деветте, десетте и четирите глави, барабар и с двете и трите „неглави“ все въртят едно и също, все около едно и също сучат, за да стигнат накрая до винаги един и същия извод: паметта на днешните е избирателна и мъртвите са безсилни срещу това. Тоест, продължавам мисълта ѝ, не можем да твърдим въобще, че има памет – няма една памет, има много памети и всяка от тях е различна и твърде възможно е без допир с онова, което се е случило в действителност. За да докаже това, Мария Степанова се обръща към книгата на литературоведката от Колумбийския университет Мариане Хирш за постпаметта, която преобръщала разказа за себе си в разказ за предците:

Структурите, надничащи от тъмната вода на историята, отбягват всякаква линеарност: тяхна естествена среда е съприсъствието, едновременното звучене на някогашни гласове, съпротивляващи се на очевидността на времето и разрухата. // Работата на постпаметта е опит да съживиш тези структури, да им дадеш тяло и глас, като ги одушевяваш съобразно собствения си опит и разбирания.  

Субективният, личният избор се оказва онзи механизъм, благодарение на който влиза в правата си постпаметта. Но тъй като Мария Степанова не е неин привърженик, тъй като съживяването на „нещата, хората и местата“ става „съобразно собствения си опит и разбирания“, тя се опитва да ѝ противостои, стараейки се да не пропусне нищо, за всичко да намери „одушевяваща“ дума, претрупвайки така конструкцията на книгата:

Миналото е прекомерно и това е общоизвестно; неговият излишък (настойчиво сравняван ту с пролетно пълноводие, ту с потоп), неговият напор заплашва да удави кой да е обем осъзнавано и то вече е съвсем недостъпно и за контрол, и за пълнота на описанието. Ето защо се налага да го вкарваме в брегове, да го опростяваме и заглаждаме, да изпълваме с жив обем улеите на повествованието.

За жалост, тъкмо на напора на миналото не е издържала Мария Степанова, затова и книгата ѝ е безбрежна, сиреч без брегове, срутили се е под излишъка на „пролетното пълноводие“. Тя трупа ли, трупа, наслагва ли, наслагва, накамарва ли, накамарва – и това да кажа, и този да не изпусна, и тук това да вмъкна, че в един момент просто разбираш, че е изпуснала нишката на повествованието. Да, то уж е конструирано много промислено и детайлно, но в същото време има места, в които се срутва под собствената си тежест. Като сграда, която не може да понесе пищността на фасадата си. 

Литературност
Но сякаш най-много това, което допринася за изкуственото звучене, за порцелановата неестественост на В памет на паметта е нейната преднамерена литературност. Направо е дразнещо видима и предвидима: напълно ти е ясно кога ще бъде употребен прийом от рода на: Всичко това се случваше по празници – обратното на баналното ежедневие, – когато всички закони се катурват и може да се прави каквото не може. В останалите дни албумите си лежаха на мястото, а времето си вървеше. Просто излъхват тези редове мириса на Литературния институт, в който те учат как – за по-голямо майсторство – трябва да тръгнеш в една посока, да вървиш уж прилежно по нея, а после внезапно да свърнеш и да вземеш акъла на читателя. Според мен точно на това литературно-институтско влияние се дължи тежкият, непроходим на места, чак джунглово заплетен език на книгата. Вярно, тя успява да внуши чувството за кротка печал – чувство, което преминава през всичките ѝ страници, но такова чувство успяват да внушат и истории доста по-четивни и не по-малко талантливи като Физика на тъгата или Всичките наши тела на Георги Господинов. Прочее, ако има нещо, което сродява В памет на паметта с много други такива европейски книги, това не е толкова, че се пише поредната книга за паметта (знаменателен в това отношение е диалогът: А-а, каза той, това е една от книгите, в които авторът пътешества по света да търси корените си, сега има много такива. Да, казах аз, ще има още една), то е тъкмо това чувства за кротка печал, за събрана тъга, които срещаме не само при Мария Степанова и Георги Господинов, но и при Алесандро Барико, Афонсу Круш или Ларш Собю Кристенсен. При всеки, разбира се, по различен начин, но общото усещане остава. Затова и някак по-изострено, по-шилесто, ако щете, бодат тези литературности в текста на Мария Степанова: толкова сме облъчени от всеобщото убеждение, че на добра литература можеш да бъдеш научен, че когато го срещнем материализирано в почерка на наистина талантлив човек, се ядосваме и дори оскърбяваме. Не е нужно да ни се пробутват литературни хватки, за да оценим ВИСОКАТА литература, можем и сами да я забележим и откроим. Но, както за пореден път изтъквам, Мария Степанова е записала тази книга, за да впечатли и – безспорно – впечатлила е: В памет на паметта е носител на приза Большая книга, както и на първата награда на конкурса НОС, който поддържа и отбелязва новите явления в руската художествена проза.

Тук сякаш идва за мен странното: книгата на Мария Степанова е написана през XXI век, говори за събития и лица, станали и живели през ХХ век – еврейските предци, Холокоста, едва-едва състоялата се художничка Шарлота Соломон, саможивият концептуалист Джоузеф Корнел, много имена от руската литературна и политическа история, но в гласа на книгата не се усеща нищо (или почти нищо) от звуците на ХХ век, преобладават тези от XIX. Вероятно затова жанровото определение на В памет на паметта е романс, тоест песенен жанр, характерен за края на XIX – началото на ХХ век в Русия, в епохата на т. нар. „Сребърен век“, който обаче черпи жизнени сокове за съпротива и оттласкване от своите предшественици передвижници, могучие кучки и романисти-класици. В известна степен в книгата много повече дочуваме ехото на Достоевски, Толстой и Тургенев, отколкото на Булгаков, Платонов и Гросман. Поетически Мария Степанова е дете на своя, тоест на нашия век, XXI-ия, като прозаик обаче тя е дъщеря на великите деветнайсетстолетници, които всъщност са истинските ѝ предшественици. И точно поради това книгата ѝ е едновременно важна и мъчна: важна с възраждането на класическия почерк, мъчна точно със същото. Но пък за четене е задължителна: вярно, трудно проходима е, но ако човек напредва бавно, без припряност, с почивки – подпрял се на дърво, полегнал на поляна – все стига до края.

В памет на паметта е текст, който настоява, че няма вярна памет; това настояване преминава през авторската личност на писател от ХХІ век, който обаче използва почерка на своите предходници от ХІХ век, за да ни разкаже истории от ХХ век. Донякъде успява…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияХимикали
Следваща статияСлово за пророк Йона