0
1256

В плен на неустоимия кошмар

„Улицата на кошмарите“

Пет от пълнометражните режисьорски проекти на Гийермо дел Торо се определят като хоръри. Всичките десет са изпълнени с чудати създания и/или чудовища. И ето че дочакахме единайсетия, в който има само хора, някои от тях по-лоши от чудовища. Петнайсет години след „Лабиринтът на фавна“ мексиканският режисьор най-сетне направи друг филм, от който едновременно да те „втресе“ и да ти се прииска да заплачеш за човека.

„Улицата на кошмарите“, по едноименния роман на Уилям Линдзи Грешам, ни връща в Америка от 30-те години на ХХ век и ни потапя в мърлявото всекидневие на пътуващ панаир, населен с „изроди“, изпечени мошеници и опитни продавачи. В една песимистична визия за американската мечта, рамкирана между пламъците, поглъщащи изоставена къща на хълма, и снеговете, в които е затънало строго охраняваното имение на страховития Езра Гриндъл, разказът ни запознава с пробивния Стантън Карлайл и с необикновения му път от момче за всичко, през прочут „магьосник“ до… най-лошия му кошмар.

„Улицата на кошмарите“

Film noir

за първи път в кариерата на режисьора на хорър приказки. И то издържан по всички правила на жанра в американското кино (нищо необикновено, предвид киноманската страст на Дел Торо) – от социалния контекст и съмнителния морал чак до фаталната блондинка. И този noir се оказва идеална спойка между мрачните тонове, които „патинират“ естетиката на мексиканеца, и предпочитаните му теми, добили съвсем реалистични измерения в един криминален сюжет. „Улицата на кошмарите“ представя цяла галерия персонажи от социалното дъно в един живот на ръба на оцеляването или на примирението. На фона на общо взето монотонното им съществуване постепенно се откроява хъсът на един млад мъж да помогне, да се научи, да пробие, да преуспее. Той, разбира се, спечелва сърцето на Момичето и двамата поемат към големия град и света на богатите. Там го чакат в засада много изкушения и възможности за измама, както и споменът за миналото му…

„Улицата на кошмарите“

Безпокойството

дебне на всяка крачка във филмите на Гийермо дел Торо, било то осезаемо, или необяснимо. Но този път варира от смътната тревога, че ще се случи нещо лошо (едновременно на главния персонаж и причинено от него), през съспенса, провокиран от конкретните сюжетни ходове, до тръпчивото усещане за жанрова и фабулна неизвестност, която не дразни, а провокира зрителя. Ако не сте чели книгата, няма как да отгатнете в каква посока ще поеме сценарият при заглавие като „Улицата на кошмарите“ и славата на режисьора Дел Торо. Едно от обвиненията към филма е, че протагонистът не предизвиквал емпатия. Да, така е, но това невинаги е проблем, особено когато предизвиква безпокойство – както с действията, така и с привидната си инертност, но най-вече с трудността да го класифицираме и да предугадим последствията от поведението му. А в изпълнението на Брадли Купър (най-доброто постижение във филмографията му) Стан Карлайл е крайно обезпокоителен, както в потайната си сговорчивост, така и в неумерената си амбиция…

Чудовището

което се крие във всеки човек – един от основните мотиви в творчество на Гийермо дел Торо, превзема изцяло „Улицата на кошмарите“. Изоставяйки свирепите приказни създания от миналото, режисьорът ни увлича в един брутален свят, където човешката „чудовищност“ е вездесъща. От странните обитатели на пътуващия панаир, през високомерните богаташи, до мистериозната самоличност на антигероя, чието присъствие крие стаена агресия, мнозина от персонажите подлагат на изпитание представите ни за цивилизовано общество. И ако директорът на панаира може да бъде определен като безсърдечен, а пропадналият пияница – като жертва, то д-р Лилит Ритер е истински демон (макар и не в библейския смисъл), а Стан е една чисто нова версия на падналия ангел (повече паднал, по-малко ангел), истинска персонификация на екзистенциалната философия, че „човекът е осъден да бъде свободен“, и следователно е единствено отговорен са собственото си падение.

„Улицата на кошмарите“

Огледалото

а ла Алиса, отвъд което съществува друг свят, бил той по-поносим, или по-страшен, присъства неизменно в творчеството на Дел Торо. В суровия реализъм на „Улицата на кошмарите“ огледалото е онази метафора, която безпощадно издава истинската същност на човека, подобно на портрета на Дориан Грей. Отражението маркира както рамката на съдбата на Стантън (от къщите до обърнатата таро-карта), така и дилемата на решенията, които той взима. Огледална е конструкцията на филма – към възхода и падението, но същото се отнася и за женското присъствие в живота на героя. Има две блондинки: по пътя нагоре и по нанадолнището, а „отсреща“ остава брюнетката Моли, едновременно антитеза на фаталната жена, но също и отражение на самия Стан, онази уязвима част от него, която изчезва, когато той преминава от другата страна на Огледалото, обзет от алчността за пари и могъщество. И дори в образа на менталиста, увлечен в илюзията, че прониква в умовете на хората, можем да открием самоироничен отпечатък на самия Гийермо дел Торо… Майсторски фокус или превъзходно владеене на разказваческото изкуство?

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияБългария, сляпото петно
Следваща статияНе всеки сам си преценя