0
3218

„В поезията състезанието е нелепо“

Интервю с поета Калин Донков

Липсват ли ти колонките във в. „Сега“, поете? Питам те, защото днес си припомних текста ти за „Калуня-каля“, „Немилост и триумф“, излязъл в твоята авторска рубрика „Нерви и утехи“ на 20 май 2016 г. И защото още си спомням друга твоя прекрасна колонка, за паленето на огън в един двор.

Тези „колонки“ излизаха всеки петък едно десетилетие и половина: за живота около нас, но и за собствения ми живот, който за едното чудо с тези петъци се навърташе ли, навърташе. Мотаеше се из паметта ми разпилян, раздърпан, скъп и непознат. Не знаех, че помня толкова хора, епизоди. И лица. И очи… Беше необикновено приключение. Нямам обяснение откъде се появяваха. Идваха при мен, както идват образи върху фотохартията – отначало само ги предчувстваш, а после се усилват, уплътняват се. В практикуването на съдбата ми това бе по-скоро препитание, не му се наслаждавах като на изкуство, но кадрите и сюжетите идваха щедро, дори стремително. Разписанието ми се подреждаше от петък към петък – в обратен ред. Исках да го видя във възстановените от любопитното перо забравени дрезгавини на собственото ми минало. Да събера отново живота си – преписан на чисто. Накрая се изплаших, че с годините тези текстове ще се автоматизират, ще се изгуби болката, която му дава температура на истинско слово – а няма да е честно. И го прекъснах… И спряха да вървят към мен потърсилите ме отново приятели, събеседници, обикновени минувачи…

Има ли какво още да добавиш към темата за „Калуня-каля“ и Георги Божинов с днешна дата? И каква е тайната на паленето на огъня?

Освен забележителен български роман, тази книга е и необходимо на обществото доказателство за небесната природа на творчеството. В изкуството никакви земни, прагматични, управляеми и послушни на власт и институции сили нямат власт над художествената дарба. Точно такива творби дават упование за полет и съзидание. Писал съм вече за това, но с удоволствие ще повторя.

През целия ми живот в империята на изкуството се разхождат живи класици, рой звезди, неизвестно как възкачени на сияйни небосклони, легион от избрани, назначени и внедрени за безсмъртни. Те също пишат, рисуват, пеят, свирят и танцуват, играят на сцена и пред камера, но всъщност служат за доказателство пред човечеството само на едно – че „всичко е под контрол“. Че някаква реална и цинична сила движи и определя, дава и отнема, сваля и издига дори в свещения свят на художеството. И че не тайнството на сътворението, а някакви правила и забрани разпределят местата в този свят. Както и коварни условия, които в различно време имат различно име: конюнктура, лакировка, славословие, производителност, лична преданост, класово-партиен, а после и касово-партиен критерий и прочее. Всичко това бива практикувано от министерства и партии, от лобита и медии, изразява се в цензура и корупция, в желязноуправлявана критика, както и в умопомрачителен пиар. Кандидатите биват избирани, проверявани и утвърждавани, финансирани, налагани. Непременно симпатяги, специалисти по преданост, а днес и с данни за касов успех.

Намират се различни основания за това. Но едно от тях е особено гадно: да бъде унищожена малкото останала вяра в божествения характер на изкуството, а оттам – и на света. За да забрави човекът, че е свободен, неповторим и единствен. И да изчезне надеждата, че важни, а и прекрасни неща могат да се случат и извън волята на силните на деня. Или дори – против нея.

И може би именно заради това тези задължителни и справедливи неща се случват.

Независимо дали някой открива колелото, или създава непредполаган роман. Или дори само когато този роман се връща на литературната сцена.

А за огъня? За огъня ще споделиш ли?

Имам опит, но с огъня всеки има опит. За „онзи“ огън, от „колонката“ помня, че ми трябваше полъх („ветрец“). Но тук ще допълня, че за всеки огън, дори и в преносен смисъл, задължително е нужен кислород.

Спомняш ли си кога за пръв път пристъпи под стряхата на поезията?

Неотдавна този миг се възстанови в душата ми. Беше се изгубил, разнесъл се беше и се върна внезапен, но непокътнат. Класната стая в плевенското училище „Васил Левски“. Дрезгав есенен ден, жълта светлина от слаба електрическа крушка, по студените прозорци се стича студен дъжд. Стъклата са облепени с огромни мокри листа, учителят ми Доньо Дянков чете с тих, сипкав глас, съвършенството на тези куплети се просмуква в унилия свят, в необикновената тишина, в самите нас. Това стихотворение е едно от неръкотворните чудеса на българската поезия. „Навръх тополата“ от Кирил Христов. Изпято е с изумителна простота. И – сила. Спомняте си го: „Кацнала е пъстрокрила птичка / на тополата на гол вършец… “ Никога не разгадах с какви неземни средства е сътворено, но помня как тогава, в училището на крайния квартал, завладян от нежност към една птичка и към едно самотно дърво, прекрачих под стряхата на поезията, без да попитам има ли там място и за мен.

В какви отношения беше с вдъхновението? Защото не си написал много стихотворения. На едно място казваш: „Пиша моите песни вървешком“. Така ли беше наистина?

Това важно ли е? С неудобство признавам: изглежда не бях много вдъхновен. Не написах много стихотворения. Понякога – ни едно с години. И най-позорното: това не ме тревожеше. Тайните на поезията ме плашат, не искам да ги узнавам. Кога идва? Защо идва? Опасявам се, че ако го отгатна, магията ще се развали. Изобщо аз си представям, че стихотворенията под някаква форма вече съществуват и поетът само се натъква на тях. На своите обаче. И вечно съм се страхувал да не попадна на нечии чужди. Но, слава Богу, те ме пресрещаха по маршрутите на София, най-вече и в парка.

София беше негостоприемен град, живеехме в една стая. И животът беше нелюбезен –­ безработен, в черен списък. Излизах сутрин, тръгвах през гората. Или по улиците, по площади. Понякога влизах в кафене да се сгрея, сякаш още съзирам следите на този творчески процес по тротоарите и под балконите, но ето, „Феята“ я събориха бездарниците!

Това съм го описал в едно стихотворение, „София“: как сверявам всеки ритъм по крачката – „като по метроном“, как „съчинявам без да имам лист“ и най-вече как „гостите си водя из града / да им показвам своя кабинет“. Странно, но това невинно, ведро стихотворение е запомнено от безброй хора. Цял късмет е, че не е прочетено в общината, защото със сигурност щях да си изпатя, загдето съм се самонастанил в този „кабинет“.

Навлизаме в месеца на буквите, словото, книгите и книжовността. Твоят живот е изцяло под техния знак. Предполагам, няма от какво да се оплачеш – имаш награди, известност, много от твоите стихове са станали на песни, а какво повече би могъл да желае един поет. С една дума, всеки стихотворец би ти завидял. И все пак – от върха на твоите осемдесет години – има ли от какво да се оплачеш?

Въпросът е крайно неудобен, донякъде дори ме нервира. И точно затова не мога да го избегна. Награди, известност, песни – това ли желае един поет? Наградите ми са повече от скромни. Ако съм ги получавал, това е било повече по невнимание. Две-три съм приел, други съм отклонил. Известността е неудобно състояние. Имал съм я само дотолкова, че да установя колко е притеснителна. При това сам не можеш да решиш действителна ли е, или измамна. Губиш човешката си независимост и се гърчиш като под микроскоп. А песните? Действително има няколко песни по мои стихотворения, хубави песни са станали, но за мен са източник повече на сърбеж. Стихотворението е като музиката – универсално, многозначно. Всеки читател го чете на своя си „струна“ – то го ободрява, опечалява го, разнежва го, обнадеждава го, гневи го, омиротворява го. Като му нагласи мелодия, композиторът сякаш го слага в клетка – песента е просто жизнерадостна или просто кахърна. И моето стихотворение изгубва всичките си загатнати послания. А на всичкото отгоре поръчковите критици при случай не пропускат да вметнат, че всъщност съм бил автор на текстове за песни. Какъв срам! Пък всичките стихове са взети от книгите ми… Казвам това заради „всеки стихотворец“, който би ми „завидял“.

В поезията състезанието е нелепо. Истинският поет не се стреми да бъде първи, той копнее да бъде единствен! Мисля, че това е достатъчна, обикновено непосилна задача. Винаги остава нещо недокоснато – но на кого да се оплачеш?

Беше приятел с писателя Генчо Стоев. Аз обаче имам чувството, че все по-малко хора, включително хора книжни, особено сред по-младите, си дават ясно сметка какъв голям писател беше той. Защо според теб се получава така, защо го забравихме?

Просто малцина днес споделят неговата мярка за Добро и Зло, сегашният човек трудно ще измери нравствения градус на „Цената на златото“. Нещо повече – той трудно ще изтърпи този градус, подобна температура излиза от границите на неговия комфорт. В тази книга жестокостта, страданието са изобразени майсторски, непоносимо. Не всеки днес е склонен да понесе тези страници, да ги преживее със собствената си душа. Борбата на Доброто и Злото, заради която въобще съществува литературата, днес не излиза иззад завесата. Рядко някой я осъзнава. За този някой ще остане просто една история от ХIХ век,  брилянтно, шеметно разказана, но толкова. Днес всяка книга, за да може да се продаде, трябва да завърши що-годе благополучно. Хората са приканвани да се забавляват. И накрая точно така става: забавляват се във всички свои дела и патила. И не са научени да боравят със съдбовни категории. Нито пък могат да оценят неговия талант да го пренася от плетката на сюжета във висините на размисъла. Нито да му се насладят. Нито пък имат криле да го следват: от милостта и насилието, към Доброто и Злото. Това е твърде дълбока, съдбоносна недостатъчност в човечеството. Само преди десетилетия главна тема на Европа бяха мирът и войната. Мощно, напрегнато размишление. После странно, фатално се замълча. И войната се върна…

Може ли тази нишка да я продължим? Мисля, че си струва да помъдруваме. Кажи: защо мирът и защо войната!

Добре, но кратко. Иначе ще трябва да почваме интервюто отново.

Помня времето, когато човечеството изтръпваше от грижата за мира и войната. Беше се нагледало на кръв и пожарища, на крематориуми, на Бухенвалд и Хирошима. Искаше да вижда мир, да го гледа, да го гледа – докато съществува. В света събираха подписи за мир. Минаваха едни тихи мъже и жени по къщите, всички заставаха сериозни и се подписваха. С химически молив. Хазяйката ни баба Радка се прекръстваше. Дете бях, тогава се кръстеха, без да се крият. Какво стана с тези подписи, не зная. Спряха да ги събират. От тогава съм засичал списъци да бъде започната война. Мирът бе забравен, изоставен, изчезна от нашите мисли, от нашите страхове. И ето я войната, без да губи време. Ние я докарахме, макар с различен принос. Защото се оказва, че никога и никой не сме за войната въобще, но за отделната война винаги има кой да бъде „за“. А като се вгледаме в историята, ще открием, че и световните войни също отначало са били „отделни“.

Разполагаме ли с рецепта как да преминем през всичко това? А как да излезем от него? И какви хора трябва да бъдем в утрешния ден? Ти попадал ли си на подобна идея?

Знам нещо, което един ден може да послужи за ноу-хау. Вече съм го споделял, но никой не го открадна. Надявам се бъдещето да посегне към него. Преди време едно дете, тогава двегодишно, изпитвало непоносима физическа болка от фалшиво изсвирени тонове. Имало изумителен музикален слух и всеки фалш край него му причинявал страдание. Това е бил великият български цигулар на ХХ век Васко Абаджиев. Свирил божествено, а завършил в неправда и нищета. Човек, изпитващ физическа болка от фалша! Само в музиката ли се случва това? И няма ли да се появят такива хора, които да изпитват същото и от всеки фалш в живота? Нали видяхме, че антиутопии могат да се сбъдват? Такива личности със сигурност ще поемат нещата в ръцете си и светът ще бъде спасен. Но дано не се появят още днес. Защото представяте ли си какво ще стане с тях, ако ги разкрием!

* * *

ПРИЛОЖЕНИЕ:

София

Калин Донков

Създавам свойте песни вървешком.
Отдавна. И причината не знам:
дали от нуждата да бъда сам,
или защото вечно нямах дом?

Щом възмутен трамвай над мене спре,
познати щом подсвирнат отстрана –
настъпва мойта сладка тишина,
в която мисля дълго и добре.

Блести автомобилното сребро.
Висулка скача от висок корниз.
И съчинявам, без да имам лист.
(А пък да не говорим за перо!)

По крачката, като по метроном,
отдавна всеки ритъм проверих.
Понякога се спъва моят стих,
ала нали е писан вървешком!

Ръцете в джоба. По ревера – лед.
Тютюн и огън. Релси и гнезда.
И гостите си водя из града
да им показвам своя кабинет…

(Калин Донков, „Никой на прага. Избрано“, „Жанет 45, 2021)

*

Нерви и утехи

Немилост и триумф*

Калин Донков

Бях се заинатил да намеря вкъщи първото издание на „Калуня-каля“. Помнех добре, че го купих навремето, но не бях сигурен дали съм го прочел. Като съдя по отзивите в наши дни, ако бях, трябваше непременно да съм запомнил. (Случва ми се и днес да купя книга и да я оставя „за после“. Обаче други я затрупват и т.н.) Рових-рових, нищо не изрових. Пък и книги имам не само у дома. Безполезно беше да упорствам. Докато я търсех и се помайвах, тя навъртя няколко издания. Аз си купих осмото. В днешно време – седмото. Дай Боже всекиму такъв пазар…

С Георги Божинов ме запозна Георги Марковски. Видя ми се млад мъж, а е бил почти колкото майка ми. Имаше силни очи и затворено лице, което се запомня от раз. После съм го срещал неведнъж, кимвахме си, но в кафенето на писателите винаги бяхме на различни маси. Мисля, че той странеше от нас, обяснявах си го с угризения за експлозията, която бе предизвикал в редакцията на „Септември“. Нямах нищо общо с онова нашумяло приключение – постъпих в списанието дълго след като случаят бе вече улегнал. А може и да не го измъчваше чувство за вина, може просто да очакваше, че онзи инцидент ще ни изпълва с подозрения. Или живееше със съзнанието на човек, който носи неприятности и не искаше да ги създава на другите. Малко са такива хора, но ги има.

Напълно не бях в течение на близкото минало, в което редакцията на списанието бе претърпяла онова тежко, а за някои и съдбовно сътресение. Там почти не се споменаваше за това – един път, защото в къщата на обесения не се говори за въже, и втори – почти нямаше кой да разказва.

Всички, които имаха нещо общо с онзи „случай“, бяха уволнени.

Иначе днес се знае дори повече. Имало пътепис от Георги Божинов, одобрен за печат. В последния момент, преди печатницата, авторът добавил няколко странички. Дали някой ги е прочел, остава загадка. Но добавката разказвала за страданията на българи в ГУЛАГ.

Какво пречи на мнителните и бдителните да решат, че ги е вмъкнал „умишлено“, тайно, за да навреди с нещо на властта, на българо-съветската дружба, на самото списание, ако щете. А аз мисля, че просто е попаднал на тези събития, докато е чакал текстът му да „тръгне“, и е искал час по-скоро да ги види напечатани. Бил е вдъхновен от новонаписаното, вярвал е, че то трябва по-бързо да иде при читателя. Колкото до темата за репресиите в СССР, в печата тя ту се отваряше, ту се затваряше. След размразяването при Хрушчов времето се установи променливо – заледяване, затопляне, заледяване. При това промените не се обявяваха: онова, което вчера се допускаше, днес беше забранено. Обикновеният човек не научаваше за това – освен ако някой не „изгърми“. Сталиновите репресии отдавна не бяха тайна, излизали бяха книги и статии, кой да каже на провинциалния автор, че точно сега Брежневите синоптици са обявили замразяване на темата? Кой да му спре ръката? Ако ръката на такъв автор може да бъде спряна…

Пътеписът излиза в книжка 3 от 1975 г. Точно тази книжка не можах да намеря в складчето на списанието, където се заделяха по стотина броя резерв. Тиражът бе иззет от продажба, бе премахнат и от резерва. Говореше се, че съветският посланик се обадил на Живков и веднага „замесените“ били изхвърлени – от главния редактор и надолу, по ред на номерата. Уволнен бил и авторът, тогава кореспондент на столичен всекидневник в Благоевград. Онова, което се случва с него, е повече отмъщение, отколкото наказание. Белязан по внушение от Москва – това не подлежи на обжалване. Онази власт бе предпазлива и суетна, избягваше да държи гладни писатели, но за Георги Божинов бе направила изключение…

Деян Енев е изследвал този „период“ от съдбата на автора и от него научавам, че са били години на безработица, безпаричие и обида. Опитайте се да си го представите сами, да вникнете в несправедливостта и тежестта на неговия живот, добре си го представете, премерете го с мерките на своя собствен свят и хубаво се вгледайте в него, защото тук ще ви кажа най-главното: точно в онези години, в онова изпитание и безизходност, в онези лишения и несгоди Георги Божинов е написал знаменития днес роман „Калуня-каля“.

(Обобщени, днешните отзиви за книгата нареждат „Калуня-каля“ до романите на Димитър Талев и до „Цената на златото“ от Генчо Стоев. Всичките тези книги са написани, когато техните автори са били в немилост!)

Няма да ви рецензирам тази книга

Това е роман на думите: съкровище от думи, стихия от думи, небеса от думи. Роман омайващ, хипнотичен, магнетичен. Населен с образи, които не вярвам да са умрели в своето време. Пропит от мъдрост и утеха, присъщи на великите трагедии. Възможни са и други мнения: прочети го и добави своето…

Оказва се, че романът не е репресиран: издава го издателство „Български писател“ (1988). Защо потъва в глухотата на литературния гъсталак, остава загадка. А може би обществото е било вече погълнато от очакване и предчувствия за скорошните промени, или пък слухът му е бил обърнат навътре в него самото? Непознаваемите закони на творчеството го покриват с тишина и трудно е да обвиним в това власт, идеология и конюнктура. Може би не е бил още неговият час? Може би ние не сме били (тогава!) поколението негови читатели? „Забравен“ днес звучи като обвинение към някого, а не трябва. Това е само констатация, съдба. И едно от тайнствата на изкуството.

След четвърт век литературното провидение извършва своето чудо. Известен съвременен писател открива романа на бедна сергия в краен квартал. Деян Енев (това е той) дирижира Завръщането. „Калуня-каля“ е отново при читателя. И открива, че читателят го чака…

Сега му е времето да призная, че винаги съм знаел за това. За кое ли? За това, че някой ден чергилата на забравата се разкъсват и пред нас се появяват забравени, но скъпоценни страници. Вярвал съм, че това се случва и съм вярвал, че такива страници са вече написани. Безсмъртието на словото, на буквата дори, е смисълът на литературното поприще. Това осветява труда и болките по този път. Подобни възкресения доказват великата справедливост на изкуството като храм на сияйни, но и изстрадани човешки ценности, които не могат да бъдат подменени, преиначени, злоупотребени. Способността му да въздава справедливост след десетилетия и дори след векове е упование на поколенията, докоснати от неговия лъч. Когато и животът се научи на това, той ще стане истински живот…

*Пред Деня на солунските братя.

. „Сега, 20.05.2016 г.)

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПоследната война на болшевишка Русия
Следваща статияСестрите Лабек в София