Начало Идеи Актуално В по-хубав свят ли заживяхме?
Актуално

В по-хубав свят ли заживяхме?

3312
Лори Сноу Хайн, „Светло бъдеще“

Леснината, с която ни се струва, че би трябвало да се разрешат световните проблеми, е подвеждащата илюзия, от чиято власт е необходимо да се освободим, за да имаме някакъв шанс.

Имаше такива изказвания – след страданията, причинени от пандемията, хората ще се вразумят, ще се откажат от алчните си ламтежи и ще се погрижат за света с повече добросъвестност и любов към ближния…

За щастие, заразата вече не взима толкова жертви, колкото през предишните две години, и 2022-ра трябваше да е началото на новия път, този – с научените уроци, предполагащи благородно целеполагане занапред…

Май не се получи така.

По-скоро сме свидетели на обратното – в резултат на претърпените загуби и в тесен, и в широк, и в локален, и в глобален периметър се възроди агресия, на която трудно може да се противостои.

Оказа се, че докато едни най-вероятно са се готвили за мир, защото в планетарен мащаб се видя, че от излишни разправии няма смисъл – животът е кратък и уязвим, то други са се готвили за война.

Слабостта пред вируса, породила панически мерки, но и солидарни усилия в непознати размери, отключи вратата пред заинтересованите от възможността за злоупотреби в разстроената среда.

Явно дори в такъв момент, когато повсеместно се споделя желанието за всеотдайна взаимопомощ, остават и такива, които преценяват ситуацията като удобна за извършване на безобразия.

За склонния към идеализации човек изглежда немислимо, че някой би се възползвал от смъртоносната опасност, съсредоточила вниманието върху спасителните операции, за да нанесе своя коварен удар, но така стана…

Очакването за световен ред, различен от досегашния, се оправда, но не в смисъла на спокойно и мъдро сплотяване около простите житейски ценности, а като тежка конфронтация по всички фронтове.

Надеждата, че мъката ще пречисти страстите и избистреният поглед ще установи обединяващите прилики, а не разединяващите отлики, все още не е угаснала, но основанията ѝ намаляват.

Не заживяхме в по-хубав свят.

Но нека си признаем, че не беше сериозно да възлагаме на сполетялото ни нещастие такава задача – да ни излекува от пороците, да ни отвори очите за забравеното добро, да го превърне в наше предстоящо.

И няма как да се изненадваме от разразилите се катастрофи, защото разтърсващите пандемични събития пробуждат съчувствие, но и изострят конфликтите, в които всеки се настървява да брани своето.

Да се разчита на чудодеен ефект, наложен от външно обстоятелство, е наивно и именно тази наивност има нужда от лекуване, защото заради нея състоянието на нещата се влошава с течение на времето.

Разбира се, възгледът, че сме подвластни на обективни влияния и те определят посоката ни, е в голяма степен уместен, но личната ни отговорност не отпада, иначе щеше да е неправдоподобно лесно.

Леснината, с която ни се струва, че би трябвало да се разрешат световните проблеми, е подвеждащата илюзия, от чиято власт е необходимо да се освободим, за да имаме някакъв шанс.

Точно идеологиите, които редуцират сложността и трудностите до униформени представи за човешката същност и общественото устройство, чертаят стратегии, които водят до големи беди.

В полезрението на нашия недалечен опит стои комунистическият социален експеримент и ние знаем какви са последствията от него, но ето че въпросите, които обсъждаме, засягат близки до неговите нагласи.

Нарасналата роля на държавата и интернационалното сътрудничество, принудително провокирани от всеобщата здравна криза, неизбежно доведоха до връщане към утопичните идеи от миналото.

Само че в съвременния контекст и заради поколенческата дистанция това минало не се познава като такова, а напротив – неговите практики ентусиазирано се възприемат като новородени решения.

Започва да се мисли по онзи начин, според който е много лесно да се каже кое е правилно, като отсъжданията са в ръцете на управляващите, а те представляват абстрактно онеправдания световен народ.

За по-възрастните е ясно, че подобен режим крие огромни противоречия, които може да се удържат само с репресии, а зад пропагандния лозунг за справедливост и равенство се разгръщат спекула, диверсия и разслоение.

В международен план „миролюбците – интернационалисти” нахлуват с оръжие в суверенни територии, други „миролюбци – интернационалисти” правят несполучливи опити да ги спрат, а цената е животът на стотици хиляди.

В собствените си страни същите налагат идеологеми, според които техните поддръжници са добрите, а останалите – лошите. Стига се до безизходица, от която печелят тези, срещу които уж се води борбата.

И наоколо, и у нас – такава е настоящата картина.

Затова, като си припомняме какви бяха оптимистичните предвиждания за развитието след пандемията, не е зле да помислим какъв наистина би бил ползотворният извод от преживяното.

Можем да се съгласим, че случилото се е повод да се запитаме как да продължим в една нова перспектива, но непременно трябва да си кажем, че съобразяването с човешката природа си остава същото.

Това съобразяване е неизменно трудно, изисква търпеливо разбиране и не бива да се изкушаваме с улесняващата заблуда, че някаква намеса отвън или някаква идеологическа доктрина ще го отмени.

По-хубавият свят е този, в който, вместо да се заблуждаваме, живеем с реалностите и подобренията са първо лична и чак след това обща работа. Банално е, но и тази баналност е хубава. 

Ако погледнем така, ще спрем да очакваме хубавото, а ще го откриваме непрекъснато, макар и по пътя си да срещаме много горчивини. Могат да ни попречат само обещанията за светло бъдеще.  

На главната страница: Ерик Булатов, Хоризонт, 1972 г.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии