Начало Идеи Гледна точка В провинцията
Гледна точка

В провинцията

2883

Мъжете в градчето се бръснеха рядко, на месеца веднъж. По-точно, даже не се бръснеха, а минаваха с ножовете надве-натри по бузите си, а които не носеха мустак – и под носа и толкоз. Другия месец пак. А имаше и такива, които си пърлеха брадата със запален вестник. И такива имаше. Откъде бръсначи? Откъде четки за пяната?

Но ето че в градчето дойде бръснар. Нае помещение на площада, стегна го, вароса го. Сложи печка с кюнец. Докара въртящ се стол, закачи на стената огледало и каиш, подреди под конец бръсначите на масичката под огледалото, преметна пешкирите на кюнеца. Дотътри друга, овална масичка, а зад нея, до стената – изтърбушено канапе. Пръсна по масичката вестници. Провеси мухобойка на тавана, жълта лента, намазана с нещо, която веднага се облепи с мухи и започна да мърда като жива. И накрая закова табела над вратата. И остави вратата отворена, който иска, да влиза.

Тук има една малка подробност. По-рано същия месец в една от по-крайните къщи в градчето се беше настанила мадам Лола със своите момичета. С пеперудените си дрешки и голите си ръце и гушки те караха мъжете да се взират от разстояние като биволи в пъстрата гълчава в дворчето и в сумрачните стаи на къщата и да преглъщат, сякаш ядяха от твърдата халва, дето може и зъб да ти откърти.

Дали нямаше тайно съглашение между бръснаря и мадам Лола? Защото наистина кой ще дръзне да се появи в оня пеперуден свят, обрасъл като мечешко дупе?

Няколко дена мъжете изчакваха, претегляха бръснаря на кантар. Той не се смути, през това време люпеше семки на вратата. Беше се изпекъл в тоя занаят като фокусник, подхвърляше семката, лапваше я във въздуха и изстрелваше шлюпката на два метра разстояние. Не се разбра кога се беше сдобил и с котарак, невиждано до тоя момент в градчето създание, дългокосместо, оранжево на цвят, с муцуна тъй сплескана, сякаш настъпена с ботуш и опашка, дебела като къделя. Котаракът стърчеше до стопанина си и презрително наблюдаваше движението по площада.

Пръв се престраши, то се знае, Бончо, единственият син на едрия земевладелец Гладнишки. Този Бончо се придвижваше с лакирана двуколка. Дръжката на камшика му беше обкована със сребро. Говореше се, че баща му е най-богатият човек в околността. Брадата му беше пухкава, руса, а устните – червени като малини. За да изглежда по-мъжествен, той постоянно се мръщеше. Заедно с него в бръснарницата влязоха полицейският Копитов и амбулантният търговец Бримката, да си пазят реда.

Бончо седна на стола.

На печката шушнеше чайник с топла вода. Бръснарят свали един напоен с пара пешкир от кюнеца и уви лицето на Бончо. Подържа го така, като потупваше бузите му. Сетне извади алуминиево канче със сапун и започна да върти четката вътре. Когато четката потъна в пяна, той хубаво насапуниса бузите на Бончо. Поигра с бръснача върху каиша и започна да го бръсне. Минаваше ту от едната, ту от другата страна. Накрая го избърса с кърпата и хубавичко го нашляпа с одеколон. Котаракът долу на пода го следваше по петите.

Бончо беше готов. Лицето му светна като жълтък.

– Ама ти хубаво си дресирал котарака! Да не се отлепя от теб – размекна се Бончо.
– Нищо подобно – отвърна бръснарят. – Чака да падне некое ухо.

За миг настъпи грозна тишина.

После всички се разсмяха, но най-много полицейският Копитов.

– Ма той бил наш човек бе! – удари го по рамото Копитов, като не спираше да се смее. – Бравос! Бравос! Хайде сега и мен да избригаш, че ще ходим на гости. Нали тъй?

Бримката тихичко и възторжено изхихика. Той беше кьосе.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора