0
2761

В първия кръг

Ал. Солженицин

Откъс от романа, издаден от Фондация „Комунитас“, преводът е на Деян Кюранов

Александър Солженицин пише романа си „В първия кръг“ без надежда той да бъде публикуван. През 1965 г. при обиск на КГБ ръкописът на романа, заедно с други негови творби, е конфискуван. През 1968 г. романът е публикуван на Запад. Две години по-късно – през 1970 г., Александър Солженицин е удостоен с Нобеловата награда за литература.

„Съдбата на съвременните руски книги: и да изплуват, изплуват проскубани. Така стана неотдавна с Булгаковия Майстор; перата доплаваха подир. Така и с този мой роман: за да му дам макар и слаб животец, да посмея да го показвам и да го занеса в редакция, аз сам го сгнявих и изметнах – по право, разглобих и съединих наново, и той доби известност в такъв вид. И макар че сега настигане и оправяне няма – все пак ей го тук, истинския. Възстановявайки, все нещичко съм доизкусурил: тогава бях четиридесетгодишен, а сега – петдесет. Писан – 1955 – 1958 г. Осакатен – 1964 г. Възстановен – 1968.“
Александър Солженицин

„Сложеницин съзнава, че описва нещо, неописвано никога: обезчовечаващите и масово унищожаващи хората действия на една система на управление, построена и ужким действаща в името на възможно най-очовечения човешки живот. Каторгата в Русия е описвана и преди – сещаме се за Записки от мъртвия дом на Достоевски или за Чеховия Остров Сахалин; но сред руските каторжници – за разлика от съветските – няма хора, убедени, че макар те, заедно с мнозинството от съзатворниците си, да са жертви на несправедливост (и престъпно насилие, и унизителен произвол) – всичко това „в действителност“ било служело на справедливостта и човешкото щастие…“
Деян Кюранов, преводач на „В първия кръг“

Александър Солженицин (1918–2008) е световноизвестен руски писател и есеист, дисидент, обявил се открито срещу тоталитарната система в СССР; носител на Нобеловата награда за литература (1970). В края на Втората световна война е арестуван и изпратен в трудов лагер от системата ГУЛаг.
В периода на десталинизацията е реабилитиран и издава първата си книга – „Един ден на Иван Денисович“ (1963). Скоро след това произведенията му са забранени, разпространяват се чрез самиздат и излизат в чужбина. През 1974 г. е принуден да напусне родината си и се установява в САЩ. Сред творбите, донесли му международна слава, са „В първия кръг“, „Раково отделение“, „Архипелаг ГУЛаг“. След краха на комунистическия режим отново се завръща в Русия.

„В първия кръг“, Александър Солженицин, превод Деян Кюранов, редактор Венета Домусчиева, оформление Николай Киров, Фондация „Комунитас“, 2021 г.

  1. Протестантско Рождество

Елхата – клонка от ела, бучната в процепа на табуретката. Около нея – двойно завита плитка от млечнобели хлорвинилови кабели с разноцветни нисковолтови лампички, свързана с акумулатора на пода. Табуретката стоеше в ъгъла на стаята между два реда двуетажни легла и един горен дюшек ѝ правеше сянка от ярките лампи на тавана.

Шестима мъже в парашутни комбинезони от дебел син плат се бяха изправили до елхата и с обронени глави строго слушаха как един от тях, отвореният Макс Адам, чете протестантска Коледна молитва.

Нямаше никого другиго в цялото голямо помещение, наблъскано с еднакви кревати със заварени крака: след вечерята и едночасовата разходка всички бяха отишли на вечерна работа.

Макс свърши молитвата, шестимата седнаха. Петима ги бе повило горчиво-сладкото усещане за родина – за уредената, пребъдваща, мила Германия, под чиито керемидени покриви този празник, първи по ред в годината, ставаше така трогателен и светъл. А шестият, едър човек с широка черна брада, беше евреин и комунист.
Съдбата бе преплела Лев Ру̀бин с Германия – и с клончетата на мира, и с прътите на войната.
Докато имаше мир, той бе филолог германист, говореше безупречен съвременен Нochdeutsch, а при нужда минаваше на средно- древно- и горногермански диалекти. Без напрежение си спомняше всички немци, подписвали кога да е материали в печата със собствените си имена, все едно са му били лични приятели. Разказваше за малките рейнски градчета, сякаш неведнъж бе крачил по измитите им сенчести улички.

А за ходене – бе ходил само в Прусия, при това заедно с целия фронт. Тогава той беше майор от „отдела за разлагане на противниковите войски“. Измъкваше от лагерите ония военнопленници, които не искаха да стоят зад бодливата тел и се съгласяваха да му помагат. Събираше ги и ги държеше в безопасност в специална школа. Някои ги връщаше през фронта с тринитротолуол, фалшиви райхсмарки, фалшиви отпускни свидетелства и военни книжки. И мостове взривяваха, и у дома си бягаха и се веселяха, докато ги заловят. С други пък приказваше за Гьоте и Шилер, обсъждаше разложителни текстове за „звукарките“, целящи братята войници да обърнат оръжието си против Хитлер. Най-добрите в идеологията, най-склонните към преход от нацизма към комунизма после бяха предавани на разни немски „свободни комитети“ да подготвят там себе си за бъдната социалистическа Германия; а по-простичките, войнишкият материал – с такива към края на войната и самият Рубин на два пъти бе преминавал разкъсаната фронтова линия и със силата на убеждението бе завземал укрепени точки, пестейки съветските батальони.

Но нямаше как да си убедителен за немците, без да враснеш в тях, без да ги обикнеш – а от дните, в които Германия бе повалена – и да ги пожалиш. Това именно докара Рудин до затвора: враговете му в Управлението го обвиниха, че след януарското настъпление през 1945 той бил агитирал против лозунга „Кръв за кръв – смърт за смърт“.

Имаше го и това, Рудин не отричаше – но нещата стояха неизмеримо по-сложно, отколкото можеше да бъде съобщено във вестника или написано в предявения му обвинителен акт.

До табуретката, където грееше боровото клонче, бяха обединени две шкафчета, за маса. Започнаха да пируват: с рибни консерви (на зековете от шарашката им пазаруваха в столичните магазини с пари от техните лични сметки), с кафе, вече поизстинало, и с импровизирана торта. Подзеха достолепен разговор. Макс го насочваше към кротки теми: старинни народни обичаи, умилителни истории в коледната нощ.

Виенският студент Алфред, недоучил очилат физик, говореше смешно със своя австрийски акцент. Младокът Густав от Hitlerjugend (пленен една седмица след войната) с прозирни като на прасенце розови ушлета беше се облещил в коледните лампички и едва се осмеляваше да се обади в беседата на по-възрастните.

Обаче разговорът все пак дерайлира. Някой си припомни Коледата на 1944 – пет години оттогава! – и настъплението в Ардените, с което немците единодушно се гордееха като с античен подвиг – победените бяха погнали победителите! И си спомниха, че в тогавашната Бъдни вечер Германия е слушала Гьобелс. Рубин, подръпвайки един кичур, изщръкнал от твърдата му черна брада, потвърди това. Той помни тази реч. Получи се тази реч. Гьобелс говореше с такъв душевен труд, сякаш сам влачеше всички теглила, под които рухваше Германия. Сигурно вече е предчувствал края си.

Райнхолд Зимел, оберщурмбанфюрер от СС, чието дълго туловище едва се побираше между шкафчето и сдвоения креват, не оцени тънката учтивост на Рубин. Непоносима му бе самата мисъл, че тоя евреин изобщо смее да разсъждава за Гьобелс. Никога нямаше да се унизи да седне на една маса с него, ако беше имал силата да се откаже от коледната вечер със съотечествениците си. Но останалите немци до един искаха Рубин непременно да бъде с тях. За малкото немско землячество, довеяно в позлатената клетка на шарашката, в самото сърце на тази дива хаотична Московия, единственият близък и разбираем човек беше тъкмо този майор от неприятелската армия, който цяла война бе сял сред тях разцепление и развала. Само той можеше да им тълкува обичаите и нравите на тукашните хора, да даде съвет или да преведе от руски някоя международна новина. Зимел потърси нещо, с което по-силно да уязви Рубин, и каза, че в Райха изобщо имало стотици пламенни оратори импровизатори – интересно защо при болшевиките е утвърдена практиката речите да бъдат предварително съгласувани и после да ги изчитат от листчето. Упрекът беше уместен, затова излезе още по-обиден. Няма да седне да обяснява на тоя враг и убиец какво красноречие имахме ние – имахме, и още как! – но партийните комитети го стъпкаха. Рубин изпитваше към Зимел само отвращение. Помнеше го – новодокаран в шарашката след дълги години в „Бутирки“ с яке от хрущяща кожа, а на ръкавите му – следи от нашивки на цивилен есесовец. От най-лошите есесовци. Дори затворът не бе могъл да смекчи застиналата на лицето на Зимел жестокост. Именно заради Зимел на Рубин не му се искаше да ходи на тази вечеря. Но другите много го молиха, а той ги жалеше, такива самички и изгубени тук, и му беше невъзможно да откаже и да им вгорчи празника.

Рубин потисна желанието да избухне и цитира, превеждайки, съвета на Пушкин към някои хора да не съдят по-високо от ботушите.
Макс включи светските си умения – да пресече засилващия се сблъсък: а пък той, Макс, под ръководството на Лев, вече срича Пушкин на руски! А Райнхолд защо си е взел парче без крем? А Лев къде е бил нея Коледа?
Райнхолд си взе крем. Лев си припомни, че тогава е бил на Наревския плацдарм, до Ружан, в своя блиндаж.
И както петимата немци си припомняха своята Германия, сега стъпкана и разкъсана, и я оцветяваха в най-нежните оттенъци на душите си, така и в Рубин живнаха най-напред спомените за наревския плацдарм, а подир – и за мокрите илменски лесове.
Разноцветните лампички се отразяваха в стоплени човешки очи.
И днес попитаха Рубин за новини. Но мисълта, че трябва да направи обзорче за декември месец, го притесни. Е, не можеше той да си позволи да бъде безпартиен информатор, да се откаже от надеждата да превъзпита тия хора! А не можеше и да почне ги уверява, че в нашия сложен век истината на социализма понякога трябва да си прокарва обходни, криви пътеки. Поради което следваше да подбира за тях, както и за Историята (както несъзнателно подбираше и за себе си) – само тези събития, които потвърждаваха предсказания прав път, и да пренебрегва онези, които кривваха едва ли не в блатото.

Да, но именно през декември освен съветско-китайските преговори – че и те се поудължиха – да, и освен седемдесетгодишнината на Хазяина – нещо… нищо положително не се бе случило. А да разказва на немците за процеса на Трайчо Костов, където цялата съдебна инсценировка така грубо излиня, когато на кореспондентите със закъснение им предявиха фалшивото разкаяние, написано уж от Костов вече в килията на смъртните – срамно беше, пък и не ставаше за възпитателни цели.
Поради което Рубин се спря днес най-вече на световноисторическата победа на китайските комунисти.
Доброжелателният Макс слушаше и го поддържаше с кимане. Очите му гледаха невинно. Той беше привързан към Рубин, но след блокадата на Берлин нещо започна много-много да не му вярва и (Рубин не знаеше за това) научи се в своята лаборатория за дециметрови вълни да сглобява, слуша и отново да разглобява един миниатюрен приемник, който никак не приличаше на приемник. И вече бе чул от Кьолн и от немските емисии на Би Би Си не само за Костов – как той отхвърлил пред съда самообвиненията, с изтезания изтръгнати от него на следствието – но и за сплотяването на западните страни, и за разцвета на Западна Германия. Всичко това той, разбира се, беше предал на другите немци, и те живееха с надеждата, че Аденауер ще ги измъкне оттук.
А на Рубин му кимаха – какво пък.
Всъщност Рубин отдавна трябваше да си ходи – никой не го беше освобождавал тази вечер от работа. Той похвали тортата (шлосерът Хилдемут се поклони поласкан) и се извини на групата. Позадържаха гостенина, благодариха му за компанията, благодари и той. По-нататък немците се настройваха да си попеят полугласно коледни песни.
Той излезе в коридора както си беше, понесъл един монголо-фински речник и книжка от Хемингуей на английски.
Този коридор – широк, с небоядисани влакнести подови дъски, без прозорци, с денонощно електрическо осветление – беше същият, в който преди час, през оживената вечерна почивка, Рубин заедно с другите любители на новини беше интервюирал новодокараните зекове. Коридорът имаше една врата към вътрешното стълбище за затворническите помещения и няколко врати към стаите-килии. Стаи – защото на вратите им нямаше ключалки, но и килии, защото във вратите им бяха врязани остъклени прозорчета – за надзор. Тукашните надзиратели не ги използваха никога, но бяха ги заимствали от истинските затвори съгласно устава, тъй като шарашката се водеше като „Спецзатвор № 1 на МДС“.
През такова прозорче в една от стаите сега се виждаха хората от латвийското землячество – и те освободени от работа да карат Коледа.
Останалите зекове работеха и Рубин се опасяваше да не би на изхода да го спрат и да го замъкнат при опера да пише обяснение.

Двата края на коридора бяха преградени по цялата си ширина от врати: едната дървена, четирикрилна, завършваща с арка, към помещението над олтара на бившата семинарска черква, което сега също беше стая-килия; а другата – двукрила, заключена, догоре обкована в желязо (тя водеше към работата и арестантите ѝ викаха „Царските двери“).
Рубин стигна до желязната врата и почука на прозорчето. От другата страна на стъклото се прилепи лицето на надзирателя. Ключът тихо се превъртя. Паднал се беше равнодушен надзирател.

Рубин излезе пред старовремското, раздвояващо се парадно стълбище, прекоси мраморната площадка покрай двата старовремски ажурни фенера, отдавна останали без светлина в тях. Продължи по същия етаж и влезе в коридора с лабораториите. Там бутна вратата с надпис АКУСТИЧНА.

  1. Хуги-буги

Стаята, отредена за акустична лаборатория, беше широка, с няколко прозореца и висок таван, безредно затрупана от физически прибори по дъсчени стелажи и алуминиеви стойки от блестящ алуминий, с монтажни плотчета, с чисто нови бюра и шперплатови шкафове, московска направа, и с уютни писалища, отслужили годините си в берлинската сграда на радиокомпанията „Лоренц“.
От големите лампи в матови глобуси идваше разсеяна светлина, която не жълтееше и не дразнеше.
В далечния ъгъл на стаята се издигаше, без да стига тавана, една звукоизолираща акустична будка. Изглеждаше недовършена – обвита с просто чувалено зебло, с наблъскана отдолу слама. Вратата ѝ, цял метър дебела, но отвътре куха като гирите на цирковите клоуни, сега беше отворена, вътрешната вълнена завеса бе заметната върху ѝ – проветряваха. До будката черният лакиран панел на централния комутатор проблясваше с медните си клапи.

Гърбом към будката седеше на бюрото си едно много дребно и крехко момиче със строго бяло личице и гушеше тесни раменца в шал от кози пух.
Другите десетина души в стаята бяха до един мъже и до един в същите сини комбинезони. Осветени от горната светлина, примесена с ярки петна от шарнирните лампи по масите, също докарани от Германия, те щъкаха насам-натам, чукаха, запояваха, седяха пред монтажните и писмените маси.

От три места изливаха джаз, музика за пиано и песни на източнодемократичните страни три самоделни приемника, монтирани набързо върху случайни алуминиеви основи, без кутии.
Рубин вървеше през лабораторията към своето бюро бавно, с монголо-финския речник и Хемингуей в ръка, отпусната покрай тялото. В черните къдрици на брадата му се бяха загнездили бели бисквитени трошици.

Всички арестанти бяха получили костюми с еднаква кройка, но всеки си носеше своя посвоему. На Рубин му нямаше едно копче, коланът – разхлабен, при корема платът висеше на гънки. Младият затворник на пътя му носеше комбинезона си шикозно, катарама пристягаше синия платнен колан около тънкия стан, а там, където комбинезонът се разтваряше на гърдите, се показваше синя копринена риза, макар излиняла от много пране, затворена с ярка вратовръзка. Беше преградил напълно страничния проход на Рубин, с дясната ръка леко тактуваше с включения нагорещен поялник и стъпил на стола с левия крак и облакътен на коляното му, напрегнато се взираше в радиосхемата от разгърнатото на бюрото английско списание, докато тананикаше:

Хуги-буги, хуги-буги.
Самба! Самба!

Рубин нямаше как да мине и изчака така цяла минута, направил показно-кротка физионамия. Младото уж не го забелязваше.
– Валентинка, не бихте ли могли леко да поприберете задното си краче?
Валентинката, без да повдигне глава от схемата, отговори, енергично отсичайки всяка фраза:
– Лев Григорич! Чупката! Оттука! Защо се носите насам по вечерно време? Да правите какво? – И вдигна към Рубин едни много учудени, светли момчешки очета. – Ама за к’ъв дявол са ни тия филолози? Ха-ха-ха! – учлени той на срички. – Вие не сте инженер!! Позор!!
Рубин смешно, по детски издаде напред месести устни и профъфли[1]:
– Детко! Има инженери, които продават газирана вода.
– Ннее! Не е в моя стил! Аз съм първокласен инженер, отбележете това, момко! – закова фразата Валентин, остави поялника на мрежестата му подставка и се изопна, отхвърляйки назад подвижната си мека коса с цвета на парченцето колофон на масата му.
От него сякаш лъхаше на току-що умит юноша, кожата на лицето му не беше изчертана от следите на живота, движенията – момчешки, и човек не можеше да възприеме, че той беше завършил института си още преди войната, изкарал бе немския плен, поживял в Европа и вече пета година беше затворник в родината си.
Рубин въздъхна:
– Без нотариално заверена характеристика от вашия белгийски бос нашата администрация не може…
– К’ва характеристика, бе! – Валентин убедително играеше възмута. – Как може да сте толкова тъпи! Ама помислете сами: аз нали безумно обичам жените!
Строгото девойче не можа да удържи една усмивка. Още един затворник откъм прозореца, накъдето се промъкваше Рубин, си беше оставил работата и поощрително слушаше младия.
– Чисто теоретично, чини ми се – отвърна Рубин със скучаещо-дъвчещ лицеизраз.
– И безумно обичам да харча пари!
– Но във вашия джоб пари…
– И как искате тогава да съм лош инженер?! Помислете си: за да женолюбиш – и то все различни жени! – значи ти трябват много пари! За да имаш много пари – трябва много да ги печелиш! За да ги печелиш много – ако си инженер – трябва блестящо да си владееш специалността! Ха-ха! Вие бледнеете!
Удълженото лице на Валентин беше вдигнато закачливо към Рубин.
– Стоп! – възкликна откъм прозореца оня зек – бюрото му и бюрото на дребното момиче бяха опрени едно в друго. – Лъвчо, ей сега улових гласа на Валентинката. Камбанков глас е това. Такъв ще го запиша, какво ще кажеш? Такъв глас – по всякакъв телефон се разпознава! При всякакви шумове.
И той разстла един голям разграфен лист с колонки наименования и класификационно дърво.
– О, стига глупости! – махна с ръка Валентинчето, грабна поялника и задими с колофона.
Рубин беше тръгнал към креслото си по освободения път, но и той се наведе над листа с класификацията на гласовете.
Двамата гледаха и мълчаха.
– Всъщност, Глебче, бая сме напреднали – каза Рубин. – Като го съчетаем с видимата реч, ще стане харно оръжие. Много скоро ние с тебе ще разберем все пак от какво зависи телефонният глас… Какво е това по радиото?
Джазът в стаята звучеше силно, но сега собственият им приемник от перваза го покри с приливите и отливите на изпълнение на роял. Една и съща мелодия настойчиво изплуваше, изчезваше и прииждаше отново. Глеб отвърна:
– Бетовен, седемнайсета соната. Не знам защо, но аз за нея никога… Абе, просто слушай.
И двамата се сведоха към радиоприемника, но джазът пречеше много.
– Валентайн! – рече Глеб. – Хайде, отстъпете. Проявете великодушие!
– Проявих го вече! – озъби се младокът. – Набацах ви приемник. Може и намотката до ви отпоя, да не си я намерите никога.
Дребното девойче мръдна строги веждички и се намеси:
– Валентин Мартѝнич! Така не може наистина – да слушаме наведнъж три музики. Изключете вашата, помолиха ви хората.
(А радиото на Валентин таман свиреше слоу-фокс, който много ѝ харесваше…)
– Серафима Виталиевна! Това е чудовищно! – Валентин се натъкна на един празен стол, врътна го обратно и зажестикулира като от трибуна:
– Как може енергичният, ободрителен джаз да не харесва на нормалния здрав човек? А вас тука ви развалят с разни старини. Вие никога ли не сте танцували Синьото танго? И никога не сте гледали спектакъл на Аркадий Райкин? Ма вие и в Европа не сте ходили! Тогава откъде ще се научите на живот? Аз много, много сериозно ви съветвам: вие трябва да се влюбите в някого!… – ораторстваше той през облегалката на стола, не забелязвайки горчивата гънка, появила се на момичешките устни. – В някого – който и да е – са Искрящи нощни светлини! Шумящи дамски рокли!
– А, момъкът пак е получил фазово отместване! – рече Рубин разтревожено. – Тук трябва да употребим власт.
И изключи джаза зад гърба на Валентинката, а той се извърна като ужилен:
– Лев Григорич! Кой ви е дал правото… – Беше се смръщил и се мъчеше да гледа застрашително.
Освободена, бягащата мелодия на Седемнайсетата соната се разля чиста, сега съревновавайки се само с грубата песен от далечния ъгъл.
Фигурата на Рубин беше омекнала, цялото му лице – едни отстъпчиви тъмни очи и брада с бисквитени трошици.
– Инженер Прянчиков! Вие помните ли още Атлантическата харта? А написахте ли си завещанието? На кого оставихте нощните си пантофи?
Лицето на Прянчиков мигновено стана сериозно. Погледна със светъл поглед Рубин в очите и тихо запита:
– Чакайте сега, дявол да го вземе! Нима и в затвора няма свобода? Къде я има тогава?
Извика го един от монтажниците и той тръгна потиснат.
Рубин се отпусна безшумно в креслото си, гръб до гръб с Глеб, и се приготви да слуша – но успокоително-гмуркащата се мелодия изведнъж се скъса като човешка реч, пресечена на половин дума – това бе скромният, непараден край на Седемнайсетата соната.
Рубин изпсува на майка, но така, че да го чуе само Глеб.
– Повтори го по букви, че не чух що рече – върна му Глеб, както си бяха гръб до гръб.
– Не ми върви и това е – изхриптя Рубин, и той без да се обръща. – Ето сега – пропуснах сонатата…
– Неорганизиран щото, колко пъти да ти го набивам – смъмри го Глеб приятелски. – А сонатата е изключителна. Обърна ли внимание на края? Ни грохот – ни шепот. Скъса се – и свърши. Като в живота… А ти къде беше, че те нямаше?
– При немците. Коледа посрещах – подсмихна се Рубин.
Така си говореха, без да се виждат, с глава почти облегната на рамото на другия.
– Браво на тебе! – Глеб се позамисли. – Харесва ми това ти отношение към тях. По цели часове учиш Макс на руски. А би могъл да намериш основание и да ги мразиш.
– Да ги мразя? Не. Но предишната ми любов към тях се омрачи, така е. Че и този Макс, мек човек, безпартиен – нали и той донякъде споделя с палачите отговорността? Не им е пречил, нали?
– Е, както сега и ние с тебе не пречим нито на Абаку́ мов, нито на Шишкин-Мишкин.
– Глебче, в края на краищата, аз нали съм евреин не повече, отколкото руснак? И руснак не повече, отколкото гражданин на света?
– Добре казано. Граждани на света! Как звучи само, без кръв, чисто…
– Сиреч, космополити. Значи правилно сме в затвора.
– Правилно, разбира се. Макар че ти постоянно доказваш обратното пред Върховния съд.
От перваза дикторът обеща след половин минута „Дневник на социалистическото съревнование“.
Глеб използва тази половин минута, за да придвижи ръката си изчислено-бавно до приемника, и без да даде на диктора да гаже „гък“, изви ръчката за изключване, сякаш му изви врата. Лицето му, доскоро оживено, сега беше уморено, сивееше.
А Прянчиков беше обзет от нов проблем. Изчислявайки каква усилвателна каскада да сложи, той си тананикаше високо, безгрижно:

Хуги-буги, хуги-буги.
Самба! Самба!

[1] Според руския расистки стереотип евреите фъфлят. Рубин иронизира този стереотип и същевременно се самоиронизира: и двете показват пълното му доверие в руснака Валентин, интелектуално и морално.