0
1700

В самолета може, в театъра не

Разговор с художествения ръководител на Хесенския държавен театър Уве Ерик Лауфенберг

Репетиции в колонадата на театъра, фотография Алберт Хорн

Хесенският държавен театър във Висбаден влезе в световните новини като първата голяма сцена, отворила вратите си за публиката по време на пандемията – на 18 май.

Директорът на театъра Уве Ерик Лауфенберг, който е и актьор, писател и режисьор, се превърна в обсъждана фигура още преди това заради публикуваните от него седем „солови дискурса“, в които бе споделил свои възгледи за пандемията. Сред темите на неговите „солови дискурси“, свободно достъпни в интернет, бяха: „Здравето на първо място“, „Природа, човек, машина“, „Историята на вируса“, „Свобода на творчеството“ и „Какво бихме могли да променим“. Първите концерти на сцената на театъра се проведоха в рамките на Майски театрални празници Висбаден и дадоха повод за размисъл, но и надежда на много артисти и сходни институции в цял свят. Междувременно се играха „В очакване на Годо“ и „Щастливи дни“ на Бекет заедно с още няколко вокални рецитала. Всички представления се изнасят според изискванията на държавните органи за хигиенни мерки. Съставите на театъра репетират въпреки затрудненията усилено в най-различни зали, църкви и други помещения, но и на открито и продължават да се готвят за по-добри времена. От 22 юни започват и предварителните продажби на билети за представленията от програмата през август и септември. Планирани са отложените премиери на „Брегът на Утопията – начало“ за 8 септември, „Фигаро се развежда“ за 15 септември, „Аз, цар Мидас! Или: Как поумнях“ за 29 август и операта „Севилският бръснар“ на 5 септември, в която една от ролите се изпълнява от българския певец Алдомир Моллов.

Уве Ерик Лауфенберг, фотография Марта Монева

Г-н Лауфенберг, разкажете, моля, как успяхте да отворите театъра отново?

Още не бях отказал ангажимента на артистите, предвидени за представлението, така че се оказа възможно да отворим театъра на 20 май. Всъщност започнахме с песенен рецитал на Гюнтер Гройсбьок на 18 май. Отварянето на театъра беше невероятно трудоемко за всички служители, които се занимават с логистиката, както и за касата. Всички работиха ден и нощ, за да стане то възможно.

Не бяхте ли подготвени?

Ние вече бяхме принципно подготвени, но не бяха известни конкретните подробности от хигиенната концепция, как да се приложи тя при събития, сред артистите на сцената, останалия персонал, публиката и т.н. Всичко това изискваше мерки, спуснати от политиците.

Казахте, че е по-лесно да затвориш театър, отколкото да го отвориш отново. И първи в цял свят успяхте да отворите голяма сцена. Какъв беше залогът?

Здравните служби на Висбаден трябваше да одобрят събиране на по-голям брой хора. Това изискваше хигиенна концепция, която властите предварително да са одобрили. След това, разбира се, трябваше да вкараме представлението в продажба. Започнахме да продаваме на 15 май, и то само една пета от капацитета на залата – вместо 1000, само 200 души публика, които трябваше да седят на безопасно разстояние. Затова трябваше да блокираме столовете на всеки втори ред и да отстраним средните седалки, така че да се оформят пътеки. И, разбира се, телефонирахме на всички изпълнители, които бяха много, много, много щастливи, че могат да участват. Как се превръща „Тристан“ с пълен оркестър, мъжки хор и солисти в събитие с пиано, цигулка и петима солисти? За седем дни положихме невероятни усилия и свършихме огромна работа.

Похвално! Кой ви подкрепи?

Здравното ведомство и общината във Висбаден ни подкрепиха. Провинцията Хесен само ни даде одобрение. Разбира се, много артисти ни се обадиха и ни подкрепиха морално. Това беше много важен знак, особено за артистите на свободна практика, а също и за другите театри.

Отварянето на Държавния театър във Висбаден вдъхна кураж на много артисти, също и от други сектори. „Ню Йорк Таймс“ отрази събитието. Очаквахте ли подобен резонанс?

Не точно. Разбира се, че случващото се и мерките за блокиране на живота в либералния свят предизвикаха шок сред населението. И беше ясно, че решението на нашия театър да излезе от това шоково състояние ще предизвика огромно внимание и ще се наблюдава особено критично – добра идея ли е, възможно ли е изобщо. Настоящият ни игрален план е само знак за завръщане, завой към нормализация. Аз далеч не вярвам, че може цяла година да се играе така. Множество театри, включително Метрополитън Опера в Ню Йорк, са на мнение, че така не можем да направим следващия сезон. Не може да се играе пред 400 души. Не можем да живеем по този начин.

Не е възможно и от финансова гледна точка, предполагам?

Не, разбира се, но артистите, които сега участват, бяха готови да го направят за доста по-малки хонорари. В това отношение не беше такава голяма загуба за нас, но засега не е нищо повече от знак за няколко дни или седмици. В никакъв случай не трябва да продължи месеци.

С какви предизвикателства се сблъсквате в момента като директор на театъра с програма, която трябва да редуцирате, а същевременно да гледате и напред? 

Предстоят две премиери – на „Трубадур“, стигнала до генерална репетиция, и „Брегът на Утопията“, немска премиера на Том Стопард, голямо произведение от три части с общо времетраене 9 или 10 часа. Не е ясно кога ще се върнем към нормалните условия. Трябва да видим как да организираме репетициите, така че наистина да сме готови за този ден Х, ако дойде, в който театрите да се отворят напълно. В Австрия към момента изглежда, че от юли отново ще може да се играе театър. Ако и при нас това стане възможно преди ваканцията, бих искал да направим двете премиери. Ако се окаже невъзможно преди лятната пауза, бих искал да е първото нещо, което да се случи през новия сезон.

Австрия имаше държавен секретар по културата, която не беше особено популярна и наскоро си подаде оставката. Първата работа на новата беше да обяви отварянето на театрите. Туризмът и културата, разбира се, са много важни отрасли за Австрия. И ако Австрия иска да възстанови отново туризма си, то трябва да възстанови и културния си живот. И още нещо, г-жа Нетребко публикува снимките на Михаел Воле и Габриела Шерер, двойката, която изпълни във Висбаден „Летящият холандец“ и „Арабела“ на 20 май. Двамата бяха направили снимки на полупразната театрална зала във Висбаден с едва 200 души публика и на пълния самолет по време на полета им от Берлин за Франкфурт и ги бяха публикували в Инстаграм с коментар: „Не може в самолета да е възможно това, което не е възможно в културата!“

Или в басейна.

Точно така! Но басейните в Хесен все още са затворени.

Не за дълго, обаче.

Да, но това е смисълът. В това вярват и артистите, че един ден ще могат да се върнат към нормалното си битие.

Репетиция със спазване на дистанция, фотография Алберт Хорн

В момента репетициите са много разтеглени в пространството, с отстояние от три метра между певците в хора. Помещенията ви подходящи ли са за новите изисквания?

Разбира се, че ни е трудно. Оркестърът трудно репетира в момента. Само шестима или деветима музиканти могат да репетират в репетиционната зала на оркестъра. Хорът има същия проблем. Бяхме в залата на казино „Волфганг фон Тирш“, но е много скъпо и обмисляме с хора да репетираме в колонадата на театъра на открито.

В момента репетициите на открито ми се виждат най-приемлив и финансово изгоден вариант.

Да, един от основните проблеми за колективите ни е намиране на места, където те да репетират с предписаната дистанция. Въпреки че вече има изследвания на Симфоничния оркестър на Бамберг, а и Виенската филхармония направи собствено изследване, което доказва, че оркестърът не представлява особен риск от инфекция. По принцип най-големият риск от заразяване идва от пиколо флейтата. А в театралната игра – от крещящи изпълнители, когато става дума за особено емоционално изпълнение. Ала е налице и въпросът колко са заразените все още? В Германия има много райони, където от три седмици няма нови заразени. Всичко трябва да се преосмисля периодично.

А как се справяте със страха? Вероятно сред служителите и актьорите има уплашени?

Хората в рисковата група заради здравословно състояние или определена възраст (в Хесен беше 60 години, а сега е повишена на 65) могат да представят медицинско свидетелство, ако се страхуват или не искат да участват. То може да се удължи със седмица или две, докато мерките бъдат отменени. Обаче имаме и по-възрастни колеги или такива със специфично здравословно състояние, които сами решават, че искат отново да работят и живеят нормално. Разбира се, те трябва да имат право на това. Следователно хората, които се страхуват, трябва да могат да се оттеглят, а хората, които не се страхуват, трябва да могат да се съберат отново заедно. И какво ще се случи с хората, които се страхуват, ако вирусът изчезне, а страхът остане? Възможно е да възникне социално-психологически проблем, на който също трябва да се търси решение.

Какво е бъдещето на театъра според вас, ако това състояние продължи още няколко месеца? Колегите ви от Берлинер ансамбъл също са намалили местата в залата. Снимката с демонтираните седалки предизвика ужас.

Казах на колегите, които възнамеряват да играят при тези обстоятелства до януари, че според мен грешат. Не ми се струва възможно. От един момент нататък това е безсмислено. Тогава би трябвало театърът отново да бъде затворен, но аз вярвам в политиката на регионализация. Това означава да се наблюдава какво става в отделните общини и ако е необходимо, да поемем риска като институция. Ако имаме случай на зараза, да затворим за 14 дни, но също така да можем да играем нормално в останалото време.

Голямата сцена на театъра, фотография Алберт Хорн

Готови сте да отваряте и затваряте отново според ситуацията?

Четиринайсетте дни карантина са задължителни. Ако има някакви сериозни промени, ще трябва да очакваме затваряне за 14 дни. Намирам това за правилно. И далеч не ми е толкова неприятно, колкото тази липса на перспектива, в която се намирахме преди 3–4 седмици. И когато експертите казваха по медиите, че това ще продължи до 2022 г., докато не бъде намерена ваксина. Обществото не може да издържи на такива сценарии. Ако едно общество не може да го издържи, защо изкуството и културата трябва да могат да издържат?

Вие сте актьор, режисьор, писател и директор. Как съжителстват тези различни роли при вас? 

Винаги приемам, че моята първа професия е актьорската, след това идват другите ми две професии като писател и режисьор. Професията на директора дойде в момента, когато почувствах, че е по-добре хората, които са креативни, да имат думата в институциите, а не да я предоставят на онези, които не са креативни, но смятат, че трябва да управляват или организират артистите. Така се получи, че изпълнявам тези четири функции. И покрай написаните от мен „Солови дискурси“ бях изумен, че много хора изобщо не могат да се справят с такова разделение на ролите. Това означава, че ако ви нападат, ви нападнат най-вече в ролята на интендант, защото като творец сте неуязвим в голяма степен, защото изкуството се радва на свобода на изразяване, подобна на свободата на мнение. И затова имаше опити да бъде вменено безотговорно отношение на интенданта Лауфенберг, когато всъщност творецът Лауфенберг си позволи да направи определени артистични изявления. Наистина не знам какво очакват критиците ми. Да се самоцензурирам ли?

Да изразявате политически коректни мисли?

Да, очевидно от интендантите се очаква послушание, особено в такива моменти. Ние живеем в свободно общество, което много се гордее с конституцията си, а не в диктатура. В този смисъл приемам, че не може да бъде изисквано подобно послушание, особено от творците. И съм изумен, че хората, които ме критикуват днес, критикуват факта, че изобщо си отварям устата, а не отговарят на моето мнение с друго мнение.

Искате да кажете, че се критикува основно разделението на функциите ви, а не толкова съдържанието на казаното от вас?

Да, точно така. Налице е предимно критика какво може да си позволи интендантът и какво не. Има хора, които смятат, че интендантът не може да се изявява като творец на фона на мейнстрийма или онова, което обществото в момента е обявило за общовалидно. И това е много проблематично. Както е много проблематично и това, че не аргументите се оборват, а се използва девизът: „На теб не ти е позволено!“. Определени журналисти следват тази линия.

В един от текстовете казвате: „блажени са простите хора“. Наистина ли определяте всички хора, които са притеснени от всекидневно променящите се открития за коронавируса, като прости? Не разбирате ли несигурността им? 

Мисля, че на живота в модерния свят, в който е трудно да се открие истината, не му помагат конспиративни теории, защото те никога не водят до истината. Светът не е конспирация. Светът е много сложен природен организъм. Природата е много сложна и ние, хората, все още не разбираме какво държи земята или какво държи светът ведно, както казва Фауст на Гьоте. И за нормалния човек е невероятно трудно да живее с тази сложност и да трябва да продължава да се адаптира към ситуацията. Има много хора, които се нуждаят от простички изявления, от ясни съобщения. Те желаят правила, според които да могат да живеят и контролират своите събратя дали спазват тези правила. И съм склонен да вярвам, че съвременният човек е в състояние да издържи, да претегли сложните истини и за себе си да изплете житейска програма, която е част от себереализацията му – „ще съумея да направя най-доброто от качествата си“.

Звучи като лично предизвикателство.

Така стоят нещата. Мисля, че това е по-важно от функционирането на стаден принцип. Разбира се, че ние, хората, сме стадни същества. Така ни е създала природата, че търсим стадо. Ето защо е много, много трудно да не се докосваме един друг, да не се ръкуваме, да поддържаме разстояние от 1,5 метра.

Имате ли страхове?

Не, може би това е наистина една от най-големите ми слабости, нямам талант да се страхувам. А ако все пак се уплаша, се опитвам да го преодолея. Може би това е слабост, защото, разбира се, страхът е полезен при разпознаването на опасности. Навярно може да не разпознавам определени опасности ясно или понякога ги виждам твърде късно, но с това не съм по-различен от нашето федерално правителство. То също не очакваше тази пандемия или епидемия през февруари и беше много изненадано. Вероятно е по-добре да се подхожда с определена предпазливост, с определен страх, но ми липсва дарба за това.

Преди две години предизвикахте обществени дискусии с издигането на статуята на Ердоган като част от Биеналето за съвременно изкуство във Висбаден. Какво можем да очакваме от Биеналето тази година? Ще се състои ли?

Да, но програмата все още е тайна (показва скици). Биеналето работи по проект, който трябва да се осъществи през юли и август с различни партньори. И неговата подготовка беше временно спряна поради кризата. В момента се залага на индивидуални проекти, а не на организация в рамките на 10 дни. И вероятно ще го разпределим през оставащата част от годината, също и през следващата. Работим усилено, за да можем да реализираме тези проекти.

Какво бихте искали да споделите с вашите колеги в чужбина?

Винаги си струва да се бориш за това, което обичаш. В случая – нашето изкуство. Решили сме за себе си, че ще правим нещо различно, за разлика, да речем, от нормалните хора от средната класа. Като творец трябва да издържите на напрежението, да търсите себе си и собствения си глас, дори и в трудни моменти. Трябва да се опитате да опишете времето с творческия си глас. Не позволявайте на никого да ви обезкуражава! Човек никога не трябва да губи надежда. Тази надежда, която се намира в музиката, във всяко велико произведение на изкуството, във всяка страхотна книга, във всяка велика скулптура, във всяка красива картина. Тази надежда за човечеството, че бъдещето ще бъде малко по-добро от миналото.