3
350

В сгъстения миг

Светлописи IV

10
Фотограф Яна Лозева

В четвъртото издание на рубриката „Светлописи”, която среща фотографи и поети, Димитър РАДЕВ представя фотографиите на Яна ЛОЗЕВА. Стиховете са на руския поет Арсений Тарковски.

Докато разглеждах изложбата от фотографии „Пряка светлина” на Яна Лозева в галерия „Ластици” в София, наум ми дойдоха няколко неща. И подредих тези мисли в дузина изречения, но в не толкова стройна структура.

Факт е, че съвременната култура става все по-визуална, не само заради телевизията и киното. „Образът” в наши дни изземва първенството на думите в „сърцето” на смисъла при формулирането на идеите. Дали тази конкуренция не е създала напрежение и празнота в сложните взаимоотношенията между образите и думите – и на повърхността, и на дълбоко символно ниво в историята на времето? Могат ли образите да изградят адекватен смислов аналог в света на думите, които сякаш предхождат визуалната представа в културното съзнанието на човека? Може ли „образът” да направи по-светли думите?

Жак Льо Гоф, един от най-изтъкнатите историци медиевисти, твърди: „Да назовеш едно нещо, вече означава да го обясниш. Така казва Исидор Севилски, а след него етимологията процъфтява като фундаментална наука в Средновековието. Назоваването е знание и овладяване на нещата, на реалностите.” За Данте, един от последните големи поети на Средновековието, думата е тотален знак, разкриващ смисъла, познаваем и чрез разума, и чрез чувството.

И ако в Средновековието сякаш най-дълбокият печат/архетип/ на времето е словото, то през XXI век често образите отразяват светлината през призмата на символите, в тяхната най-всекидневна и механична употреба, уронваща дълбочината на смисъла им. Както казва Арсений Тарковски в своето стихотворение: „но това само е малко”.

Все пак образът също има широк инструментариум от средства, за да бъде тълкуван и разбран, добре е също той да бъде наблюдаван с внимание и дори с подготовка. Нещо, което съвременната визуална култура, концентрирала се върху скоростта на „изковаване” на образци, в повечето време не удостоява с почит и признание. И заради което стои понякога евтино и едноизмерно, ако искаме наистина точно тази култура да отразява съкровищницата на сърцата ни.

Не смея да назова връзката между отделните лица и ръцете във фотографиите на Яна, може би тя е в неизказаната красота и различност, но и отчужденост на всяко лице, на всеки човек от другия. И в същото време тяхната дълбока връзка и съпричастност – symbolon. Защото още от Античността за гърците symbolon, т.е символът, е намек за изгубеното единство, който напомня и извиква една висша и скрита реалност. Символът e знак за разпознаване, представен от двете половинки на даден предмет, разделен между двама души. Но за гърците той е и знак за договор, знак за метафизична цялостност.

Когато задавам на Яна въпросите си за фотографиите, които е подредила в един черно-бял пъзел, тя не е многословна. Художникът предпочита да говори с картините си, не да обяснява изкуството си с думи. Така е и с фотографията, която рисува със светлината, рисува лица, ръце…, дори цели думи и изречения.

Ето и краткият ми разговор с Яна Лозева.

9

 

Вглеждане в непознати

 

Каква е темата, която обединява твоите фотографии? Какво те провокира за тази изложба и колко време ти отне да заснемеш моделите си?

Вглеждане в непознати – с внимание и приемане. Винаги ме е вълнувало. Подходът с увеличенията открих случайно и го намирам за изразителен и метафоричен. Идеята дойде преди 4-5 години, но отлежаваше – започнах да снимам чак миналата есен.

Знам, че си снимала дълго време минувачите на едно кръстовище в София, има ли в твоята работа моменти на самотност и отстраненост или наблюдаващият е едновременно и участник в случващото се пред обектива?

Снимането изисква концентрация, която обезателно те изключва.

Имаше ли някакъв специален начин, за да подбереш кои лица да извикаш за живот в твоята изложба? Търсеше ли някакви отличителни черти или качества в тези хора?

Методът е съвсем интуитивен, към края ми стана доста трудно да избера последните 20, защото някак се бях привързала, а и поради притесненията ми, че не мога да се отстраня и да бъда обективна. Търсех някакво специфично вътрешно „озарение”, често обезпокоително. Важното лице на случаен човек, увеличено като от охранителна камера.

В съвремието много хора искат да участват във формати като Big Brother, „България търси талант” и т.н., а други съзнателно избягват светлината на прожекторите. Според теб притесняват ли се българите да бъдат снимани, ласкаят ли се, дразнят ли се? До какво мнение си стигнала в опита си с модели и случайни минувачи?

Не бих могла да кажа „за българите”, нямам някаква представителна извадка. Зависи от човека и от това как подхожда фотографът. Имала съм случаи, когато непознати са агресивни, защото си мислят, че съм от медиите. (Което недвусмислено говори за медиите.) По тази линия има негативно отношение. Но по-младите хора обикновено нямат притеснения. Така или иначе, човек има право да реагира, когато го снимат – това е навлизане в лично пространство и с него може да се спекулира.

Лице…,ръце…, каква е третата дума, която би добавила към пъзела, подреден от твоите фотографии?

Зрител.

Една от най-известните литографии на Мориц Ешер – Drawing hands, показва две ръце, които едновременно се самосъздават, парадокс на естествената несамодостатъчност и взаимното подхранване и противопоставяне. В твоята изложба ръцете са символ на споделеност, отчуждение, желание за общуване или нещо съвсем различно?

След лицето ръцете са най-изразителната част на човека. Не ми се иска да са еднозначни символи, а да вълнуват по необясним начин. Това не е умозрителен проект.

Изложбата ти се нарича „Пряка светлина”, ако използваш поезията като форма, как би звучала тя, в чии думи би облякла снимките си?

Поезията може нещо, което фотографията не може, и обратно. И е хубаво да е така.

Но мога да споделя нещо, което много обичам:

Вот и лето прошло,

Словно и не бывало.

На пригреве тепло.

Только этого мало.

 

Всё, что сбыться могло,

Мне, как лист пятипалый,

Прямо в руки легло.

Только этого мало.

 

Понапрасну ни зло,

Ни добро не пропало,

Всё горело светло.

Только этого мало.

 

Жизнь брала под крыло,

Берегла и спасала.

Мне и вправду везло.

Только этого мало.

 

Листьев не обожгло,

Веток не обломало…

День промыт, как стекло.

Только этого мало.

––––––––––-

Ето лятото мина
сякаш не е било.
Още топло на припек.
Но е малко това.

Всичко, което можеше, се сбъдна.
Като лист петопръст
на ръката прилегна.
Но е малко това.

Нито злото, нито доброто,
не пропадна напразно,
всеки край беше светъл.
Но е малко това.

Животът под крилото си ме взе,
пазеше ме, спасяваше ме,
истински ми провървя.
Но е малко това.

Не изгоряха листата,
клонът не се счупи…
Като стъкло, денят блести.
Но е малко това.

Превод от руски: Мария Липискова

Арсений Александрович Тарковски е руски поет и преводач от източни езици. Баща на режисьора Андрей Тарковски, в чиито филми поезията му често присъства. Арсений Тарковски е роден на 25 юни 1907 г. в Елизаветград (по-късно Кировград), Украйна. Едва на 55 години вижда издадена първата си книга „Пред снега”. Дори и след като е разрешено да го печатат, той е премълчаван като автор. Умира на 27 май 1989 г. В България избрани стихотворения на Арсений Тарковски са преведени от Светлозар Жеков и публикувани в изданията „В средата на света”, изд. „Народна култура”, 1982 г. и „Арсений Тарковски и други руски поети”, „Нов Златорог”, 2007 г., нов превод на поезията на Тарковски прави Владимир Морзоханов, „Самосъзнаваща душа”, изд. „Ерго”, 2010.

Самостоятелната изложба на Яна Лозева „беше представена в София през октомври и в Пловдив през ноември 2014 г. В галерията на видно място стоеше куп бели листа със следния текст:

Пряка светлина” е серия от 20 черно-бели фотографии на Яна Лозева. В първия етап от проекта са заснети общи планове на тълпи в час пик. Следва търсене и разпознаване на кадъра върху негатива – авторът бръква в картата на общия план, за да извади територията на частното. В този процес на уголемяване на малкото, става видим и самият носител – частиците на светочувствителната емулсия изпълват с фактурата си кадъра, влошават го, но и отмахват детайла и скулптират образа цялостно, без детайли. Усещането е за сгъстен, траен миг, извън сюжета на деня.

Всичко това изглежда като експеримент със средствата, но в случая е важна темата: човешки лица.

Дотук с думите, чиито заобиколни пътища изостават от прекия път на светлината.

Яна Лозева е родена през 1989 г. в София. Завършва фотография в  НАТФИЗ. Участва в групови изложби: „Отпечатъци” (НХА, 2011), Print Lab (галерия „Ластици”, 2013), Съвременна българска документална фотография (Фотосинтезис център, 2013), „Процес” (изложба, курирана от сп. Der Grief, Аугсбург, 2014). През 2013 г. издава фотографската книга „Дълго лято”. Повече за Яна Лозева в lozeva.blogspot.com

 

 

3 КОМЕНТАРИ

  1. Подобен «превод» на Арсений Тарковски е просто недопустим.

    Не знам кой и как е допуснал да се появи в Култура.

    Съжалявам, че не разполагам с последния официално публикуван превод на стихотворението на А. Тарковски,
    затова направих този.

    Арсений Тарковски

    Ето лятото мина
    сякаш не е било.
    Още топло на припек.
    Но е малко това.

    Всичко, което можеше, се сбъдна.
    Като лист петопръст
    на ръката прилегна.
    Но е малко това.

    Нито злото, нито доброто,
    не пропадна напразно,
    всеки край беше светъл.
    Но е малко това.

    Животът под крилото си ме взе,
    пазеше ме, спасяваше ме,
    истински ми провървя.
    Но е малко това.

    Не изгоряха листата,
    клонът не се счупи…
    Като стъкло, денят блести.
    Но е малко това.

    Превод от руски – Мария Липискова