0
1205

В ситуация на съблазън

Изправени сме пред ситуация на изключително силна съблазън – лицата, които задават образа на Църквата, не свидетелстват нито вяра, нито Христа. Съблазнени хора застават начело на Църквата и това е драматично. Тази съблазън се разпростира по всички нива на вярата и на безверието. Реалността е толкова сурова, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е това да не ни е срам, заяви в интервю пред Портал Култура писателката Емилия Дворянова.

Каква е позицията ви за тежестта на факта, че голяма част от висшия клир на Българската православна църква се оказа свързана с репресивно-атеистичните структури на Държавна сигурност? От какво значение е този факт днес, когато предстои избор на патриарх?

Преди година, точно по Великден, написах един текст във в. „Култура“, който озаглавих „Възкресение – извън-редно“. Беше малко след отварянето на  досиетата и сякаш това бе мигът на моя вопъл. Преживях този факт драматично, той ми подейства разтърсващо, макар отстрани всички да ме питаха: „Добре де, как така, ти не знаеше ли, че то беше ясно?“. Е, да, но това е странното на „яснотата”: докато е още само вътрешна или само подозрение, втъкано във вътрешността, с нея някак по-лесно се живее, когато обаче излезе навън, впише се в реалността, изсмее ти се, изведнъж се превръща в камък, в който се препъваш. Защото започва да те е срам. А и не очаквах тази „пълнота”, мислех, че ще са 6-7 митрополити, но всички вкупом! Някак непоносимо се оказа. После естествено отрезвях, преболедувах факта и заживях с чувството, че сме наистина в „извънредна ситуация”. „Извънредните ситуации” имат край, това също е игра на психиката, изчакване в хоризонта на някаква надежда.Тази извънредна ситуация обаче продължава вече година и ужасното е, че новото, пред което сме изправени, е опасността тази ситуация да се превърне от извън-редна в неотменно редна, а това наистина е много трудно поносимо, ще бъде и вредно за Църквата. Трябва обаче да сме готови за това, да говорим по-скоро как верски да преработим тази „редност“ и да я трансформираме в наша – вътрешна – извънредност, за да не засегне тя съкровеното в нас – вярата.

Какви са вариантите?

Във връзка с предстоящия избор на патриарх съществуват два варианта. Единият е поносим, нищо повече. Става дума за вариант, от който няма да ни е срам. Реалността е толкова сурова, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е това да не ни е срам. Да има църквата поне „лице”, защото митрополитите с досиета няма да „изчезнат”, те ще останат в своите места. Съществува и опасност – дай Боже, да не се стигне до нея – съзнанието да се изправи пред сериозен вътрешен проблем. Като казвам това имам предвид не само верското съзнание, то дори може да се окаже по-малко проблематично, вярващият човек знае в Кого вярва и как вярва, по-лесно ще подмине. Църквата е обаче и важна институция, която засяга живота на цялото общество, а в него един нелеп избор ще откънти по най-неприятния начин. Опитвам се да си представя как биха „преработили” различните групи хора евентуалния избор на патриарх с дебело досие, нечленоразделен, излъчващ не благообразие, а съвършено светска жажда за власт. Или такъв, който е член и е способствал за съществуването на масонски и тамплиерски организации, преживявани от верското съзнание като форма на ерес. У „нормалния” човек пък извън църквата, подобни одиозни фигури могат да предизвикат само ирония и сарказъм, придружени от лека погнуса. Християнство и масонство, християнство и всички тези тайни общества са в абсолютна невъзможност да съжителстват едно в друго и едно до друго, и как да си представим един такъв патриарх начело на Църквата, ако не като много сериозен проблем? Как ще се чувства след един такъв избор вярващият човек, ако не лично засрамен, засегнат, след като на неизбежните подигравки и вицове, които ще валят върху него, той дори няма какво да отвърне? А няма какво да отвърне, защото нещата ще стоят точно така, във външността, във фасадата, във видимостта, а възражението: „е, да, но не това е Църквата”, в ушите на невярващия и безразличния е абсолютно абстрактно. Основателно абстрактно, защото все пак… и това е Църквата. От гледна точка на мисията на Църквата подобен неподходящ избор ще се окаже наистина фатален. Съществува една широка прослойка от хора, които винаги декларират себе си като вярващи християни, ала тяхната вяра е някак „недовярвана вяра” – те вярват в „нещо“ или в Бог, но смятат, че в днешния свят Църквата е излишна. Защо? Защото лицата, които задават образа на Църквата, не свидетелстват нито вяра, нито Христа. Приличат на преоблечени актьори, а и животът им свидетелства това, не друго. Какво по-силно потвърждение на тази „недовярвана вяра” от един патриарх, в чието достойнство дори най-вярващите се съмняват? Ако мога да илюстрирам тази тъжна възможност – от ядката на Църквата, от вътрешността й Гласът не спира да зове: „Елате при Мене всички…”, пред вратата й обаче са тези, които са призвани заедно с Гласа да приканват, но вместо да „канят”, те стоят като стражи и не допускат. Нужна е душевна сила, за да ги преодолееш и да влезеш вътре. Това е извън-редната ситуация на нашата Църква, която има опасност да се превърне в редна. Пропъждане. Заради досиета, заради неспособността да се разделиш с властта, дори и ако съзнаваш, че вредиш на Църквата, заради интересите, подчинени на интересите на света, заради неспособност за слово, заради невъзможността на пастирите да бъдат Пастири.

Не е ли това едно удобно извинение за голяма част от хората? Моя позната казва, че в момента ние сме в парадоксалната ситуация да се молим да бъде избран патриарх, който да не прилича на нас самите. Тоест очакваме радикално чудо.

Не, не искаме радикално чудо, дори сме минималисти, защото вече искаме само да не ни е срам. Не мисля, че си въобразяваме нещо. Освен това съществува един предел на обществено допустимото. Съществува и още нещо – Божи народ, млади хора, с осъзната вяра и интелект, които в никакъв случай не могат да бъдат отъждествени с общото състояние на обществото, което съвсем обобщаващо наричаме „чалгарско”. Заради тези хора и заради собствената мисия на Църквата, която едва сега има шанс да започне да се осъществява, този избор не трябва да бъде „сбъркан”.

Тази фасадност на църквата, за която говорите, напомня варосаните гробници, на които Христос оприличава фарисеите – „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат“ (Мат. 23:13). Нека си спомним Христовата реакция, тя е доста бурна и гневна – той изпъжда от храма всички прекупвачи и прекатурва масите на менячите. Каква би трябвало да бъде реакцията на църковните хора, ако бъде преминат този предел на обществено допустимото?

Ние нямаме методи на принуда, нито е редно да ги имаме. Единственият ни „метод“ е молитвата, нямаме друг. И очакването, че в крайна сметка митрополитите ще направят и нещо добро, нещо, което се вписва в рамките на разумното действие. Знаете ли, аз все пак се надявам, че „инстинктът за самосъхранение” ще проработи. Защо трябва да влизат в така отчетлив конфликт и с обществото, и с църковните хора? Та нали Църквата е все пак място за любов, не за спор? Самата Църква, сама по себе си, е в достатъчен спор със света, тя винаги е била в спор със света по своята същност. И ето, сега не миряните, а клирът е „заблуден в света”, в угода на света… Защо? В евангелието има едни много важни и трудни за разбиране думи на Иисус: „Блажен оня, който се не съблазни поради Мене“. Мисля, че в момента сме изправени пред ситуация на изключително силна съблазън и точно тези, които трябва да бдят и да ни удържат от нея, през тях тя протича. Съблазнени хора застават начело на църквата, което е драматично. Тази съблазън се разпростира по всички нива на вярата и на безверието. В подобна ситуация най-много ме вълнува как вярващите биха могли да преработят именно тази съблазън, за да я преобърнат в нещо добро. Защото не се чувствам защитена от нея. Със сигурност всяко действие в църквата е допуснато от Бога, не че Бог го иска такова, каквото е, но Бог го допуска поради нашата немощ, трябва да се замислим защо. Защо сме изправени пред това изпитание? Съблазънта е много силно изпитание и в крайна сметка трябва да си кажем, че до голяма степен заслужаваме тази ситуация, през нас и чрез нас тя е допусната. Ще трябва да я понесем каквато и да е тя – дори да бъде направен най-лошият избор. Въпросът е какво ще направим оттам нататък със себе си и със собствената си вяра. Ще осмислим ли събитието на подобен избор наистина в категориите на изпитанието или просто ще го подминем по най-лекия начин, отклонявайки погледа си от него, изтласквайки го? Изпитание и съблазън е, ако трябва да отбягваш патриарха си, за да избегнеш да му целунеш ръката. Изпитание е, ако в такъв момент се съмняваш в благослова му и мълвиш в себе си „не въведи нас в изкушение…“.  Защо трябва да сме подложени на това? Мисля си дали за личната вяра на човека подобна ситуация може наистина да има смисъл и си казвам: „А може би точно такива ситуации ни помагат да минем на едно друго ниво и да проникнем в самите себе си и във вярата?“. Струва ми се, че пред това сме изправени, тези, за които църквата е храм в собствената им душа. За невярващите или за тези, които са колебаещи се пред притвора на храма, не ми се и мисли. Подобна съблазън е жестока. Думите на Иисус имат и продължение: „Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда“. (Матей 18:7)  И се питам, каква е тази жажда за власт, за светско почитание, която може да те кара да бъдеш проводник на такава съблазън, вместо да се оттеглиш в мир? Значи си забравил Христа! Знам отговорът: „послушание” и „служение”. Удобно. Само че тези две думи, изписани на лист и положени върху папки с досиета, с прибавени към тях недопустими действия дори след двадесет години демокрация, в която си можел да бъдеш „друг”, но не си бил, губят всякакъв смисъл, превръщат се в пародия. В крайна сметка мисията на Църквата е спасителна, тя има задачата да спасява. Ако можеш да спасяваш души, ако това ти е вменено за дълг, а не го правиш, какво си? А вместо това стоиш и караш хората „да преглъщат”. Какво би станало ако митрополитите извършат един нелицеприятен и душевно непоносим избор на патриарх, който народът Божи смята за недостоен? Ще го преглътнем. Те добре го знаят, няма изходи за нас, но тежко им за мястото, което са заели по отношение на вярата и собствената си мисия. Това мисля за изпитанието, а то е и съблазън. Ще трябва много да внимаваме.

Как да отговорим на прочутия въпрос: „Какво да се прави?“, ако го отнесем към миряните? Само молитвата ли им остава?

Нека не оставаме само при молитвата. Какво можем да правим ли? В петък бях на дебата „Църквата пред избор“, там един млад човек попита има ли граница, която, ако бъде прекрачена от висшия клир на една поместна църква, членовете на тази църква трябва да я напуснат, за да останат верни на Христос. Отговорът на Калин Янакиев беше единственият възможен – отстъпление от догматите. Ако йерарсите отстъпят от догматическия строй на Православната църква, то отделянето от тях не е разкол, то е задължение. Докато не е премината подобна граница, може да има само спор. Но този въпрос ми подейства наистина силно. Можем да си представим как откликва в съзнанието на един млад човек опасността (например Кирил да стане патриарх), за да зададе той такъв въпрос. Този младеж явно беше църковен човек, и въпреки това него започва да го съблазнява въпросът – до кога мога да стоя в тази църква и каква е границата, отвъд която мога да я напусна? И това е илюстрация на „съблазънта”. В този смисъл ще трябва да се правят много неща. Мисля, че първото е да не спираме да говорим несъгласията си и в това проговаряне поне да удържаме онзи образ на Църквата, който намираме и искаме в душите си, както и знанието на това какво е Църква в практиката на изповядването на вярата. Нито за миг да не забравяме, че Църквата не е „триумфираща църква”, нейният „триумф” е единствено на небето, тя е място за страдание, защото там е Иисус, а той е страдащ, той не е просто онзи „от висинето”, Той е тук и сега, страдащ и преследван на кръста. Църквата спори със света и спори вътре в себе си за всяко нещо, за да може да се огледа и да бъде по-близо до Истината. Имам чувството, че нашите митрополити – а и не само нашите, достатъчно е да погледне човек и руското православие, и католицизма – се преживяват като членове на някакви „триумфиращи църкви”, победили и забравили Христа. Църквата обаче ще триумфира само на небето, на земята тя е гонена, тя е страдаща Църква и на нас наистина ни е дадено да разберем това сега. Понякога подобни ситуации могат да имат и ефект на катарзис. Започнах да си давам сметка за тази страна на църковния живот не просто теоретически, абстрактно, а като преживяване покрай кризата в нашата енория, енорията на Руската църква, откъдето сме драстично изгонени и преследвани заради политика, амбиции и лудости на един игумен. Преживяваме уплаха какво ще стане с нашите свещеници, унижението на неприетите, но и радостта от благодатта на вярата в общността. И си мисля, че говоренето трябва да продължи, трябва да бъде непрекъснато, защото такива млади хора като това момче, което попита за границата на допустимото несъгласие, сигурно се нуждаят от това. Колкото повече се обяснява, колкото повече се говори, толкова по-голяма е възможността думи, които са потребни някому, да стигнат до него. Наясно сме, че в Църквата има една голяма прослойка от хора, които са зависими от висшия клир и за които въпросът за това, кой ще е следващият патриарх, е от значение единствено съобразно техния личен интерес. Верски този въпрос не ги вълнува. Има и хора, които не се вълнуват от това, защото са наистина смирени, блазе им, може би това е благодатно състояние, те си знаят, но ако подобно „смирение” граничи с невежество и безразличие, то не е добро. Смирение е когато човек разбира драматичността на проблема, но се смирява и го приема. Аз апелирам към това. Няма да напуснем църквата, разбира се, (дори Галактион да стане патриарх, каква смехотворно-обидна възможност!). Как ще напуснем, та нали ние сме Църквата, и ние сме Църквата, а в Нея е Благодатта. Много ме впечатли изказването на митрополит Йосиф, който заяви в предаването „Вяра и общество“, че възгласът „достоен“ или „недостоен“ от народа Божи бил неуместен по време на интронизацията на патриарха, защото това ставало само при ръкополагането в епископски сан, докато сега имаме въвеждане в длъжност. Сякаш когато са ги ръкополагали за епископи, някой в онези времена е можел да „вика”. Само че в църквата народът Божи се обръща към Господ, чрез този възглас народът „служи” и не виждам как някой може да го възпре в това негово „служение”. Дълг му е да извика, да подпечата този избор. И дори да не можем да спрем една евентуална интронизация на човек, явно недостоен, аз си мисля, че този възглас е нужен и се надявам да не ни обвинят, че сме хулигани, защото наистина смятам, че когато се налага народът Божи да каже нещо, но няма кой да го чуе на земята, той може да се обърне директно към висините.

Проблемът за клерикализацията на Църквата и мястото на миряните в църковния живот остава, дори ако митрополитите ни бяха по-благообразни. Как може да бъде надмогната тази разделеност и невидимостта на народа Божи?

Това се преодолява само с вяра и от вярващите хора. Ако бяха повече, и свещеници биха „излъчили” от себе си, и в множеството си биха били чувани. Мисля, че клерикализацията е право пропорционална на безверието. Затова и нашите епископи са си въобразили, че те са Църквата. Но елате в нашата църква и ще видите. Там се усеща общността, вижда се целостта, вижда се вярата, вижда се участието. Аз се чувствам съслужеща до такава степен, че дори ако ми се наложи да не отида на църква, изпитвам угризения сякаш нарушавам целостта. Това е служение и ти не можеш току-така да се успиш, например. Естествено, енорията се създава от свещениците, няма кой друг да го направи, а това е ядката на Църквата, всичко останало е „допълнение”. Става постепенно с подкрепата, с укрепването на онзи „Глас”, който идва отвътре и се чува през гласа на свещеника, който „вика и приканва”, така че като чуеш да не подминеш, а да влезеш вътре. Поотделно не може да се случи, сам в Църквата си нищо, сам и свещеникът е нищо, още по-нищо е епископът – чисто театрална фасада. Тъй че клерикализацията се преодолява само отдолу, през Божия народ, който все пак е фундаментът на Църквата. И не е истина, че гласът му вече не звучи, според някои звучи дори прекалено силно, въпросът е кой го чува. Често ни отправят упрека, че си присвояваме правото да говорим от името на народа Божи. Този упрек се отправя към всеки, който се опитва да проговори вярата, сякаш вярата трябва „да се мълчи”, а проблемите да се крият, за да не „навредят”. Аз не говоря от ничие име, говоря от собствено име, но и знам, че говоря от името на някои хора, с които съм в общение в църквата. Те не са абстрактни. Вярно, предполагам абстрактно, че има и други такива. Но пази Боже да заговориш от името на целия Божи народ. Изключено е, защото църквата не е партия. Партиите си имат говорители, които свеждат до останалите онова, което е решено. Ние не сме говорители. Аз поне се чувствам като описваща живота в църквата и чувствам, че това свидетелство, че тя е жива с вълненията и проблемите, които всяко „живо” има, е потребно. И сякаш ми се иска някак да компенсирам в собственото си говорене за Нея онзи неприятен дъх с мирис на лук, вместо на тамян, както и снобската лъскавина, която излъчват много от нейните „високи” представители. Не, това не е Църквата. И това „не”, всеки вярващ е в правото си да каже, защото в Църквата той очаква Него. Пред когото и да се изправя и ме запита, аз започвам да правя описание на това преживяване, на онази практика на църковния живот, която може да се усети само в енорията, само в литургията, само в общението със свещеника, който си избрал. В крайна сметка всичко, което би могло да става, ще става чрез свидетелството. Всеки един от нас свидетелства. Който дойде, ще бъде там. Той ще намери енорията си, ще намери свещеника си. Свещеникът създава тази общност, няма кой друг. Затова вече не драматизирам въпроса за бъдещия патриарх, колкото и да ме боли и знам – ще ме заболи, ако е абсолютно неудачен.

Както казахте, вашата енория е гонена енория. По какъв начин я промени това изпитание?

Затрудни я, доколкото за една голяма част от хората е изключително трудно. Що се отнася до Руската църква там вече никой не стъпва. Руската църква се опразни, знаете ли каква болка е това – тази църква, която беше толкова жива, може би най-живата в София. Последната снимка, която видях на сайта на църквата, показва присъстващите по време на литургия – там имаше десет жени, един мъж и едно дете. А някога църквата се пръскаше по шевовете. А най-невероятната гледка бяха децата – по 20-25 дечица от току-що проходили до десетинагодишни, които се нареждат за причастие. И това нещо изчезна. Семействата с децата не могат да идват всяка неделя в храма „Св. Пантелеймон“ в Княжево. Много от хората пътуват по час и повече, за да дойдат. На големите празници пак се събираме всички. Така че църквата действа, там се служи. Какво ще стане оттук нататък ще видим след патриаршеския избор. Тогава ще дойде решение, няма как да няма решение, то е притаено и чака. И ние всички чакаме. Наистина в нашата енория преживяхме истинско гонение и може би благодарение на това общата ситуация в БПЦ за мен лично е сякаш по-„поносима”, в смисъл понятна ми е. Разбрах, че и това може да се преживее, че ядката си стои и тези, които зоват себе си „верни”, са просто там.

В един текст на Николай Бердяев се казва, че съществува разлика между достойнството на християнството и недостойнството на тези, които го изповядват, че щом християнската вяра може да понесе всички безобразия и мерзости и въпреки това да продължи да съществува и да се разпространява, значи е истинна. Може да ни се наложи да преживеем още много неща – например избор на патриарх с дебело досие и неблагообразен вид.

Наистина в днешно време християнството започва да се превръща в гонена религия – било директно, било чрез пълното безразличие и подигравката на секуларния свят, или благодарение на законите… И си казваш: „Може би църквата е най-силна, точно когато е гонена“. Какъв е смисълът – да устояваш на тези неща и да не губиш основите си, вярата си, да живееш отвътре църквата без никога да я разбираш докрай, да не търсиш уюта, защото хората си представят, че църквата е едно уютно място, лечебница, където си лекуваш душата, а то може би е място, в което ти въртят душата на шиш, място, в което устояваш на множество съблазни. Това наистина може да се окаже момент на катарзис. И ако е така, ето го и допущението, ето го и изпитанието.

Как си представяте 24 февруари в личен план?

Вероятно хората, които сме заинтересовани и ни боли, ще бъдем в катедралния храм. Бих присъствала с радост на една интронизация например на митрополит Неофит, бих си отдъхнала и бих си казала: „Дадоха въздух на Църквата, оттук нататък ще видим какво ще става” защото реалността е, че нищо кой знае какво няма да се промени, тези митрополити стоят, те ще се оттеглят във феодалните си владения и ще правят там каквото си искат, но все пак начело ще застане един човек, който има вид, може да говори, пее хубаво, нямаме нищо против неговото досие и образът, който виждаме там. Или може пък да изберат дядо Гавриил – един човек, когото ще приветстваме. Тогава ще си кажа: „Край, затваряме усти, в крайна сметка това е патриархът, дано бъде достоен патриарх“. Всичко е възможно. Но ако бъде избрано неблагоприятното, аз лично искам да викам. И искам Господ да ме чуе, не за друго, а да „знае”, че не съм съгласна. Смирена съм с волята Му, с допущението, но не съм съгласна с избрания човек. Знам, че има промисъл, че и ние имаме вина, но искам да се знае, че аз не съм съгласна с човешкия избор, затова искам да викам в онзи точно момент, когато това ми се полага. Защото Бог действа чрез свободната воля на човеците, нали? А иначе, трябваше и Юда да оправдаем. Така си представям 24 февруари, а след това ще видим какво ще се случва.

Емилия Дворянова е родена в гр. София. Завършва пиано в Софийската музикална гимназия, след което следва философия в Софийския университет. Доктор по философия. Директор на програмата Езикова култура и академично есе в Нов български университет, преподавател по Творческо писане. Автор е на монографията Естетическата същност на християнството (1992) и на романите Къщата (1993) и Passion или смъртта на Алиса (роман-фуга, 1995), получил специална награда за роман през 1996 г. и публикуван във Франция (Federop, 2006). През 1998 г. публикува La Velata (новела) в общо издание с Тялото, разковаване на Милена Кирова. Романът Госпожа Г. излиза през 2001 г. През 2006 г. излиза романът Земните градини на Богородица, отличен с националната награда за литература „Христо Г. Данов” 2007, и публикуван във Франция през 2010, последван от Концерт за изречение (2008) и Освен литературата (2011).

Още по темата:
Емилия Дворянова, Възкресение – извън-редно, в. „Култура“, бр.14, 2012
Православната църква пред избор
Бъдещият патриаршески избор
Теодора Димова, Не бой се, но говори, не млъквай