Втората самостоятелна изложба на Минко Йовчев продължава до 17 март 2023 г. в галерия-книжарница „София Прес“
В нея авторът подхожда саморефлексно, насочвайки вниманието си към смисъла и „ползите“ от живописта, връзката ѝ с действителността и (не)възможната нейна автономност. В картините му откриваме един паралелен свят, разговор между различни художници през различните време-пространства. Тук общуват Минко Йовчев с Франсис Бейкън, Дейвид Хокни, Пикасо, Ван Гог, дори Кристо. Платната, в които свободата и размахът се усещат още с избора на големите формати и маслените бои, сякаш ни приканват да се потопим в живописната вселена, в разговорите на създателите ѝ за изкуство. Чрез изложбата Йовчев интуитивно задава въпроса за ползите от живописта (си) и в същото време дава и отговори – в това да разширява границите на възприятията, да развива, да проследява идеите и натрупванията в живота, които се случват и променят с всяко следващо поколение, в това да ги предава и да ги осмисля. Защото, както пишеше Андрей Даниел, художник и преподавател на Минко Йовчев, „проблемите в изкуството са вечни, но условията, в които се решават, и поколенията, които ги решават, се менят. Ето защо има смисъл да опитаме да ги решим отново“. Тези думи препращат и към разбирането на Ницше, че изкуството е великият стимул на живота. То има значение тъкмо поради изначалната си връзка с действителността. Вътрешните инстинкти на твореца не са насочени към изкуството за самото изкуство, а към неговите смисли, към живота, към жаждата за живот.
В страната на живописците откриваме Ван Гог като воайор, надничащ към зрителя, към реалността, извор на вдъхновение и крайна цел на творческия процес. През погледа на възрастния мъж и малкото дете виждаме „Бягащата ограда“, виждаме „Чадърите“ на Христо Явашев и съпругата му Жан-Клод със свободата и радостта от красотата, които внушават и вкусът към които е необходимо да се възпитава. Срещаме Пикасо и неговата страст в ожесточена борба с бика, опитите му да изобрази триизмерното върху плоскостта, виждаме всеобхватната перспектива на Хокни в неговия каньон и басейна, който продължава да вдъхновява и да въздейства с метафорична сила. Цялата изложба ни говори за насладата от рисуването, възможността за превъплъщение, способността на художника да вниква в същността на обектите, но и да минава отвъд тях, изобразявайки неизобразимото.
С характерната си спокойна отстраненост Минко Йовчев изгражда имагинерни хронотопи, черпейки теми и сюжети от културата и действителността ни – вечни теми, които придобиват нови нюанси. Картината му с трите папи, спорещи яростно над масата с изгорелите фасове, е препратка и реверанс към Франсис Бейкън и неговите крещящи папи. Изразяващият невинност и упование „Папа Инокентий X“ на Веласкес, преминал през всяващите ужас конфликтни образи на бунтуващия се Бейкън, се профанизира и разтроява шизофренично в платното на Йовчев, правейки алюзия с личните съмнения и социалното разделение. Всеки от овластените медиатори предлага своята разнолика истина и своето „спасение“, но ироничният поглед над пепелника е това, което отпраща към вътрешния мир като все пак постижимо спасение.
Картините на Йовчев, оставени без заглавия, търпят различни прочити. В тях има символика, има дистанцираност, но и нещо от безкрайната емпатия на Георги-Господиновата „Физика на тъгата“. Тук е самотата на минотавъра, разбирането към чудовището жертва, към жената, към малкия човек. Долавяме фрагментарността и отчуждението на света, в който живеем, чувството за безтегловност в прехода между миналото и бъдещето. Живописта му е млада, некатегорична, но ведра, с ярки, почти чисти, контрастни цветове, а художествените му търсения заслужават да се следят и занапред.
И както Алиса преминава в света на възрастните, но винаги ще пази детското си удивление от Страната на чудесата, така и ние си напомняме, че има нещо стойностно и красиво, което да пазим, за да разказваме на децата си „безброй чудни приказки“.
Елиза Младенова е завършила журналистика и магистърската програма „Изкуства и съвременност (XX–XXI век)“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Понастоящем е докторантка в сектор „Екранни изкуства“ към Института за изследване на изкуствата, БАН.
