„За теб” е посветена на отишлия си от света на живите съпруг на поетесата: „Човекът, който ме научи свободно да дишам, да пиша и обичам”. Стиховете в тази книга преминават през състояния на болка, болка, която „разтопява душата”, през успокояващото разбиране, че има неща, които никога не могат да си отидат от нас, те все ще са тук, преминават и през отказите да мислиш и проумяваш загубата, през „изписването” на онова, което казва сърцето…
Самата Божана Апостолова признава, че чрез тази поезия лекува душата си. Ако думите могат да правят и това – дано е сторено. Стиховете в „За теб” обаче не ни оставят при личната болка, при „научаването” на една лична история. Те са повече от това. Те „срещат” смъртта, лице в лице, някак я усещат и „разбират” в нейната вечна, изначална неразбираемост. Има голяма мъдрост в това да прозреш, че не тя е страшна, а загубата на любов. Любов и смърт се срещат в поезията на Божана Апостолова и не за да си „разменят” местата, а за да се съберат в едно, да се изживеят една чрез друга.
Въпреки че стихосбирката е много, много лична, поетесата не се увлича по големи емоционални амплитуди, няма го онзи патос, лично мен обикновено отдалечаващ ме, а не обратно, от споделените емоции и душевни състояния. Приповдигнатият тон тук не върви. Имаме простота и тиха скръб, мъдрост, разбиране, дълбочина.
Въпреки че не ни изглежда така – нито любовта, нито смъртта са лесни поетически „теми”. Разгръщането им, осмислянето им, изразяването им чрез езика на поезията изисква усет, специфична сетивност, умение да изграждаш образи, да внушаваш чрез премълчаното – все важни за един поет качества, които авторката притежава.
Книгата „За теб” със сигурност е важна за Божана Апостолова. Тя обаче е и ценна като самостойно поетическо присъствие, като добър знак, че поезията я има. Съществува.
Разпознаване
Ще стоя на ръба на душата ти,
За да съм с тебе.
Не е важно за мен
Колко те има и колко те няма
В бита ни за двама.
Не е важно за мен
Дали ти си човекът
В отсъствие на съвършенството.
Любовта ми е дошла за тебе.
И толкоз.
Отплата
Накъдето се обърнеш – болка…
Зъби се, оголва тишината,
тихо стъпва, после с дързък тласък
себе си постига.
Трижди свята
е смъртта, която ни наказва
с любовта си – може би отплата,
пратена отгоре, от небето,
с аромат на вкаменено цвете.
***
Въздухът ми тежи
повече от самотата.
Тръгвам.
