0
6455

В този случай е неуместно да се мълчи…

обр. 1а

Като реакция на статията „Боян Райнов, или пак за фалшификатите“, броени часове след като тя бе публикувана на сайта на Портал „Култура“ на 9 март, на същата платформа се появи като „право на отговор“ кратък коментар на колекционера Красимир Дачев. В него той сподели – Аз съм злепоставен поради моето незнание и доверие, което съм гласувал, купувайки не само от Семейството, а от дъщерята на „автора“. Навярно това открито посочване – дъщерята на „автора“ стана повод на следващия ден да се яви и текстът на самата дъщеря на художника – „По повод статията „Боян Райнов, или пак за фалшификатите“. Това официално обръщение на Диана Райнова завършва с думите: В този случай е неуместно да се говори за фалшификати, а за евентуално недоразумение, което не се знае в каква посока е.  Вземам повод именно от тези думи, за да очертаем наличните факти и да се опитаме да разберем за какво е уместно да говорим – за фалшификати, за една добре скалъпена лъжа, за недоразумение, за невежество, за ужасяваща наивност, за търговия или за всичко това вкупом?

обр. 1b

Нека в самото начало кажем, че творбите, които назовах фалшификати, на 10 март бе оповестено, че са свалени от предстоящия търг на аукционна къща „Аполон и Меркурий“. Става дума за четири портрета, които в електронния каталог на търга бяха обявени като творби на Боян Райнов. По думите на дъщерята на художника, тези рисунки са създадени от Боян Райнов (може би по образци от богатата библиотека на дядо ми Николай Райнов) и занесени от баща ми в Париж през 1946 г. И още нещо – Д. Райнова отбелязва, че в каталога на аукционната къща портретът на Николай Райнов е сбъркан с този на Богомил Райнов. За портрета на собствената си майка – Стела, наследничката на фамилията, е избрала да мълчи. В този случай обаче е неуместно да се мълчи, защото:

1. Четирите портрета, които в търга на аукционна къща „Аполон и Меркурий“ са приписани на Боян Райнов, а преди в рамките на няколко години се презентират като част от творчеството на същия, при това с изложби, зад които застават Министерство на културата, Националната галерия, фондация „Проф. Николай Райнов“, галерия „Тихото гнездо“ в Двореца в Балчик, ГХГ „Борис Георгиев“, и персонално Д. Райнова, Пламена Димитрова-Рачева и Бисера Йосифова, всъщност представляват репродукции на оригинални творби на Пабло Пикасо. Оригинали, съхранявани в Музея „Пикасо“ в Париж, като част от тетрадка № 46, заведена под инв. № MP1880 в колекцията на институцията. [обр. 1a, b, c, d]

обр. 1c

2. Четирите портрета са съставна част от така наречения роаянски период на Пикасо и през 1948 г. са репродуцирани в публикуваното от Кристиан Зервос заглавие Pablo Picasso. Carnet de dessins, издадено в 1 200 тираж.

3. Д. Райнова сама признава: Аз притежавам книгата, за която се споменава в статията като Carnet de dessins на Пабло Пикасо и която съм получила лично от баща ми Боян Райнов през 1983 г ., когато бях при него в Париж. В такъв случай дъщерята на художника трябва да знае добре, че на корицата на изданието е изписано ясно името на автора на репродуцираните в оригинален размер творби – Picasso. [обр. 2]

обр. 1d

4. Дъщерята на художника може да знае, но предпочита да твърди, че Нито една от тези рисунки в тетрадката не са с подпис Пикасо, а Boyan. По думите на Д. Райнова от снимките на тетрадката е видно приликата на подписите. Да, ама малко напротив, би отбелязал Валери Петров. Защото върху повечето рисунки от роаянския цикъл на Пикасо са отбелязани датите на създаването им и топосът – Royan, а на някои от тях, както поясних в първата си публикация, е посочено Paris. Името на морския курорт Роаян е изписано и върху корицата на книгата, която възпроизвежда едно към едно оригиналния тефтер на кубиста, с всички авторски надписи в него. [обр. 3]

обр. 2

5. Наследничката на фамилията Райнови предполага, че в библиотека си дядо ѝ Николай притежава образци на Пикасо, по които баща ѝ Боян преди 1946 г. създава роаянската тетрадка, издадена през 1948 г. в Париж. С други думи – оказва се, че след 1942 г., но не по-късно от 1946 г., тетрадката на Пикасо е била в България и Боян Райнов подготвя сериграфиите за изданието на Кристиан Зервос от 1948 г. Или не по-малко абсурдното твърдение – издадените през 1948 г. рисунки на Пикасо, са занесени от баща ми в Париж през 1946 г.

С други думи – имаме пълно основание да говорим за подмяна – умишлена или неволна, на фактите. Разбира се, Д. Райнова удобно премълчава дали продадените от нея уж портрети на Николай, Богомил и Стела Райнови и портрет на Христо Минчев са листи от изданието на Кристиан Зервос Carnet de dessins.

Естествено, сега „героите“ на този разказ по бекетовски навярно ще ни обяснят, че са измамени, опозорени. Станало е недоразумение, неловко объркване, недоглеждане и презентираните досега портрети не са творби на българина, а осъществени от него сериграфски репродукции или дори принтове на творби на Пикасо.

обр. 3

Да, в този случай е неуместно да се мълчи, но още по-неуместно е наследничката на художника да ни обяснява, че Дора Маар е Стела Райнова. Искам да вярвам, че става дума за грешка, за неправилно разчетен подпис, но не мога. Защото Д. Райнова не привежда аргументи в защита на тезата си. Защото експертите, участвали в презентирането на тези сериграфии и/или принтове като дело на Боян Райнов, днес учтиво мълчат. Не мога да вярвам, защото тук всички факти сочат, че става дума за производство на недоразумения, за невежество, за ужасяваща наивност. Тук става дума за продуциране на полуистини и поне до доказване на противното за измама с репродукции на творби на Пикасо, които за удобство можем да назовем, както пожелаем, но в същността си остават образи, нямащи нищо общо с творческия почерк на Боян Райнов. В противен случай някой ще трябва да докаже, че Пабло Пикасо, Кристиан Зервос, та дори и самият Боян Райнов са лъжци.

Докторант в катедра Нова и съвременна история при СУ „Св. Климент Охридски“. До 2019 г. е уредник в Софийска градска художествена галерия, където реализира редица изследователски проекти, фокусирани около историята на българските пластични изкуства от Освобождението до 1944 г. Сред тях са „Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина“ (2014), „Свободният избор. Първите жени художнички“ (2015), „Голото мъжко тяло 1856 – 1944“ (2017), „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ (2018). Автор е на десетки публикации в списания L'Europeo, Abitare, A-specto, InGlobo и др.
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияВирус, Вуйчо Ваньо и Възраждане