0
2021

В треволяците на паметта

„Лятото на красивия бял кон“, Уилям Сароян, изд. „Лабиринт“, 2019 г., превод Владимир Молев

Уилям Сароян, 1908–1981 г., снимка wikipedia

Като детска игра изглежда писането на Уилям Сароян, сякаш в подхвърляне на топка са създадени толкова любими американски пиеси, романи и истории в периода преди и след Втората световна война. Сега на български за първи път се появи и един от най-ранните сборници с разкази на писателя – „Лятото на красивия бял кон“, в който личи разгорялата се страст на младия автор да разкаже за детските си спомени – къде правдиво, къде като след топъл следобеден сън, от който клепките тепърва се отварят.

В оригинал книгата носи заглавието My Name is Aram. Загубила се е част от нишката, която обединява разказите в българския превод, който предпочита за заглавие това на първия разказ в сборника. Загубила се е, защото детето Арам е героят, който се появява във всичките подбрани истории. Къде през неговите очи, къде като второстепенен герой, той е винаги някъде там – сърцето на това изфантазирано детство, към което Сароян нетърпеливо се връща. И писането му е такова – сякаш бърза да разкаже тези истории като унесъл се събеседник, навлязъл в треволяците на паметта си, такъв човек не може да спре или да забави мисълта си.

Истории с мирис на тучна трева са тези, напращели и сочни като зрял нар, който пада в ръката. Героите в тях са по-големи от живота, могат да откраднат кон, колкото да вкусят лекия повей на свободата, но след това ще го върнат, защото „в този род няма крадци“. Дори стопанинът ще ги срещне, ще ги спре и ще разпознае белезите на собственото си животно, но ще ги отпрати с усмивка, защото… „в този род няма крадци“. Някъде между виното от глухарчета на Бредбъри и препускащите коне на Радичков биха съществували тези герои, мирно и любопитно биха подавали глави да надникнат в чуждата нива за ново приятелство.

В това наивно царство на детско въображение и свободни пространства, незасегнато до такава степен от меланхоличната еротика на съзряването, пропила се в стогодишната самота на Маркес, светлината струи от тъканта на всяко живо същество. Безкрайно лято, където вятърът довява смътно шумолене от света, който чака, но все още няма да настъпи. Защото героите тук обитават собственото си царство на сънищата или по-точно да кажем това на своя автор, който усърдно завързва сандалите си в подготовка за голямото препускане в жужащите рояци спомени. Дори мракът да се прокрадва на места, той е абсурден, не хваща корен, бива изтръскан от рамото като прахоляк от улицата. Защото любовта към живота надвива всичко.

Голям човек с дързък поглед и гъст мустак – такъв е Сароян на повечето от късните си снимки. Въпреки борчовете, алкохола и хазарта има нещо непоклатимо в осанката на този мъж, горд с постижението, че е живял по собствените си правила. И макар да губи популярност след войната поради прекалено оптимистичното си писане (Америка по това време започва да предпочита далеч по-цинични и уморени персонажи), Сароян не спира да твори – романи, пиеси, разкази. Малцина автори от Балзак насам могат да се похвалят с толкова плодотворна творческа потентност. Въпреки че поради отказа да редактира задълбочено произведенията си, много от тях заглъхват безславно в кладенеца на историята.

Най-отчетлив период от биографията на Сароян остава именно десетилетието, в което е написана и книгата „Лятото на красивия бял кон“ – (1934–1944), завършило своеобразно с „Човешка комедия“. След спечелени Пулицър за драма и Оскар за сценарий започват и разочарованията с холивудските продуценти, които го принуждават да стигне до крайната мярка да забрани което и да е от произведенията му да бъде филмирано. Заканва се с юмрук на всеки, който се надява да купи душата му, затова и до ден днешен остава пример за почтен и непримирим творчески дух, отказал да пристъпва прага на компромиса.

Сароян остава в читателското въображение като страстен размирник, сплав от добродетели и пороци. Вероятно истината за неговата дълбока човешка тъга е заровена в калифорнийската почва на настоящия сборник. Някъде по пътя, започнал от тази обетована земя на детските мечти, юношеският оптимизъм се е прекършил, сляпата вяра в блестящата като коледна звезда американска мечта се е оказала измамна, както и за толкова много други имигранти от периода. Прахът на Сароян е разпръснат в Калифорния и Армения, но младежкото сърце, все още вярващо в хората, със сигурност е сред полята на Арам, покрай окосената трева, замисля да открадне кон, с който да погне хоризонта.

– Тогава за какво са ни думите?
– Обикновено не ни трябват особено. През повечето време те само прикриват това, което искаш да кажеш или което не искаш да знаеш.

***
Не си казахме нищо, защото, макар да имаше много за казване, нямаше думи, с които да го изречем.

***
– Кажи на момчето за коя пакост да си признае. Явно са няколко.
– Когато в някоя книга прочетеш, че бащата обича глупавия си син повече от умните, от мен да знаеш, че авторът е ерген.