0
1678

В търсене на оцелялата човечност

sffАко си мечтаете за добре разказана история, Жак Одиар никога няма да ви разочарова. Най-новата му творба, „Ръжда и кости”, е представителна за типа съвременно френско кино, което възстава срещу клишетата, характерни за националното филмопроизводство, срещу бъбривостта и прекомерното философстване, присъщи за френските филми с неустановена жанрова принадлежност.

Адаптация по сборника новели на Крейг Дейвидсън, „Ръжда и кости” се спира на две от тях и извежда на преден план две действащи лица, които дори не присъстват в съответните истории. Въздействието на филма се дължи главно на страстните персонажи, описани умело, с вглеждане в детайлите, а безупречната режисура успява да забиколи капаните на мелодраматизма и увлича зрителя във всеки един момент в тази необикновена любовна история.

Али (Матиас Шоенарц) заминава да живее със сина си Сам в Антиб и се настанява в дома на сестра си. Той се занимава с бойни изкуства и е нает като бодигард в една дискотека, където за пръв път среща Стефани (Марион Котияр), и се разминава с нея. Когато се виждат отново, треньорката на орки вече е в инвалидна количка, на ръба на отчаянието…

Жак Одиар работи бавно – 6 филма за 18 години, – но не спира да ни изненадва и очарова. През първото десетилетия на ХХI век синът на най-известния диалогист във френското кино си създава име, налагайки се като автор с три Сезара за най-добър сценарий (за игралните филми, създадени между 2001 и 2009 г.) и Сезари за режисура и най-добър филм за последните два от тях – „Сърцето ми спря да бие” и „Пророк”.

Киното на Одиар се отличава с въздействащо напрежение на интригата, благодарение най-вече на динамичната режисура. Този аспект е свързан с непрестанни препратки към кодовете на жанра филм ноар. Финесът на разказвача се състои в изграждането на връзки, които далеч надхвърлят езиковата комуникация. Естетиката на режисьора може да се резюмира в следното определение: да поставиш жестовете преди думите, усещанията – преди чувствата.

Киното на Одиар е преди всичко сетивно. Той успява да ни шокира, да ни развълнува и дори да ни разсмее. „Ръжда и кости” улавя реализма, без да пропада в коловозите му и успява да придаде красота на обикновеното и изтънченост на необикновеното. Външно брутална, на моменти историята ни потапя в изумителна нежност и това е съвсем нов елемент в режисьорския стил на Жак Одиар. Филмът се движи по ръба между социалната драма а ла братя Дарден (т.е. леко суховат, поставящ си ограничения както по отношение естетиката на формата, така и спрямо прекаленото драматизиране и еуфорията – един специфичен вид аскетизъм в междуличностната комуникация) и взривоопасната мелодрама в стил Дъглас Сирк (темата за инвалидността и отказа да се отвориш към другия). Като умел режисьор, Одиар се оказва подобаващо  адекватен на персонажите, разкрити чрез действията и реакциите си.

Стефани е неспособна да обича (първоначално), обсебена от желанието да прелъстява, което й създава погрешно усещане за постигната свобода. Али е първичен и брутален, също неспособен да обича по друг начин, освен животински, независимо дали става дума за жени или за собствения му син… Образите им израстват пред очите ни и ни заставят да вникнем в едно ново измерение на любовта.

Изборът на актьори е повече от успешен. Марион Котиар е уникална в изпълнението си, а Матиас Шоенарц – абсолютно животински и ужасяващо нежен.

Почитателите на Одиар може би се питат, възможно ли е да се направи по-добър филм от „Пророк”?  Богат, сложен, преизпълнен със сюжетни линии и теми за размисъл, „Ръжда и кости” ни тласка в неподозиран (за интересите на режисьора) свят от усещания и сдържани емоции, където ставаме свидетели на разтърсващо човешки романс, движен от абсолютно естествени импулси. В стила на досегашните му търсения в областта на нетипичното поведение на личността, това, което интересува най-много режисьора тук, са персонажите и техните „чудовищни” измерения: животинските пориви, склонността към насилие и тоталната липса на такт у Али и инвалидността на Стефани. Одиар обича да снима тела, осакатени от живота по един или друг начин, и открива чрез тях неочакван терен на изследване, както и неизброими посоки на разсъждение относно човешкото поведение.

Заобикаляйки сълзливостта и безпричинната бруталност, „Ръжда и кости” изгражда вълнуващ портрет на един баща и неговия син, пропит с воля (и борба) за социално издигане, чертаейки своеобразен път на изкуплението за едно лошо момче чрез Жената. За да засегне всички онези теми, които обичайно преливат от филмите му – от „Да гледаш паднали мъже”, през „Един твърде дискретен герой” до „Пророк” и „Ръжда и кости”, Жак Одиар използва изключително умела техника на разказа. От сценарий в сценарий той неумолимо увеличава броя на шокиращите сцени (не непременно визуално сензационни), взира се във всяка травма, за да я превърне във възможност за изкупление и прераждане, и тласка персонажите до пределите на силите и възможностите им, но без никога да демонстрира и най-малка жестокост към тях, оставяйки като страничен наблюдател, за да им даде възможност да се развият и израснат (или пропаднат) пред очите ни.

Да, Жак Одиар определено знае как да разказва въздействащи истории, които причиняват болка и изследват основите на човечността в цялата й сложност и многообразие.

 

Jacques Audiard (1)Жак Одиар е режисьор и сценарист, роден през 1952 г. в Париж. Син е на известния сценарист и режисьор Мишел Одиар. Учи философия и литература в Сорбоната и работи в театъра, преди да започне да пише сценарии заедно с баща си в средата на 80-те години. Дебютира като режисьор през 1994 г. Носител на Сезар за дебют, награда за сценарий в Кан за Един така дискретен герой и Сезар за сценарий за Чети по устните ми. Предишният му филм Сърцето ми спря да бие спечели 8 от 10-те Сезара, за които е бил номиниран, а също така Сребърна мечка в Берлин за музика, БАФТА за чуждестранен филм и други световни отличия.