Начало Галерия В търсене на публиката
Галерия

В търсене на публиката

Весела Ножарова
06.11.2012
1620

„Съвременно изкуство е самият живот…”,
първото изречение от манифеста на куратора на фестивала за съвременно изкуство
Sofia Contemporary Яра Бубнова

 

Винаги се изненадвам, колко често чувам коментари от сорта: „Нищо не се е променило в България през последните 20 години.” Отдавам го на странните взаимоотношения на българина с времето, толкова лично и толкова субективно, че често сме склонни да изживяваме няколко различни епохи по едно и също време, но никога това, което се случва сега и в момента. Изкуството не прави изключения. Някои негови изследователи отдават тази избирателна „съвременност” на живота в не-център[1], или на специфичния национален натюрел, но е факт, че България е една от малкото европейски страни, в които съвременното изкуство най-трудно намира почва.

След фестивалните формати за съвременен танц, архитектура и дизайн тази година, съвсем логично, Асен Асенов и неговото списание Едно, стигнаха и до съвременното визуално изкуство. И ако параметрите на действие при другите фестивали са отдавна професионално дефинирани, то това какво е съвременно изкуство в България продължава да е зона на конфликти и понякога дори абсурдни дискусии. Някак съвсем ясно, без да се впуска в дебат, първото издание се обръща към световния опит. Не случаен и дори знаков е изборът на куратор. Яра Бубнова, една от най-силните и противоречиви фигури на българската съвременна визуална сцена, е куратор с огромен международен опит (правила е легендарни изложби като Манифеста 4, първото Московско биенале и много други), тук е призвана да намери нова дефиниция за показване и разбиране на съвременното изкуство извън познатите места и обичайната публика. Кратко, ясно, без излишно усложнение и претенции тя базира кураторската си платформа върху и без друго централния за това изкуство фокус – „съвременността”. Акцент е показването на световни имена и техните нашумели през последните години работи, а генералната цел е привличането на нова, широка публика.

Друг важен акцент напълно в духа на генералната стратегия на фестивала е акцентът към града и градската култура, тази култура, към която имаме най-много надежди, че ще донесе нова енергия в изкуството. Местата, в които е разпрострян фестивалът, са подчертано урбанистични. Няма нито една утвърдена галерия или място със стари културни традиции. Където това се е случило, работите се стремят да комуникират с контекста на мястото.

В тази логика ново за визуалното изкуство е основното изложбено пространство Фабрика 126, реновирана индустриална сграда в района на гарата. Там са концентрирани основно работите на гостуващите артисти. Те без изключение са видеа, обърнати към различни аспекти на съвременността: демокрацията, емиграцията, консумацията, политическите и етнически противоречия и др. Тук могат да се видят знакови за авторите им работи, каквато е видео инсталацията на Артур Жмиевски Демокрация, 2009 обединяваща серия от документални кадри от различни демонстрации и митинги. Със своята неприкрита агресия образите от екрана навсякъде си приличат, независимо дали протестите са на движението против абортите, или са уличните вълнения на запалянковците по повод мача Германия – Турция на миналия Мондиал. Ефектна видео инсталация на израелската художничка Сигалит Ландау Азкелон, 2011, в която млади момчета играят на „игра на ножчета”, разделяйки, прекроявайки очертани в пясъка под краката им територии. Това е единствената работа в изложбата, която излиза от стандартния модел на видео презентация и ефектно заема пространството на пода.

Друга нашумяла видео инсталация е разположена във VIVACOM Art Hall. Там на три екрана с въздействащ амбиент звук тече работата на руската арт-група AEC+Ф Последният бунт, 2007.  На екрана тече хипнотичен танц, в който дигитално модифицирани млади момичета и момчета, красиви и изящни, са вкопчени във военна битка, сред абстрактен пустинен пейзаж. И трите работи бяха шумно обсъждани при показването им в различни издания на Венецианското биенале, а после многократно са били част от големи изложби.

Едно от малкото непознати за мен работи в изложбата е видеото на Саймън Гъш от Южна Африка, който режисира впечатляващ футболен мач на разграфено поле върху самите жп-релси. Отборите са съставени от емигранти от различни държави, живеещи в Белгия. Забавна, но и изключително дълбока като смисъл е тази игра с топката в среда с препятствия, живот на несигурна територия, на място за пристигане и заминаване.

В българския принос към фестивала има малко нови работи. Тук може да се отбележи силното присъствие на Кирил Кузманов и неговата инсталация Издишай II, 2012, която е монтирана до входната врата на фабриката. Там със страшен шум от леко открехната врата те блъска мощна струя въздух. Без да е нещо нечувано и не виждано, работата съвсем на място търси контакт с публиката. Друга нова работа, която дава надежди за бъдещо развитие, е видеото на Димитър Солаков Човекът – мравка, 2012. Познат като автор, който във фотографиите и видео филмите си разсъждава върху взаимоотношенията на младия човек с природата, и тук той прави странен автопортрет или автошарж, поставяйки собственото си тяло в екзистенциални взаимоотношения с околната среда.

Повече или по-малко, фестивалът успява да намери своята публика и из града. Дори и в бруталното унищожаване пред НДК на инсталацията на Викенти Комитски Кой иска да живее вечно, 2012, (пирамида от палатки, версия на която познаваме от наградите БАЗА). Очевидно вечността е в непримирими взаимоотношения със съвременното изкуство у нас, особено когато то е доверчиво ситуирано в градския пейзаж.

Намесите в публична среда като трансформираната сладкарница „Прага”, на която Красимир Терзиев е изписал ироничния текст „Бог да пази пазара”, надписът на Кирил Прашков на оградата на Художествената академия „Заменям розова за силиконова” или преобразената от артистичната група Destructive Creation грозна полицейска вишка в забавна градска беседка успешно спомагат за приобщаването на фестивала към градската динамика. Напълно в този дух бе и концертът на Pistamashina пред Народния театър.

Още с първото си издание Sofia Contemporary очертава категорично своето поле на интерес. Съвременното изкуство отдавна трябваше да не бъде кауза само за шепа професионално отдадени. Разширяването на аудиториите, създаването на нова, чувствителна и рефлективна публика, търсенето на адекватни паралели между случващото се в света и артистичната енергия у нас –  това са основанията за съществуването на този фестивал. А както и досега организаторите са доказвали, системните им усилия водят до качествени промени.

Още по темата: Яра Бубнова за Sofia Contemporary


[1] „Ирина Генова, „Културната ситуация не-център на българското изкуство през 1920-те години”, „Изкуството в България през 20-те години. Модернизъм и национална идея”, С. 2002 г.

Весела Ножарова
06.11.2012

Свързани статии