0
273

В търсене на себе си

pikadero_foto_pelicula_8723_0
„Пикадеро”

Поглед върху два филма от програмата на София Филм фест 2016 – „Разрушение” на канадския режисьор Жан-Марк Вале и Пикадеро” на шотландския дебютант в игралното кино Бен Шарок.

Добрият край оправял всичко? Не винаги. Любовта ще спаси света? Не непременно. Дейвис е инвестиционен банкер в американска драма. Горка е стажант-работник в испанска комедия. На пръв поглед двамата нямат нищо общо. Но когато в края на пътя си „Разрушение” „деградира” в комедия, а „Пикадеро” „еволюира” в драма, остават просто двама млади мъже, които са изгубили част от себе си, за да продължат напред.

Благодарение на София Филм Фест 2016 зрителите имаха възможност да се срещнат с новия филм на канадския режисьор Жан-Марк Вале („Моята разходка в дивото”, „Клубът на купувачите от Далас”) и да открият потенциала на шотландския дебютант в игралното кино Бен Шарок. Първият отскача до Ню Йорк, за да помогне на своя герой, преуспяващ банкер (Джейк Гиленхал), да унищожи живота си, а вторият заминава за Страната на баските, за да преживее отзвука от испанската икономическа криза в компанията на няколко дезориентирани младежи.

demolition-toronto-film-festival
„Разрушение”

„Разрушение” е екзистенциалната драма на мъж, който губи съпругата си при автомобилна катастрофа и изпада в състояние на тотална безчувственост, а това го кара да мисли, че всъщност не я е обичал (достатъчно). Оставайки верен на бруталната откровеност в чувствата (която демонстрира с „Клубът на купувачите от Далас”) и на интереса към себеопознаването (превело Рийз Уидърспун през 1000 мили американска територия), Жан-Марк Вале ни сблъсква с безмълвното страдание на Дейвис Мичъл. Вдовецът преминава през отрицанието, гнева и просветлението, а пътят му „обратно към светлината” предприема неочаквани лъкатушения между трагизма и комичното, които изграждат оригиналния стил на филма. Разрушението като терапия, която Дейвис сам си „назначава”, от една страна, и необикновените (епистоларни) отношения с Карън – служителка в отдел „Обслужване на клиенти” на малка компания за автомати за храни и напитки, – задават параметрите на едно изцеление. То „предписва” унищожаване на миналото, а заедно с него и на очакването за предначертаното бъдеще. Бунтът на Дейвис срещу съдбата и статуквото заплашва да го съсипе психически до момента, в който не открива физически отдушник. Друга любопитна провокация в неговия разпадащ се свят е нахлуването на Крис, синът на Карън – малък бунтар, който отхвърля условностите и не се примирява с очевидното. Събирайки нишките на дребните странности, които дремят у всеки от персонажите, Жан-Марк Вале изплита невидима мрежа от тъжно-смешно световъзприятие, което неусетно увлича преситеното зрителско въображение. А над цялата рошава конструкция от непредвидими реакции се извисява екранното присъствие на Джейк Гиленхал – изгубен самотник, открил своя „метод на оцеляване”.

pikadero_1429087844
„Пикадеро”

Докато действието и желанието за промяна са движещи сили в природата и в екранното всекидневие на Дейвис, Горка от Страната на баските е неговата пълна противоположност – ако трябва да го опишем с две думи, те са „леност” и „пасивност”. Не че не иска да му потръгне в живота, просто се е предал на някаква тиха съзерцателност (по-характерна за ориенталските култури) и сякаш очаква нещата да се наредят от само себе си. Бездействието на Горка заразява целия филм и му придава умишлено летаргичен ритъм в стил „спомени от времето на изостаналостта” (заимствано от кинозаглавието на кубинския режисьор Томас Гутиерес Алеа от 1968 г.)

„Пикадеро” е много бавен, направо флегматичен филм и в това е най-голямото му очарование. Екранният ритъм тече с темпото на житейския в едно затънтено градче някъде в Страната на баските. Едновременно в контекста на последната икономическа криза и сякаш извън времето, Горка, семейството и приятелите му са изпаднали в чудна пасторална летаргия, която е в пълен разрез с общоприетите представи за иберийския нрав и поражда половината от комизма на историята, завладяла въображението на шотландеца Бен Шарок (сигурно подобна трактовка е възможна само при поглед „отвън”).

За разлика от Дейвис, който има нужда „да спре и да се огледа” в живота си, Горка отчаяно се нуждае от стимул за действие… и от пикадеро (място за секссрещи). Всекидневието му преминава между фабриката, в която е на практика, седенето пред телевизора с родителите, еднообразните разговори с приятеля и непохватните срещи с току-що срещнатото хубаво момиче. В почти чеховски стил голяма част от битието на Горка (и на филма) преминава на гарата, в очакване на влака (защото младежът няма кола). Не знаем как точно е било преди да го срещнем, но сега той прекарва останалото си време в неуспешни опити да се усамоти със студентката Ане. Смешно е, но също и тъжно. Хиперболизирани или не, много от елементите в този филм напомнят за социалистическата реалност (независимо дали Бен Шарок си дава сметка за това), което поражда неочакван „бонус” за източноевропейските зрители – били те склонни към самоирония или към драматизиране. Комизмът е изкусно вплетен в неуспехите на Горка, който ту не знае какво иска, ту не е сигурен дали го иска достатъчно. Неговата нерешителност може би е симптоматична за младото поколение в ситуация на криза (в частност за испанците), но чуждестранната публика намира по-интересни паралели с други социални или художествени реалности, което значително обогатява възможностите за въздействие на „Пикадеро”. И прокарва нишката на една „кротка безнадеждност”, която съпътства хумора до самия финал, когато комедията е изтляла, а героят най-сетне се е примирил със себе си.